Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Той имаше онази дарба на фамилията Йорк, нали? — притиска ме той. — Да кара хората да го обичат? Каквато е имал баща ти, крал Едуард? Каквато имаш и ти? Това е дар Божи, няма друга причина. Просто някои хора имат обаяние, нали? И тогава хората ги следват? Хората просто ги следват, нали?

Свивам рамене. Не съм сигурна, че гласът няма да ми изневери, ако заговоря и започна да обяснявам защо всички обичаха Ричард; за приятелите, които бяха готови да пожертват живота си за него и които, дори сега, след смъртта му, все още се сражават с враговете му от обич към паметта му. Обикновените войници, които все още са готови да се сбият в кръчмите, когато някой каже, че той е бил узурпатор. Продавачките на риба, които са готови да извадят нож срещу всеки, който каже, че той е бил гърбав или немощен.

— Аз не го притежавам, нали? — пита ме Хенри направо. — Каквото и да е това — дарба или хитрост, или талант. Не го притежавам. Където и да отидехме, се усмихвах и махах с ръка, и правех всичко по силите си, всичко, което трябваше. Играех ролята на крал, който седи уверено на трона си, макар понякога да се чувствах като беден претендент без никой, който да вярва в мен, освен една сляпо обичаща ме майка и един предан докрай чичо, пионка за големите играчи, кралете на Европа. Никога не съм бил дълбоко обичан от цял един град, никога не съм чувал армия да крещи името ми. Не съм човек, когото следват от обич.

— Ти спечели битката — казвам сухо. — Разполагаше с достатъчно мъже, които да те следват в онзи ден. Това е всичко, което има значение, онзи единствен ден. Както казваш на всички: ти си крал. Ти си крал по правото на завоеванието.

— Спечелих с наемни войски, платени от краля на Франция. Спечелих с армия, дадена ми назаем от Бретан. Едната половина от тях бяха наемници, а другата половина — жестоки престъпници, измъкнати от затворите. Нямах войници, които да ми служат от обич. Не съм обичан — казва той тихо. — Не мисля, че някога ще бъда. Не ми се удава да привличам обичта на хората.

Свалям чашата и за момент очите ни се срещат. В тази единствена, случайна размяна на погледи прочитам мисълта му, че не е обичан дори от собствената си съпруга. Той е просто лишен от любов. Прекарал е младостта си, очаквайки да получи престола на Англия, рискува живота си, сражавайки се за трона на Англия, а сега открива, че короната всъщност е куха; в нея няма сърце. Тя е празна.

Не мога да измисля нищо, с което да запълня неловкото мълчание.

— Имаш поддръжници — осмелявам се да кажа.

Той се изсмива късо и горчиво.

— О, да, купих някои: семействата Кортни и Хауард. Имам и приятелите, които ми осигури майка ми. Мога да разчитам на няколко приятели от едно време, на чичо ми, графа на Оксфорд. Мога да имам доверие на семейство Станли и на сродниците на майка ми — той замълчава. — Странно е един съпруг да задава подобен въпрос на жена си, но не можех да мисля за нищо друго, когато ми казаха, че Лъвъл е тръгнал срещу мен. Знам, че е бил приятел на Ричард. Виждам, че Франсис обича Ричард толкова много, та продължава да се бие срещу мен, дори когато Ричард е мъртъв. Това ме накара да се запитам: мога ли да разчитам на теб?

— Защо изобщо е нужно да питаш?

— Защото всички ми казват, че и ти си обичала Ричард. А сега вече те познавам достатъчно добре, за да съм убеден, че не си била направлявана от амбицията да бъдеш кралица, че си била водена от обич. И по тази причина те питам: обичаш ли го още? Както го обича лорд Лъвъл? Като жените на Йорк? Обичаш ли го, въпреки че е мъртъв? Както го обича Йорк, както го обича лорд Лъвъл? Или мога да разчитам на теб?

Размърдвам се леко, сякаш се чувствам неудобно в мекото легло, отпивайки от напитката си. Посочвам корема си.

— Както казваш, аз съм твоя съпруга. Можеш да разчиташ на това. Ще родя твоето дете. Можеш да разчиташ на това.

Той кимва.

— И двамата знаем какво се случи. Беше сторено, за да заченеш от мен; не беше акт на любов. Би ми отказала, ако можеше, и всяка нощ извръщаше лице от мен. Но се питах, докато бях далеч оттук и се сблъсках с такава враждебност, с бунт… дали е възможно да се зароди преданост, дали между нас може да се зароди доверие?

Дори не споменава за любов.

Извръщам очи. Не мога да срещна спокойния му поглед, не мога да отговоря на въпроса му.

— Вече обещах всичко това — казвам уклончиво. — Изрекох брачните си обети.

Той долавя отказа в гласа ми. Внимателно се навежда и взема от мен празната чаша.

— Тогава ще оставя нещата така — казва и излиза от стаята ми.

Розово слънце в шафранено жълти облаци се спуска под перваза на прозореца ми в септемврийската вечер, когато се събуждам от следобедната си дрямка и лежа, наслаждавайки се на топлината по лицето си, съзнавайки, че това е последният ми ден на слънчева светлина. Тази вечер трябва да се нагиздя, да получа благопожеланията на придворните, да приема подаръците им и да се оттегля в уединение да очаквам раждането на бебето. Стаите, в които ще прекарам усамотението си преди раждането, ще бъдат затъмнени с капаци на затворените прозорци, дори слабата светлина на свещите ще бъде засенчвана, докато се роди бебето.

Ако Нейна светлост майката на краля можеше да обяви пред всички кога е било заченато бебето — цял месец преди сватбата ни, би се погрижила да ме затвори под ключ още преди четири седмици. Вече е написала в своята Кралска книга, че една кралица трябва да бъде затворена в уединение цели шест седмици преди очакваната дата за раждане. Трябва да даде прощална вечеря, а придворните трябва да я придружат до вратата на отредената за усамотението ѝ стая. Тя трябва да влезе там, и да не излиза повече (ако е рекъл Господ, допълва благочестивата дама), докато не минат шест седмици след раждането на здраво дете, когато бебето се изнася, за да бъде кръстено, а тя излиза, за да бъде пречистена в църква и отново може да заеме мястото си в двора. Усамотение в тишина и тъмнина, продължаващо цели три месеца. Чета думите, написани с елегантния ѝ почерк с черно мастило, изучавам мненията ѝ за качеството на гоблените по стените и завесите на леглото, и си помислям, че само безплодна жена е в състояние да измисли такъв режим.

Нейна светлост майката на краля е имала само едно дете, скъпоценния ѝ син Хенри, и от раждането му насам е безплодна. Помислям си, че ако ѝ се беше налагало да бъде изолирана от света по три месеца всяка година, нарежданията за усамотението преди раждане щяха да бъдат много различни. Целта на тези правила не е да ми осигурят уединение и почивка, те целят да ме отстранят от двора, за да може тя да заема мястото ми за по три чудесни, дълги месеца всеки път, когато синът ѝ ми направи дете. Съвсем просто е.

Но този път, като по чудо, шегата се оказва за нейна сметка, понеже след като ние, и тримата, ясно и публично сме обявили, че бебето е заченато през медения месец, благословено бърз резултат от януарската сватба, то би трябвало да се роди в средата на октомври и, следователно, по собствените ѝ правила, аз трябва да се оттегля в уединение чак сега, през първата седмица на септември. Ако ме беше затворила в мрака, когато от началото на бременността ми бяха минали само седем месеца и половина, щях да пропусна целия август, но аз бях свободна — с наедрял корем, но свободна — и се смеех тайничко в продължение на месец, когато виждах как я гложди отвътре тази измама.

Сега очаквам да прекарам само около седмица преди раждането в този унил полумрак, изолирана от външния свят, без да виждам друг мъж освен някой свещеник, и то през закрита със завеси преграда. После ще прекарам шест дълги седмици в уединение след раждането. Знам, че в мое отсъствие Нейна светлост с наслада ще ръководи двора, ще получава поздравления за раждането на внука си, ще надзирава подготовката за кръщението и урежда пиршеството, докато аз ще съм заключена в покоите си и никой мъж — нито дори съпругът ми, нейният син — няма да може да ме вижда.

Камериерката ми носи от гардероба зелена рокля за официалното сбогуване. Отхвърлям я с махване на ръка — толкова ми е омръзнало да нося зеления цвят на Тюдорите, и тогава вратата се отваря бурно, Маги влиза тичешком в стаята и се хвърля на колене пред мен.

— Елизабет, искам да кажа, Ваша светлост! Елизабет! О, Елизабет, спасете Теди!

Бебето сякаш подскача разтревожено в утробата ми, когато се смъквам от леглото и се хващам за завесите, щом стаята се люшва около мен и ми се завива свят.

— Теди?

— Вземат го! Отвеждат го!

— Внимателно! — предупреждава ме веднага сестра ми Сесили, като идва забързано до мен и ме закрепва на крака. Дори не я чувам.

— Къде го отвеждат?

— В Тауър! — проплаква Маги. — В Тауър! О! Елате бързо и ги спрете. Моля ви!

— Върви при краля — подхвърлям през рамо на Сесили, докато бързо се отправям към вратата. — Предай му почитанията ми и попитай дали мога да дойда да го видя веднага — сграбчвам ръката на братовчедка ми Маги и казвам: — Хайде, ще дойда с теб и ще ги спра.

Припряно тръгвам боса надолу по дългите каменни коридори, влачещите се поли на нощницата ми метат посипаните по пода билки, после Маги изтичва пред мен нагоре по виещото се каменно стълбище до етажа с детската стая, където тя, Едуард и малките ми сестри Катрин и Бриджет имат собствени покои, в които са настанени с домашните си учители и прислужничките си. Но после я виждам как отстъпва назад, и чувам тропота на тежки ботуши, слизащи по стълбите.

— Не можете да го вземете! — чувам я да казва. — Водя кралицата! Не можете да го вземете.

Докато слизат по завоя на стълбището, виждам първо обутите в ботуши крака на водача, после наситеноалените му тесни панталони, а след това — яркоалената му туника, обшита и гарнирана със златна дантела: униформата на кралските телохранители, новосформираната лична гвардия на Хенри. Зад него идва друг, и още един; изпратили са корпус от десет мъже да вземат едно бледо и треперещо малко момче на единайсет години. Едуард е толкова уплашен, че последният страж го държи под мишниците, за да не падне по стълбите; виждам как слабичките му крака се люшкат и ритат, така че те почти го отнасят до подножието на стълбите, където съм застанала. Прилича на кукла с кафяви разчорлени къдрици и широко отворени уплашени очи.

— Маги! — проплаква той, когато вижда сестра си. — Маги, кажи им да ме пуснат да стъпя!

Пристъпвам напред.

— Аз съм Елизабет Йоркска — казвам на мъжа отпред. — Съпруга на краля. Това е моят братовчед, граф Уорик. Не би трябвало дори да го докосвате. Какво си въобразявате, че правите?

— Елизабет, кажи им да ме свалят на земята! — настоява Теди. — Пуснете ме! Пуснете ме!

— Пуснете го — казвам на човека, който го държи.

Стражът рязко го пуска, но в мига щом краката на Теди докосват пода, той рухва на купчинка, плачейки от безсилен гняв. Маги се смъква в миг долу до него, прегръща го и го притиска до рамото си, приглажда косата му, гали го по бузите, милва го, за да го успокои. Той се дръпва назад от рамото ѝ, за да я погледне сериозно в очите.

— Вдигнаха ме от писалището ми в учебната стая — възкликва с пискливия си глас на малко момче. Потресен е, че някой се е осмелил да го докосне без негово позволение; цял живот е бил граф, бил е възпитаван само с нежност и грижливо обслужван. За момент, гледайки към покритото му с петна от сълзи лице, си помислям за двете момчета в Тауър, които са били вдигнати от леглата си, и не е имало кой да възпре дошлите за тях мъже.

— Заповеди на краля — казва ми кратко командирът на кралските телохранители. — Няма да му сторим нищо лошо.

— Станала е грешка. Той трябва да остане тук, с нас, неговите близки — отвръщам. — Чакате тук, докато отида да говоря с Негова светлост краля, моя съпруг.

— Заповедите ми са ясни — понечва да възрази мъжът, когато вратата се отваря и Хенри се появява на прага, облечен за езда, с камшик в едната ръка, със скъпите си кожени ръкавици в другата. Сестра ми Сесили наднича зад него, за да види Маги и мен, докато малкият Едуард се мъчи да се изправи на крака.

— Какво е това? — пита настойчиво Хенри, без нито дума за поздрав.

— Станала е някаква грешка — казвам. Изпитвам такова облекчение да го видя, че забравям да направя реверанс, а бързо тръгвам към него и хващам топлата му ръка: — Телохранителите мислеха, че трябва да отведат Едуард в Тауър.

— Трябва — казва Хенри кратко.

Зашеметена съм от тона му.

— Но, милорд…

Той кимва на телохранителя.

— Продължавайте. Вземете момчето.

Маги надава лек, слисан писък и обвива с ръце шията на Теди.