— Мислиш ли, че не съм говорила с теб по тези въпроси нито веднъж от женитбата ти насам, просто защото съм пропуснала да го направя? — пита тя тихо.

— Не, разбира се, че не.

— Или защото съм мислела, че това не те интересува?

Поклащам глава.

— Елизабет, в сватбения си ден ти обеща да обичаш и почиташ краля, и да му се покоряваш. В деня на коронацията си ще трябва да обещаеш пред Бог, в най-тържествен и обвързващ обет, да бъдеш негова вярна поданица, първа сред неговите верноподаници. Ще приемеш короната на главата си, ще приемеш свещения елей на гърдите си. Тогава не можеш да даваш лъжлива клетва. Няма да има как да знаеш нещо и да си принудена да го криеш от него. Няма да може да имаш тайни от него.

— Той не ми се доверява! — избухвам аз. — Без да сте ми казали дори една дума, той вече ме подозира, че съм посветена в цял заговор и го пазя в тайна. Отново и отново ме пита какво зная, отново и отново ме предупреждава, че проявява снизхождение към нас. Майка му е сигурна, че го предавам, а вярвам, че и той мисли така.

— Може би той ще започне да ти се доверява — казва тя. — Ако прекарате години заедно. Може да се превърнете в съпруг и съпруга, свързани от обич, ако имате достатъчно време. А ако никога не ти казвам нищо, тогава никога няма да ти се налага да го лъжеш. Ще ти бъде спестено и по-лошото — да настъпи миг, когато трябва да избираш на кого да си вярна. Не бих искала да ти се налага да избираш между семейството на баща си и това на съпруга си. Не бих искала да бъдеш принудена да избираш между претенциите на малкия си син към престола и тези на някой друг.

Ужасена съм при мисълта, че може да се налага да избирам между Тюдор и Йорк.

— Но ако не зная нищо, тогава ще съм като листо, носещо се по водата; отивам натам, накъдето ме носи течението. Не действам, не правя нищо.

Тя се усмихва.

— Да. Защо не оставиш реката да те води? И ще видим какво казва тя.

Обръщаме се мълчаливо и поемаме обратно по речния бряг към Шийн, красивия дворец с много кули, който се издига над завоя на реката. Докато вървим към двореца, виждам как дузина коне пристигат в галоп и спират до вратата, водеща към личните покои на краля. Мъжете слизат от конете, а един от тях смъква шапката си и влиза вътре.

Майка ми повежда дамите покрай войниците и вежливо отвръща на поздрава им.

— Изглеждате уморени — казва тя любезно. — Отдалече ли идвате?

— Не спирали за сън, идваме чак от Фландрия — хвали се единият. — Яздихме, сякаш ни гонеше самият дявол.

— Нима?

— Но той не е зад нас, пред нас е — доверява ни тихо войникът. — Пред нас, и пред Негова светлост, тук наоколо, и събира армия, докато ние се начудим какво става.

— Достатъчно — казва друг мъж. Сваля шапка пред мен и пред майка ми. — Моля за извинение, Ваша светлост. Толкова дълго беше останал без дъх, че сега трябва да се наприказва.

Майка ми се усмихва на човека и на неговия капитан.

— О, няма нищо — казва тя.

* * *

След по-малко от час кралят вече е свикал среща на най-приближените си съветници, мъжете, към които се обръща, когато е в опасност. Джаспър Тюдор е там, свел червенокосата си глава, посивелите му вежди са тревожно сключени пред заплахата, надигнала се срещу неговия племенник, срещу неговия род. Графът на Оксфорд крачи напред-назад, хванал под ръка Хенри, обсъжда с него набирането на войници и на кои графства може да се има доверие и кои не трябва да бъдат уведомявани. Джон дьо ла Поул влиза в залата на съвета по петите на непоклатимо предания си баща, а после идват другите приятели и членове на семейството: Станли, Кортни, архиепископ Джон Мортън, Реджиналд Брей, който е управител на домакинството на Нейна светлост — всички мъже, които поставиха Хенри Тюдор на трона, а сега откриват, че е трудно да го задържат там.

Отивам в детската стая. Намирам Нейна светлост майката на краля да седи в големия стол в ъгъла, гледайки как бавачката преповива бебето и го увива плътно в пелените му. Необичайно е за нея да идва тук, но по напрегнатото ѝ лице и броеницата в ръката ѝ виждам, че се моли за безопасността му.

— Лоши новини ли? — питам тихо.

Тя ме поглежда укорително, сякаш аз съм виновна за всичко.

— Говори се, че херцогинята на Бургундия, вашата леля, е намерила пълководец, готов да приеме заплащане от нея и да изпълнява волята ѝ — казва тя. — Говори се, че бил почти непобедим.

— Пълководец?

— Който набира войски.

— Ще дойдат ли тук? — прошепвам. Поглеждам навън през прозореца към реката и тихите поля отвъд.

— Не — заявява тя решително. — Защото Джаспър ще ги спре, Хенри ще ги спре, и сам Бог ще ги спре.

* * *

На път към стаите на майка ми минавам забързано покрай покоите на краля, но вратата към голямата зала за аудиенции е все още затворена. Събрал е повечето лордове, и те сигурно трескаво се опитват да преценят каква нова заплаха представлява това за престола на Тюдорите, доколко би трябвало да се боят, как е редно да постъпят.

Забелязвам, че съм ускорила крачка, притиснала ръка към устата си. Страхувам се от онова, което ни заплашва, страхувам се, че Хенри ще започне отбрана срещу собствения си народ, която може да е по-жестока и по-смъртоносна от едно истинско нашествие.

Покоите на майка ми също са затворени, със здраво залостени врати, отвън не чака слуга, който да разтвори вратите пред мен. Тук е тихо — прекалено тихо. Сама бутвам вратата, отварям я и виждам празната стая, простираща се пред мен като декор на сцена, преди да пристигнат актьорите. Нито една от дамите ѝ не е тук, музикантите ѝ не са тук, на една стена е подпряна лютня. Всичките ѝ вещи са непокътнати: столовете ѝ, гоблените ѝ, книгата ѝ на една маса, ръкоделието ѝ в една кутия; но нея я няма. Сякаш е заминала.

Подобно на дете, не мога да повярвам. Изричам: „Майко? Почитаема майко?“, пристъпвам в тихата, слънчева приемна и се оглеждам навсякъде наоколо.

Отварям вратата към личните ѝ покои, и те също са празни. На един от столовете има нейно ръкоделие, виждам и една панделка върху пейката в прозоречната ниша, но нищо друго. Безпомощно вдигам панделката, сякаш тя може да е знак, усуквам я между пръстите си. Не мога да повярвам, че е толкова тихо. Краят на един гоблен се раздвижва от въздушното течение, нахлуло през вратата — единственото движение в стаята. Отвън гука горски гълъб, но това е единственият звук. Изричам отново:

— Мамо? Почитаема майко?

Потропвам на вратата на спалнята ѝ и рязко я отварям, но не очаквам да я намеря там. Чаршафите на леглото ѝ са свалени, дюшекът е гол. Завесите на леглото ѝ са смъкнати от дървените колони. Където и да е отишла, тя е взела със себе си чаршафите и завивките си. Отварям раклата в долния край на леглото ѝ, и откривам, че и дрехите ѝ ги няма. Обръщам се към масичката, пред която сяда, докато камериерката реши косата ѝ; посребреното ѝ огледало го няма, няма ги и гребените ѝ от слонова кост, златните ѝ игли за коса, шишенцето ѝ от релефно стъкло с масло от лилии.

Покоите ѝ са празни. Тя внезапно е изчезнала, сякаш по магия, само за една сутрин, за миг.

Обръщам се рязко и отивам в най-хубавите покои, покоите на кралицата, където Нейна светлост майката на краля прекарва дните си сред жените от своята свита, управлява големите си имоти, поддържа властта си, докато нейните жени шият ризи за бедните и слушат откъси от Библията. Покоите ѝ гъмжат от хора, които влизат и излизат; дочувам весело жужене през вратите, докато вървя към тях, и когато ги разтварят със замах и съобщават за пристигането ми, влизам и виждам Нейна светлост, разположила се под балдахин от златен брокат като кралица, около нея са собствените ѝ дами, а сред тях — компаньонките на майка ми, слели се в един голям двор. Дамите на майка ми ме гледат с широко отворени очи, сякаш искат да ми нашепнат някакви тайни; но който и да е отвел майка ми, се е погрижил те да си мълчат.

— Милейди — казвам, като правя възможно най-малкия реверанс, полагащ се на свекърва ми и майката на краля. Тя се изправя и ми отговаря също със съвсем лек реверанс, а после си разменяме целувки по студените бузи. Устните ѝ едва ме докосват, а аз сдържам дъха си, сякаш не искам да вдъхна димния мирис на тамян, който вечно витае в покритата ѝ с воал диадема. Отстъпваме назад и се измерваме взаимно с поглед.

— Къде е майка ми? — питам направо.

Изражението ѝ е мрачно, сякаш не ѝ идва да затанцува от радост.

— Навярно би трябвало да говорите за това със сина ми, краля.

— Той е в покоите си със своите съветници. Не искам да го безпокоя. Но ще го сторя и ще му кажа, че вие сте ме изпратили, ако такова е желанието ви. Но може би вие можете да ми кажете къде е майка ви. Знаете ли? Или само се преструвате, че знаете?

— Разбира се, че знам! — възкликва тя мигновено, засегната. Оглежда изпълнените с жадно любопитство лица и ми дава знак, че трябва да влезем в едно вътрешно помещение, където можем да говорим насаме. Тръгвам след нея. Докато минавам покрай дамите на майка ми, виждам, че някои от тях липсват; моята полусестра Грейс, незаконно дете на баща ми, я няма тук. Надявам се, че е отишла с майка ми, където и да е тя.

Нейна светлост майката на краля лично затваря вратата и ми показва с жест, че трябва да седна. Внимавайки да спазваме протокола, дори и сега, сядаме едновременно.

— Къде е майка ми? — повтарям.

— Тя носи вина за бунта — казва тихо нейна светлост. — Изпращала е пари и слуги на Франсис Лъвъл, получавала е съобщения от него. Знаела е какво прави той и го е съветвала и подкрепяла. Казала му е кои фамилии освен рода Йорк са готови да го укрият и да му дадат войници и оръжия. Докато аз подготвях пътуването на краля, тя е подготвяла бунт против него, планирала е да му се устрои засада по пътя. Тя е враг на вашия съпруг и вашия син. Много ми е мъчно за вас, Елизабет.

Настръхвам, почти не обръщам внимание на думите ѝ.

— Нямам нужда от вашето съжаление!

— Имате — настоява тя. — Защото родната ви майка заговорничи именно против вас и вашия съпруг. Тя подготвя именно вашата смърт и падение. Работила е за бунта на Лъвъл, а сега е писала тайно на зълва си във Фландрия, подтиквайки я да нахлуе тук с войска.

— Не. Не би го сторила.

— Имаме доказателства — казва тя. — Няма съмнение. Съжалявам за това. Огромен срам се стоварва върху вас и семейството ви. Позор за семейното ви име.

— Къде е тя? — питам. Най-големият ми страх е, че са я отвели в Тауър, че тя ще бъде задържана там, където държаха синовете ѝ, и че и тя никога няма да излезе от крепостта.

— Тя се оттегли от света — казва лейди Маргарет със сериозна тържественост.

— Какво?

— Осъзна греховното си поведение и се оттегли да изповяда греховете си и да заживее с добрите сестри в абатството Бърмъндзи. Избра да живее там. Когато синът ми изложи пред нея доказателствата за нейния заговор, тя прие, че е прегрешила и че ще трябва да си отиде.

— Искам да я видя.

— Разбира се, можете да отидете да я видите — казва лейди Маргарет тихо. — Разбира се — виждам как в очите ѝ припламва спотаена надежда. — Можете да останете при нея.

— Разбира се, че няма да остана в абатството Бърмъндзи. Ще я посетя и ще говоря с Хенри, защото тя трябва да се върне в двора.

— Тя не може да разполага с богатство и влияние — казва лейди Маргарет. — Би ги използвала срещу съпруга ви и сина ви. Зная, че я обичате нежно, но, Елизабет — тя се превърна във ваш враг. Тя вече не е майка на вас и сестрите ви. Осигурявала е средства на хората, които се надяват да свалят от престола Тюдорите; давала им е съвети, изпращала им е вести. Заговорничила е с херцогиня Маргарет, която събира армия. Живееше с нас, играеше с детето ви, нашият скъпоценен принц, виждаше се с вас всеки ден, и въпреки това работеше за нашето унищожение.

Надигам се от стола си и отивам до прозореца. Навън първите лястовици за лятото кръжат над реката, вият се и се обръщат в полет, светлите им коремчета проблясват, сякаш се радват да потапят клюнове в собствените си отражения, играейки си със сладката вода на Темза. Обръщам се отново.

— Лейди Маргарет, майка ми не е безчестна жена. И никога не би сторила нищо, за да ми навреди.

Тя бавно поклаща глава.

— Тя настоя да се омъжите за сина ми — казва. — Поиска това в замяна на предаността си. Присъстваше на раждането на принца. При кръщението му ѝ беше оказана чест, тя е негова кръстница. Почитахме я, приехме я и плащахме разноските ѝ. Но сега тя заговорничи срещу наследствените права на собствения си внук и се опитва да постави друг на неговия престол. Това е безчестно, Елизабет. Не можете да отречете, че тя играе двойна игра, позорна игра.