Тя ме поглежда, сякаш бълнувам като хората, които се надяват крал Артур да се пробуди отново; но аз имам съвсем ясен спомен за бедното момче от улиците на Сити, чиито родители ни го продадоха, убедени, че ни е нужен само за една инсценировка, че ще го изпратим благополучно обратно при тях. Със собствените си ръце сложих шапката на главицата му, придърпах шала около лицето му и го предупредих да не казва нищо. Казахме на мъжете, които дойдоха за брат ми Ричард, че малкото момче е самият принц, казахме, че страда от болно гърло и не може да говори. Никой не можеше да си представи, че бихме дръзнали да извършим такава подмяна. Разбира се, искаха да ни вярват, и сам старият епископ, Томас Баучър, го отведе и каза на всички, че принц Ричард е в Тауър с брат си.

Тя не поглежда нито надясно, нито наляво; знае, че наблизо няма никого. Но дори насаме с мен, говорейки шепнешком, тя не го потвърждава, нито го отрича.

— Изпратихте в Тауър един паж, а малкия ми брат отпратихте — прошепвам. — Наредихте ми да не казвам нищо за това. Да не ви питам, да не говоря с никого, да не казвам дори на сестрите си, и аз никога не го сторих. Само веднъж ми казахте, че той е в безопасност. Веднъж ми казахте, че сър Едуард Брамптън ви го е довел. Никога не съм искала да знам нещо повече.

— Мълчанието е неговото убежище — е единственият ѝ отговор.

— Жив ли е още? — питам настойчиво. — Жив ли е и ще се върне ли в Англия за трона си?

— Мълчанието е неговата безопасност.

— Той ли е момчето в Португалия? — настоявам. — Момчето, което вуйчо Едуард отиде да види? Пажът на сър Едуард Брамптън?

Тя ме поглежда така, сякаш би ми казала истината, ако можеше.

— Откъде да зная? — пита. — Откъде да зная кой се представя за принц на Йорк? В Лисабон, толкова далече? Ще го позная, когато го видя: в това мога да те уверя. Ще ти кажа, когато го видя: обещавам ти. Но навярно няма да го видя никога.

Лондон, Тауър

Пролетта на 1487 г.

Преместваме двора в града, който жужи като пчелен кошер, събуждащ се за пролетта. Сякаш всички говорят за принцове и херцози, и за династията Йорк, издигаща се отново като разлистващо се увивно растение. Всеки е чул със сигурност от някого, че династията Йорк разполага с наследник, с момче, което било на борда на кораб, пътуващ към Гринич, че наследникът се е крил в тайна стая в Тауър под каменно стълбище, че е потеглил от Шотландия, че собственият му зет, Хенри, ще го качи на престола, че сестра му, кралицата, го държи при себе си в двора и само чака да го разкрие пред удивения си съпруг. Че той е паж при някакъв англичанин в Португалия, че е син на лодкар във Фландрия, укриван от леля си, вдовстващата херцогиня на Бургундия, че спи на далечен остров, че се изхранва с ябълки в избата на старата къща на майка си в Графтън, че е скрит в Тауър с братовчед си Едуард Уорик. Внезапно, подобно на пеперуди през пролетта, изникват хиляда момчета-претенденти, танцуващи наоколо като прашинки в слънчевата светлина, чакащи призив да се сплотят в армия. Тюдорите, които мислеха, че са завоювали короната на едно кално поле сред Англия, които смятаха, че са подсигурили династията си, изминавайки с усилие пътя до Лондон, са обсадени от миражи, победени от феи. Всички говорят за наследник на Йорк, всеки познава някой, който го е виждал и се кълне, че е вярно. Навсякъде, където и да отиде Хенри, хората млъкват внезапно, така че никой шепот да не стигне до слуха му; но пред него и зад гърба му се носи тих шум като предупредителен ръмеж преди буря и пороен дъжд. Народът на Англия чака да се яви нов крал, един принц да се надигне като пролетния прилив и да залее света с бели рози.

Преместваме се в Тауър; Хенри като че ли вече не обича провинциалния си дворец през пролетта, както се кълнеше едва миналата година. Тази година той изпитва нужда от замък, който да е лесен за отбраняване, сякаш иска домът му да се извисява над всички сгради, да бъде в сърцето на града, негов безусловен господар; макар че всички говорят за друг — от търговците на добитък, които идват в Смитфийлд и говорят за великолепен бял овен, зърнат на някакъв склон призори, до продавачките на риба на кея, които се кълнат, че в една тъмна нощ преди две години, видели как портата на Тауър към Темза се плъзга безшумно нагоре и как изпод портата, от която се стичала вода, излязла малка лодка, а в нея имало момче, едно-единствено момче, цветето на Йорк, и тя отплавала бързо надолу по течението, към свободата.

С Хенри сме се настанили в кралските покои на Бялата кула, откъдето се вижда по-ниската постройка, подслонявала двете момчета: брат ми Едуард, подготвящ се за коронацията си, но очакващ смъртта, и пажът, когото с майка ми изпратихме там вместо Ричард. Хенри забелязва бледността ми, когато влизаме в кралските покои, ярко осветени от горящите огньове, и украсени с пищни гоблени, и стиска ръката ми, без да казва нищо. Бебето е зад мен, в ръцете на бавачката си, и аз казвам категорично:

— Принц Артур ще спи в съседство, в личните ми покои.

— Почитаемата ми майка постави там разпятието и молитвения ти стол — казва той. — Приготвила ти е хубави лични покои, и е приготвила детска стая за него на горния стаж.

Не губя време за спорове.

— Няма да остана на това място, освен ако бебето ни не спи в съседната стая.

— Елизабет… — казва той кротко. — Знаеш, че тук сме в безопасност, в по-голяма безопасност, отколкото където и да е другаде.

— Синът ми ще спи до мен.

Той кимва. Не спори, дори не ме пита от какво се боя. Женени сме от малко повече от година, а някои теми за нас вече са обгърнати от ужасно мълчание. Никога не говорим за изчезването на братята ми — непознат човек, който ни слуша, би си казал, че двамата споделяме някаква тайна, гузна, греховна тайна. Никога не говорим за годината, която прекарах в двора на Ричард. Никога не говорим за зачеването на Артур и за това, че той не е, както така гръмко оповестява Нейна светлост, „дете на медения месец“, заченато в свята любов още в първата брачна нощ на един щастлив брак. Заедно пазим безмълвно толкова много тайни, само след година. Какви ли лъжи ще си казваме след десет години?

— Изглежда странно — е единственият му отговор. — Хората ще говорят.

— Защо изобщо сме тук, а не в провинцията?

Той пристъпва от крак на крак, извръщайки поглед, и казва:

— Следващата неделя отиваме на литургия с шествие. Всички.

— Какво искаш да кажеш с това „всички“?

Смущението му се усилва.

— Кралската фамилия…

Чакам.

— Братовчед ти Едуард ще ни придружава.

— Какво общо има Теди с това?

Той ме хваща под ръка и ме отвежда встрани от придворните ми дами, които влизат в покоите и коментират гоблените, изваждат ръкоделията си и колодите с карти. Някой настройва лютня, потрепващите струни отекват високо. Аз съм единствената, която мрази този суров замък; за всички други това е познат дом. С Хенри излизаме в дългата галерия, където опияняващият мирис на пресни билки, посипани по пода, витае в тясната стая.

— Хората говорят, че Едуард е избягал от Тауър и събира армия в Уорикшър.

— Едуард? — повтарям глупаво.

— Едуард Уорик, твоят братовчед Теди. Затова той ще участва с нас в кралското шествие до „Сейнт Пол“, за да могат всички да го видят и да разберат, че живее с нас като обичан член на семейството.

Кимвам.

— Ще върви заедно с нас. Ще го покажеш на народа.

— Да.

— И след като всички го видят, ще разберат, че не е издигнал знамето си в Уорикшър.

— Да.

— И след като узнаят, че е жив…

— Да.

— И тези слухове затихнат…

Хенри чака.

— После, след това той ще може да живее с нас като член на домакинството ни — заявявам. — Може да бъде наистина такъв, какъвто го представяме. Можем да го покажем като наш обичан братовчед, и той може да бъде именно такъв. Ако го покажем как отива свободно с нас на литургия, той може да живее свободно с нас. Можем да превърнем показността в действителност. Това трябва да сториш ти, като крал. Трябва да се представиш като крал, а после да очакваш да бъдеш приет като крал. Ако взема участие в тази пиеса, в тази жива картина, която ще показва как Теди е обичан и живее с нас, тогава ти ще я превърнеш в реалност.

Той се колебае.

— Това е моето условие — казвам простичко. — Ако желаеш да се държа така, сякаш Теди е наш обичан сродник, свободно живеещ с нас, тогава трябва да превърнеш преструвката в реалност. Ще те придружавам по време на процесията в неделя, за да покажа, че Теди и всички представители на рода Йорк са твои верни поддръжници. А ти ще се отнасяш към мен и към семейството ми така, сякаш ни имаш доверие.

Той се поколебава за момент, а после казва:

— Да. Ако нашата процесия убеди всички, ако слуховете замрат и всички приемат, че Теди живее в двора като верен на краля член на семейството, той може да излезе от Тауър и да живее свободно в двора.

— Свободен и ползващ се с доверие като майка ми — настоявам. — Независимо какво казва някой.

— Като майка ти — съгласява се той. — Ако слуховете се уталожат.

* * *

Маги идва при мен преди вечеря, порозовяла от радост, че е прекарала целия следобед с брат си.

— Пораснал е! По-висок е от мен! О! Толкова много ми липсваше!

— Разбира ли какво трябва да прави?

Тя кимва.

— Обясних му внимателно, и се упражнявахме, така че не би трябвало да сгреши. Знае, че ще върви зад вас и краля, знае, че по време на литургията трябва да коленичи, за да се помоли. Мога да вървя до него, нали? Така че да се погрижа да се справи както трябва?

— Да, да, така ще бъде най-добре — казвам. — А ако някой го приветства с възглас, не трябва да маха с ръка, или да подвиква в отговор, или да казва каквото и да било.

— Той знае — казва тя. — Разбира. Обясних му защо искат да бъде видян.

— Маги, ако той покаже, че е предан член на кралското семейство, вярвам, че може да се върне да живее при нас. Изключително важно е да се справи както трябва.

Устата ѝ, цялото ѝ лице потръпва:

— Може ли?

Вземам я в прегръдките си и чувствам как надеждата я разтърсва цялата.

— О, Маги, ще направя за него всичко по силите си.

Набразденото ѝ от сълзи лице се вдига към мен.

— Той трябва да излезе оттук, Ваша светлост, това го съсипва. Не учи уроците си тук вътре, не вижда никого.

— Нима кралят не му е осигурил възпитатели?

Тя поклаща глава.

— Вече не го посещават. Той прекарва деня си, легнал в леглото си, като чете книгите, които му изпращам, или се взира в тавана и гледа навън през прозореца. Пускат го навън веднъж дневно, да се разхожда в градините. Но той е единайсетгодишен, този месец навършва дванайсет. Би трябвало да е в двора, да си учи уроците, да играе разни игри, да се учи да язди. Би трябвало вече да се превръща в мъж, да дружи с момчета на собствената му възраст. А той е тук, съвсем сам, не вижда никого освен пазачите си, когато му носят храна. Каза ми как му се струва, че забравял как да говори. Каза, че веднъж прекарал целия ден в опити да си спомни лицето ми. Казва, че понякога минавал цял ден, а той не можел да си спомни, че е отминал. Затова сега отбелязва всеки ден с резка на стената, като затворник. А после го хваща страх, че е изгубил броя на месеците.

— Освен това знае, че баща ни е бил екзекутиран тук, знае и че братята ви са изчезнали оттук — били са момчета като него. Едновременно е отегчен и изплашен, и няма с кого да говори. Пазачите му са груби мъже, играят карти с него и му отмъкват дори жалките му няколко шилинга, ругаят пред него и пият. Той не може да остане тук. Трябва да го измъкна.

Ужасена съм.

— О, Маги…

— Как ще израсне като херцог от кралската фамилия, щом се отнасят с него като с малък изменник? — настоява тя. — Това го съсипва, а аз се заклех пред баща ми, че ще се грижа за него!

Кимвам.

— Ще говоря отново с краля, Маги. Ще направя каквото мога. А щом хората престанат да говорят за него през цялото време, аз съм сигурна, че Хенри ще го освободи — замълчавам. — Нашето име сякаш е едновременно и най-голямата ни гордост, и нашето проклятие — казвам. — Ако той беше просто някой си Едуард, без титла, а не Едуард Уорик, сега щеше да живее с нас.

— Иска ми се всички да бяхме незначителни хора без титли — казва тя с горчивина. — Ако можех да избирам, щях да приема името Никоя, и изобщо да не идвам в двора.

* * *

Съпругът ми свиква своя Таен съвет, за да се допита до участниците в него как да сложи край на ширещите се слухове за някакъв принц от династията Йорк. Всички знаят, всички са чули по нещо — за херцог на Йорк, дори за незаконен син на някой от династията, който идва в Англия да завземе престола. Джон дьо ла Поул, синът на моята леля Елизабет Йорк, съветва краля да не губи самообладание, уверява го, че мълвата ще спре. Баща му, херцогът на Съфолк, уверява Хенри, че няма разделение между Йорк и Тюдор. Щом народът види Едуард да върви редом със семейството му, ще се успокои отново. Джон пита дали Теди може да бъде освободен от Тауър — та всички да видят, че династиите Йорк и Тюдор са обединени.