Покривам лицето си с ръце, за да не виждам изражението ѝ. Ако изглеждаше тържествуваща, щях просто да я мразя, но тя изглежда ужасена, сякаш чувства, подобно на мен, че всичко, което се опитвахме да направим, ще бъде съсипано.

— С нея не винаги сме били в съгласие — тя се обръща към мен. — Но за мен съвсем не бе удоволствие да я видя как напуска двора. Това е нещастие както за нея, така и за нас. Надявах се, че ще създадем едно семейство, едно сплотено кралско семейство. Но тя винаги се е преструвала. Тя показа, че не ни е вярна.

Не мога да я защитя; свеждам глава и през стиснатите ми зъби се откъсва лек стон на ужас.

— Тя не се е примирила — завършва лейди Маргарет. — Отново и отново подхваща войната, която вие, родът Йорк, изгубихте. Тя не сключи мир с нас, а сега е във война с вас, собствената си дъщеря.

Надавам тих вопъл и се свличам на пейката в прозоречната ниша, закривайки лицето си с ръце. Цари мълчание, докато лейди Маргарет прекосява стаята и се отпуска тежко до мен.

— Заради сина ѝ е, нали? — пита тя уморено. — Единствено неговите претенции би се борила да защити, предпочитайки ги пред вашите. Това е единственият претендент, когото би изправила срещу внука си. Тя обича Артур толкова много, колкото и ние, зная това. Единствената претенция към престола, която би предпочела да подкрепи вместо неговата, би била тази на собствения ѝ син. Сигурно си мисли, че едно от нейните момчета, Ричард или Едуард, е още живо, и се надява да го качи на престола.

— Не зная, не зная!

Вече плача, едва успявам да говоря. Едва я чувам през риданията си.

— Е, кой е? — внезапно изкрещява тя, избухвайки гневно. — Кой друг би могъл да бъде? Кого би могла да постави над собствения си внук? Кого може да предпочете пред нашия принц Артур? Артур, който се роди в Уинчестър, Артур от Камелот? Кого може да предпочете пред него?

Поклащам безмълвно глава. Чувствам как горещите сълзи правят езерце в леденостудените ми ръце и мокрят лицето ми.

— Тя не би ви свалила от власт заради никой друг — прошепва лейди Маргарет. — Разбира се, че е някое от момчетата. Кажете ми, Елизабет. Кажете ми всичко, което знаете, за да можем да подсигурим престола за вашия син, Артур. Истина ли е, че майка ви е укрила някъде едно от момчетата си? Той при леля ви във Фландрия ли е?

— Не зная — казвам безпомощно. — Тя така и не пожела да ми каже нищо. Казах, че не зная, и наистина не зная. Тя се погрижи да няма нищо, което бих могла да ви кажа някога. Не искаше никога да бъда подлагана на такъв разпит. Опита се да ме предпази от това, така че не знам.

* * *

Преди вечеря Хенри идва в покоите ми с придворните си, с напрегната, неубедителна усмивка на лицето, играе ролята си на крал, опитва се да скрие страха си, че губи всичко.

— Ще говоря с вас по-късно — казва той със суров, нисък глас. — Когато дойда в стаята ви тази вечер.

— Милорд… — прошепвам.

— Не сега — казва той твърдо. — Всички трябва да видят, че сме сплотени, че сме единни.

— Майка ми не може да бъде задържана против волята си — поставям условие. Мисля за своя братовчед в Тауър, за майка ми в абатството Бърмъндзи. — Не мога да позволя близките ми да бъдат задържани. Каквото и да подозирате, няма да търпя това.

— Довечера — казва той. — Когато дойда в покоите ви. Ще обясня.

Братовчедка ми Маги ми отправя един-единствен изпълнен с ужас поглед, а после застава зад мен, повдига шлейфа ми и го оправя, докато съпругът ми взема ръката ми и ме повежда на вечеря, вървейки пред придворните, а аз отправям усмивки наляво и надясно, както съм длъжна да правя, и се питам какво ще вечеря майка ми тази вечер, докато дворът, чиято господарка беше някога, се весели.

* * *

Поне Хенри идва при мен бързо, веднага след службата в параклиса, облечен за лягане, лордовете, които го придружават до спалнята ми, незабавно се оттеглят, за да ни оставят сами, а братовчедка ми Маги изчаква само да види дали имаме нужда от нещо, и после също си тръгва, хвърляйки бърз поглед с широко отворени очи към мен, сякаш се опасява, че на следващата сутрин аз също ще съм изчезнала.

— Нямам намерение да държа майка ви затворена — казва Хенри отривисто. — И няма да я изправя на съд, ако мога да го избегна.

— Какво е сторила? — настоявам. Не мога да поддържам преструвката, че не се е провинила в нищо.

— Искрен ли е въпросът ти? — отвръща той рязко. — Или само се опитваш да разбереш колко знам?

Надавам леко възклицание и се извръщам от него.

— Седни, седни — казва той. Идва при мен, хваща ме за ръката и ме отвежда до столовете край огнището, където сме седяли така удобно. Кара ме да седна и потупва поруменялата ми пламнала буза. За момент копнея да се хвърля в прегръдките му, да заплача на гърдите му и да му кажа, че не знам нищо със сигурност, но че се страхувам от всичко, точно както и той. Че се разкъсвам между обичта към майка си и изгубените си братя, и обичта към сина си. Че от мен не може да се очаква аз да избера следващия крал на Англия, и, накрая онова, което е най-озадачаващото за мен — че бих дала всичко на света, за да видя обичния си брат отново и да знам, че е в безопасност; че бих дала всичко, освен престола на Англия, всичко, освен короната на Хенри.

— Не знам всичко — казва той, като сяда тежко срещу мен, подпрял брадичка на юмрука си, загледан в пламъците. — Това е най-лошото: не знам всичко. Но тя е писала на леля ти Маргарет във Фландрия, и Маргарет събира армия срещу нас. Майка ти се е свързала с всички стари привърженици и родственици на Йорк, хората от домакинството ѝ, онези, които помнят баща ти или чичо ти, призовавайки ги да бъдат готови за момента, когато армията на Маргарет слезе на суша. Писала е на хора в изгнание, на хора, които се укриват. Разговаряла е тайно е със зълва си, Елизабет — майката на Джон дьо ла Поул. Посетила е дори баба ти, херцогиня Сесили, нейната свекърва. По време на целия ѝ брак бяха на нож, но сега са в съюз срещу по-голям враг: срещу мен. Знам, че е писала на Франсис Лъвъл. Видях писмата. Подпомагала е неговия бунт, сега имам доказателства за това. Дори знам каква сума му е изпратила, за да подготви армията си. Това бяха парите, които ѝ давах, издръжката, която ѝ отпуснах. Знам всичко това, видях го със собствените си очи. Държах писмата ѝ в собствените си ръце. Няма съмнение.

Той въздъхва уморено и отпива от питието си. Гледам го ужасено. Това доказателство е достатъчно да прати майка ми под ключ до края на живота ѝ. Ако беше мъж, щяха да я обезглавят за държавна измяна.

— Това не е най-лошото — продължава той мрачно. — Вероятно има и още; но не знам какво друго прави тя. Не познавам всичките ѝ съюзници, не знам най-тайните ѝ планове. Не смея да си представя какви са.

— Хенри, от какво се опасяваш? — прошепвам. — Какво се боиш, че е правила, та гледаш така?

Той изглежда непоносимо изтормозен.

— Не зная от какво да се боя — отговаря след малко. — Леля ти, вдовстващата херцогиня на Бургундия, събира армия, голяма армия срещу мен, поне това знам.

— Наистина ли?

Той кимва.

— А майка ти е събирала бунтовници у дома. Днес свиках тук съветниците си. Сигурен съм във властта си над лордовете. Или поне… всички те ми се заклеха във вярност. Но на кого мога да имам доверие, ако майка ти и леля ти изведат армия на бойното поле и начело застане… — той млъква, без да довърши.

— Кой? — питам. — Кой според теб може да поведе такова нахлуване, от кого се боиш?

Той извръща поглед от мен:

— Мисля, че знаеш.

Прекосявам стаята и вземам ужасена ръката му.

— Наистина, не знам.

Той стиска ръката ми много здраво и се взира в очите ми, сякаш се опитва да прочете мислите ми, сякаш повече от всичко друго на света иска да узнае дали може да ми се довери, на мен, неговата съпруга, майката на детето му.

— Мислиш ли, че Джон дьо ла Поул ще стане изменник и ще поведе армията срещу теб? — питам, назовавайки името на собствения си братовчед, наследника на Ричард. — От него ли се боиш?

— Знаеш ли нещо срещу него?

Поклащам глава.

— Нищо, кълна се.

— Боя се от нещо по-лошо — казва той кратко.

Стоя пред него безмълвно, питайки се дали ще назове врага, от когото се бои най-много: символът, който би бил по-силен от един братовчед на наследниците на Йорк.

— От кого? — прошепвам.

Но в нашата уединена стая сякаш е влязъл призракът, призракът, за когото всички говорят, но никой не се осмелява да назове. В суеверието си Хенри също не желае да го назове.

— Готов съм за него — казва той само. — Който и да е този, когото е поставила начело на армията си. Можеш да кажеш на всички, че съм готов да го срещна.

— Кого?

Предизвиквам го да проговори.

Но Хенри само поклаща глава.

* * *

А после, още на следващата сутрин, виждам, че Джон дьо ла Поул отсъства от параклиса по време на утринната литургия. Хвърлям поглед надолу от високия си стол в галерията и забелязвам, че обичайното му място е празно. Няма го и по времето за вечеря.

— Къде е братовчед ми Джон? — питам Нейна светлост майката на краля, докато чакаме след вечеря свещеникът да довърши дългата проповед, която изнася по нейно настояване през всеки ден от Великите пости.

Тя ме поглежда засегнато и казва:

— Мен ли питате?

— Питам ви къде е братовчед ми Джон — повтарям, мислейки си, че не ме е чула. — Нямаше го в параклиса тази сутрин, и не съм го виждала цял ден.

— Навярно би трябвало да попитате майка си вместо мен — казва тя жлъчно. — Тя може и да знае. Навярно би трябвало да попитате леля си Елизабет Йорк, майка му — тя може и да знае. Би трябвало да попитате леля си Маргарет Йорк, вероломната вдовстваща херцогиня на Бургундия: тя със сигурност знае, защото той е на път към нея.

Ахвам и закривам устата си с длан.

— Да не искате да кажете, че Джон дьо ла Поул е заминал за Фландрия? Как можете да мислите подобно нещо?

— Не го мисля, зная го — казва тя. — Бих се срамувала да кажа подобно нещо, ако имаше някакво съмнение. Оказа се вероломен, а аз винаги съм твърдяла, че е такъв. Той е изменник, а участваше в нашите съвети, научи плановете ни за нашата отбрана, знае и за страховете ни от бунт, а сега бяга отвъд морето, при леля си, за да ѝ съобщи всичко, което знаем и всичко, от което се опасяваме, и да поиска от нея да го постави на нашия трон, защото тя е от рода Йорк, и сега той твърди, че е изцяло на страната на Йорк, че винаги е бил изцяло за Йорк — точно като вас и цялото ви семейство.

— Джон — изменник? — повтарям. Не мога да повярвам на думите ѝ. Ако е вярно, тогава може би всичко друго, от което се боят, също е вярно: може би някъде там съществува някакъв граф, херцог, може би дори принц на Йорк, който чака търпеливо, подготвяйки идването си. — Братовчед ми Джон е заминал за Фландрия?

— Вероломен като всеки йоркист — казва тя, оскърбявайки ме право в лицето. — Вероломен, каквито са привържениците на бялата роза, каквито са винаги хората, които се сражават под знака на бялата роза.

* * *

Нейна светлост майката на краля ми съобщава, че ще отидем в Норич в ранното лято, тъй като кралят иска да бъде видян от своя народ и да въздаде справедливост. Напрегнатият ѝ поглед веднага ме кара да се досетя, че това е лъжа; но не показвам, че го знам. Вместо това я изчаквам да потъне в подготовката за пътуването на сина си, и един ден в края на април обявявам, че се чувствам неразположена и ще си остана в леглото. Нареждам на Маги да пази вратата към спалнята ми и да казва на хората, че спя, обличам най-простата си рокля, увивам се в тъмна пелерина, измъквам се долу до кея пред двореца и махвам на една ладия да ме откара надолу по реката.

По водата е студено, брули хапещ вятър, който ми дава повод да вдигна качулката си и да увия лицето си с шал. Конярят ми пътува с мен, не е наясно какво правим, но е неспокоен, защото се досеща, че е нещо забранено. Лодката се носи бързо надолу по течението. На връщане ще се движи по-бавно, но аз съм изчислила времето на излизането си така, че приливът да настъпва, когато потеглим обратно за Шийн.

Ладията ме отвежда до стълбите на кея пред абатството, конярят Уес скача на брега и протяга ръце към мен. Лодкарят обещава, че ще изчака, за да ме върне в Шийн: проблясването в очите му дава ясно да се разбере какво си мисли — че съм някое момиче от двора, измъкващо се за тайна среща с любимия си. Качвам се по мокрите стълби до мостчето, което се простира над водата, и заобикалям стените на абатството, докато стигам до главната порта и къщичката на вратаря. Дръпвам камбанката и чакам портиерката, облягайки се на стената от тъмен кремък и червени тухли.