— Милорд — казвам настойчиво. — Едуард е мой братовчед. Не е сторил нищо. Учи в детската стая тук с моите сестри и със сестра си. Обича ви като свой крал.

— Да — изрича Теди ясно. — Обещах. Наредиха ми да кажа, че обещавам, и аз го направих.

Телохранителите отново са го заобиколили плътно, но чакат Хенри да проговори.

— Моля ви — казвам. — Моля ви, позволете на Теди да остане тук с всички нас. Знаете, че никога не би сторил зло на никого. Със сигурност не и на вас.

Хенри ме хваща внимателно за рамото и ме отвежда встрани от останалите.

— Би трябвало да си почиваш — казва. — Не биваше да се разстройваш от това. Не бива да се разстройваш. Трябва да се оттеглиш в уединение. Предвидено беше всичко това да се случи, след като се оттеглиш.

— Времето ми е наближило — прошепвам му настойчиво. — Както знаеш. Много наближило. Майка ти казва, че трябва да бъда спокойна; ако не съм, това би могло да навреди на бебето. Но няма как да съм спокойна, ако отведат Теди от нас. Моля те, нека да остане при нас. Чувствам се нещастна — хвърлям бърз поглед към пронизващите му кафяви очи, които внимателно оглеждат лицето ми. — Много нещастна, Хенри. Чувствам се разстроена. Обезпокоена съм. Моля те, кажи ми, че всичко ще е наред.

— Върви да си легнеш в стаята — казва той. — Аз ще се оправя с това. Не биваше да се тревожиш. Не биваше да ти казват.

— Ще си отида в стаята — обещавам. — Но трябва да имам думата ти, че Теди ще остане при нас. Ще отида, веднага щом се уверя, че Теди може да остане тук.

С внезапно чувство на ужас виждам как Нейна светлост майката на краля влиза в стаята.

— Ще ви отведа обратно в спалнята ви — предлага тя. Няколко от придворните ѝ дами влизат зад нея. — Елате.

Поколебавам се.

— Хайде — казва Хенри. — Вървете с майка ми. Аз ще уредя нещата тук, а после ще дойда да ви видя.

— Но Теди остава с нас — поставям условие.

Хенри се поколебава, и когато го прави, майка му ме заобикаля тихо, за да застане зад гърба ми. Обгръща ме с ръце, притискайки ме до себе си. За момент си помислям, че това е любяща прегръдка, но после чувствам силата в хватката ѝ. Две от придворните ѝ дами се приближават от двете ѝ страни и ме хващат за ръцете. Аз съм пленница, за свое пълно удивление, задържана съм. Една от дамите вдига Маги, а две я държат, докато кралските телохранители грубо вдигат Теди и го изнасят от стаята.

— Не! — крещя аз.

Маги се бори и рита, мятайки се, за да се добере до брат си.

— Не! Не можете да вземете Теди, той не е направил нищо! Не в Тауър! Не Теди!

Хенри хвърля един изпълнен с ужас поглед към мен, хваната здраво от майка му, бореща се да се освободя, а после се обръща и излиза от стаята, следвайки стражите си.

— Хенри! — крещя след него.

Нейна светлост майката на краля грубо притиска с ръка устата ми, за да ме накара да млъкна, и чуваме тропота от краката на стражите, които вървят надолу по галерията, после слизат по стълбите в дъното. След това чуваме как външната врата се трясва. Когато настъпва тишина, Нейна светлост маха ръката си от устата ми.

— Как се осмелявате! Как смеете да ме задържате? Пуснете ме!

— Ще ви заведа в стаята ви — казва тя спокойно. — Не трябва да се разстройвате.

— Разстроена съм! — изкрещявам. — Разстроена съм! Теди не може да отиде в Тауър.

Тя дори не ми отговаря, а кимва на дамите си да я последват, и те решително ме извеждат от стаята. Зад мен Маги е избухнала в сълзи, и жените, които я държаха, я свалят внимателно на земята, бършат лицето ѝ и шепнат, че всичко ще бъде наред. Сестра ми Сесили е ужасена от внезапната, бърза жестокост на разигралата се сцена. Иска ми се тя да доведе майка ни, но тя е вцепенена от шока, местейки втренчен поглед от мен към Нейна светлост, сякаш майката на краля се е сдобила с хищни зъби и ме държи в плен.

— Елате — казва Нейна светлост. — Трябва да си легнете.

Тя тръгва начело и жените ме пускат, за да я последват. Вървя зад нея, мъчейки се да си върна самообладанието.

— Ваша светлост, трябва да ви помоля да се застъпите за малкия ми братовчед Едуард — казвам, обръщайки се към вдървения ѝ гръб, бялата ѝ калугерска забрадка, вдървените ѝ рамене. — Умолявам ви да говорите със сина си и да го помолите да освободи Теди. Знаете, че Теди е малко момче, което не се е провинило в никакъв зъл умисъл. Вие го направихте свой повереник, всяко отправено към него обвинение би трябвало да се отразява върху вас.

Тя не казва нищо, вървейки начело покрай затворените врати. Следвам я сляпо, търсейки думи, които ще я накарат да спре, да се обърне, да се съгласи, когато тя отваря двойните врати на затъмнена стая.

— Той е ваш повереник — казвам. — Редно е да бъде под вашите грижи.

Тя не ми отговаря.

— Насам. Влизайте. Почивайте си.

Пристъпвам вътре.

— Лейди Маргарет, умолявам ви… — подемам, а после виждам, че дамите ѝ са ни последвали в сенчестата стая и една от тях е превъртяла ключа в ключалката на вратата и тихо го е връчила на Нейна светлост.

— Какво правите? — питам настоятелно.

— Това е стаята за усамотението ви преди раждането — отговаря тя.

Сега, за първи път, осъзнавам къде ме е довела. Това е дълга, красива стая, с високи сводести прозорци, закрити с гоблени, така че вътре да не се промъква никаква светлина. Една от придворните дами пали свещите, чиято жълта потрепваща светлина осветява голите каменни стени и високия сводест таван. Далечният край на стаята е закрит от параван, и аз виждам олтар и свещи, които горят пред дарохранителница, разпятие, изображение на Светата Дева. Пред паравана има молитвени столчета, а пред тях е огнището, и голям стол, и по-малки столчета, подредени в кръг, за да може да се води разговор. Разтърсена от смразяваща тръпка, виждам, че ръкоделието ми е на масата до големия стол, а книгата, която четях, преди да легна да подремна, е изнесена от спалнята ми и е отворена до стола.

Има още и маса за хранене и шест стола, вино и вода в красиви кани от венецианско стъкло на масата, златни блюда, готови за поднасянето на вечерята, кутия със сладкиши за в случай, че огладнея.

Най-близо до нас има внушително легло, с дебели дъбови колони и пищни завеси и балдахин. Импулсивно отварям раклата в долния край на леглото и там, спретнато сгънати и поръсени със сушени цветчета от лавандула, виждам любимите ми рокли и най-хубавото ми бельо, готови за обличане, когато отново ще ми стават. До раклата има легло за почивка през деня, и красиво резбована и гравирана кралска люлка, застлана и готова до леглото.

— Какво е това? — питам, сякаш не зная. — Какво е това? Какво е това?

— Вие сте в уединение в очакване на раждането — казва лейди Маргарет търпеливо, сякаш говори на слабоумен. — В името на здравето ви и на здравето на вашето дете.

— А Теди?

— Той беше отведен в Тауър в името на собствената си сигурност. Тук беше в опасност. Трябва да бъде внимателно охраняван. Но ще говоря за братовчед ви с краля. Ще ви съобщя какво казва. Несъмнено ще отсъди правилно.

— Искам да видя краля веднага!

Лейди Маргарет прави пауза.

— Хайде сега, дъще, знаете, че не можете да виждате нито него, нито който и да е мъж, докато не излезете от усамотението — казва тя сериозно. — Но ще му предам всяко съобщение или ще му занеса всяко писмо, което желаете да напишете.

— След като родя, ще трябва да ме пуснете да изляза — изричам задъхано. Сякаш в стаята няма въздух и дишам с усилие. — Тогава ще се срещна с краля и ще му кажа, че съм била държана като затворничка тук.

Тя въздъхва, сякаш съм пълна глупачка.

— Наистина, Ваша светлост! Трябва да се успокоите. Всички се съгласихме, че ще се оттеглите в усамотение тази вечер, знаехте много добре, че предстои да направите това днес.

— А вечерята и сбогуването с придворните?

— Здравето ви не беше достатъчно крепко. Сама го казахте.

Толкова съм удивена от лъжата ѝ, че я зяпвам:

— Кога съм казала това?

— Казахте, че сте разстроена. Казахте, че сте разтревожена. Тук няма нито безпокойства, нито тревоги. Ще останете тук, под моите напътствия, докато благополучно родите детето.

— Искам да видя майка си, искам да я видя незабавно! — възкликвам. Разярена съм, когато долавям, че гласът ми трепери. Но се страхувам от Нейна светлост в тази затъмнена стая, и се чувствам безсилна. Най-ранният ми спомен е как съм затворена в убежище, във влажен лабиринт от студени стаи под параклиса на Уестминстърското абатство. Изпитвам ужас от затворени пространства и тъмни места, и сега треперя от гняв и страх. — Искам да видя майка си. Кралят каза, че трябва да я видя. Кралят ми обеща, че тя ще бъде с мен тук, вътре.

— Тя ще дойде при вас за уединението ви — съгласява се тя. — Разбира се — замълчава. — И ще остане с вас, докато излезете. Когато се роди бебето. Ще сподели уединението ви.

Просто я гледам със зяпнала уста. Тя разполага с цялата власт, а аз нямам никаква. Аз съм на практика превърната в затворничка от нея и от установената традиция за кралските раждания, която тя постанови и която аз приех. Сега съм заключена в една сенчеста стая за седмици наред, а тя държи ключа.

— Аз съм свободна — казвам дръзко. — Не съм пленница. Тук съм, за да родя. Аз избрах да вляза тук. Не съм задържана против волята си. Свободна съм. Ако поискам да изляза, мога просто да го сторя. Никой не може да ме спре, аз съм съпругата на краля на Англия.

— Разбира се, че сте — казва тя, а после излиза през вратата, завърта ключа в ключалката отвън, и ме оставя. Заключена съм вътре.

Майка ми идва, когато става време за вечеря, хванала за ръка Маги.

— Дойдохме да се присъединим към теб — казва тя.

Маги е бледа, сякаш е смъртно болна, очите ѝ са зачервени от плач.

— А Теди?

Майка ми поклаща шава:

— Отведоха го в Тауър.

— Защо им е да правят това?

— Хората крещяха: „За Уорик!“, когато се сражаваха срещу Джаспър Тюдор на Север. Носеха знамето с мечката и окастрената тояга и в Лондон — казва майка ми, сякаш това е достатъчна причина.

— Биеха се в името на Теди — казва ми Маги. — Макар той да не искаше това от тях — макар че никога не би поискал това от тях. Той знае, че не бива да говори такива неща. Научих го. Знае, че крал Хенри е владетелят. Знае, че не бива да споменава династията Йорк.

— Няма обвинение срещу него — казва майка ми кратко. — Не е обвинен в държавна измяна. Не е обвинен в нищо. Кралят казва, че действа само в защита на Теди. Казва, че Теди може да бъде заловен от бунтовниците и използван от тях като техен символ. Казва, че засега Теди е в по-голяма безопасност в Тауър.

Смехът, в който избухвам пред тази зашеметяваща лъжа, се превръща в ридание.

— В по-голяма безопасност в Тауър! Братята ми в по-голяма безопасност ли бяха в Тауър?

Лицето на майка ми се сгърчва.

— Съжалявам — казвам веднага. — Прости ми, съжалявам. Кралят каза ли колко дълго ще задържи Теди там?

Маги отива тихо до огнището и се отпуска на едно столче за крака, извърнала глава.

— Бедното дете — казва майка ми. На мен отвръща: — Не каза. Не попитах. Взеха дрехите и книгите на Теди. Струва ми се, налага се да приемем, че Негова светлост ще го задържи там, докато се убеди, че не го заплашва бунт.

Поглеждам я — единствената от нас, която може да знае колко бунтовници се спотайват, очаквайки призив да се вдигнат в името на Йорк, виждайки последната схватка като подстъп към друга, а от нея към трета — а не като поражение. Тя е жена, която никога не вижда поражение. Питам се дали тя е техният водач, дали нейният решителен оптимизъм е това, което ги подтиква.

— Предстои ли да се случи нещо?

Тя поклаща глава.

— Не знам.

Голямата зала на манастира, Уинчестър

19-ти септември 1486 г.

Принудена съм да понасям уединението си в очакване на раждането, измъчвана от тъга и страх. Това толкова прилича на дългите месеци в мрака на криптата под параклиса в Уестминстър, че всяка сутрин се будя, мъчейки се да си поема дъх, и се вкопчвам в украсената с резба горна табла на леглото, за да не скоча от постелята и да закрещя за помощ. Все още ме преследват кошмари за тъмнината и претъпканите стаи. Майка ми беше бременна, баща ми беше избягал отвъд морето, нашият враг бе на престола, аз бях на четири години, а Мери, скъпата ми малка сестра, която сега е на небето, и Сесили плачеха през цялото време за играчките си, за любимите си животинки, за баща си, без всъщност да знаят за какво плачат, разбирайки единствено, че целият ни живот е потопен в тъмнина, студ и нищета. Гледах посърналото, бледо лице на майка си и се питах дали някога ще ми се усмихне отново. Знаех, че сме в ужасна опасност, но бях само на четири години, не знаех каква беше опасността, нито пък как този влажен затвор можеше да ни опази. Прекарахме зад стените на криптата половин година, половин година, и нито за миг не видяхме слънцето, нито за миг не излязохме навън, нито веднъж не поехме глътка свеж въздух. Привикнахме към живот в затвор, като пленници, привикнали към стените на килията си. Майка ми роди Едуард зад тези влажни стени, и ние бяхме изпълнени с радост, че най-после се бе родило момче, наследник; но знаехме, че няма как да го поставим на престола — нито дори как да го изведем на слънцето и въздуха в собствената му страна. Шест месеца са дълго, много дълго време за едно малко момиче, едва на четири години. Мислех, че никога няма да излезем, мислех си, че ще израствам все по-висока и по-висока като тънък, блед плевел и ще умра, побеляла като аспержа от тъмнината. Сънувах как всички се превръщаме в белолики червеи и че ще живеем завинаги под земята. Именно тогава намразих затворените пространства, намразих мириса на влага, намразих дори шума на реката, плискаща се нощем в стените, понеже се боях, че водите ще се надигат още и още, ще достигнат до леглото ми и ще ме удавят.