Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Една вратичка в голямата порта се отваря.

— Искам да видя… — млъквам, без да довърша. Не зная как наричат майка ми сега, когато вече не е кралица, сега, когато е заподозряна в държавна измяна. Дори не знам дали е тук под истинското си име.

— Нейна светлост вдовстващата кралица — казва жената рязко, сякаш битката при Бозуърт никога не е била, сякаш клонките на лозата още се вият, зелени и свежи в градината на Англия. Тя със замах ми отваря вратата и ме пуска да вляза, посочвайки с жест, че момчето трябва да ме изчака отвън.

— Как разбрахте, че имам предвид нея? — питам.

Тя ми се усмихва.

— Не сте първата, която идва да я види, и се съмнявам, че ще бъдете последната — казва и ме повежда през гладко окосената морава към килиите в западния край на сградата. — Тя е прекрасна жена; хората винаги ще ѝ бъдат верни. Сега е в параклиса — тя кимва към църквата с гробището отпред. — Но можете да почакате в килията ѝ, ще дойде скоро.

Въвежда ме в чиста белосана стая, с лавица за най-обичаните томове на майка ми — както подвързани ръкописи, така и новите печатни книги. На стената виси разпятие от слонова кост и злато, а в една кутия на стол до огнището е малката нощница, която шие за Артур. Изобщо не прилича на онова, което съм си представяла, и за момент се поколебавам на прага, отмаляла от облекчение, че майка ми не е затворена в студена кула или държана в някой беден женски манастир, а се старае обкръжението ѝ да ѝ подхожда — както винаги.

През една вътрешна врата мога да видя личните ѝ покои, а оттатък — ограденото ѝ със завеси легло с фините ѝ бродирани чаршафи. Това не е обиталище на жена, гладуваща в самотен затвор; майка ми живее като оттеглила се кралица и очевидно целият манастир е готов да изпълнява желанията ѝ.

Отпускам се на едно столче до огнището и скоро чувам бързи стъпки по каменната настилка отвън, вратата се отваря и майка ми се появява, аз се хвърлям в обятията ѝ и се разплаквам, а тя ме успокоява шепнешком, а после вече седим до огнището и ръцете ми са в нейните, тя ми се усмихва, както прави винаги, и ме уверява, че всичко ще бъде наред.

— Но не сте свободна да си тръгнете? — пожелавам да се уверя.

— Не — казва тя. — Поиска ли от Хенри свободата ми?

— Разбира се, в мига, в който изчезнахте. Той отказа.

— Така си и мислех. Трябва да остана тук. Поне засега. Как са сестрите ти?

— Добре са — казвам. — Катрин и Бриджет бяха в учебната стая, аз им казах, че сте се оттеглили. Бриджет иска да се присъедини към вас, разбира се. Казва, че суетата на света е прекалено голяма за нея.

Майка ми се усмихва.

— Имахме намерение да я посветим на Църквата — казва тя. — Винаги е приемала вярата много сериозно. А племенниците ми? Джон дьо ла Поул?

— Изчезна — казвам без заобикалки. Ръцете ѝ ме стисват малко по-силно.

— Арестуван? — пита тя.

Поклащам глава.

— Избягал — казвам кратко. — Дори не знам дали ми казвате истината, когато си давате вид, че не знаете.

Тя не си прави труда да ми отговори.

— Хенри казва, че разполага с доказателства, че работите срещу нас.

— Срещу „нас“? — повтаря тя.

— Срещу Тюдорите — казвам, поруменявайки.

— Аха — казва тя. — „Ние, Тюдорите.“ Имаш ли представа какво точно знае?

— Знае, че сте писали на леля ми Маргарет и сте призовавали поддръжниците на Йорк. Спомена леля ми Елизабет и дори баба ми, херцогиня Сесили.

Тя кимва.

— Нищо повече?

— Майко, това е повече от достатъчно!

— Знам. Но, виждаш ли, Елизабет, той би могъл да знае нещо повече от това.

— И още ли има?

Ужасена съм.

Тя свива рамене.

— Това е заговор. Разбира се, че има още.

— Е, това е единственото, което ми каза. Нито той, нито майка му ми имат доверие.

В отговор на думите ми тя се изсмива високо.

— Те надали се доверяват и на собствените си сенки, защо да имат доверие на теб?

— Защото съм негова съпруга и кралица?

Тя кимва, сякаш това едва ли има значение.

— И къде според него е отишъл Джон дьо ла Поул?

— Може би при Нейна светлост леля Маргарет във Фландрия?

Явно това не е изненада за нея.

— Благополучно ли се е измъкнал?

— Доколкото знам. Но, почитаема майко…

Тя омеква веднага, щом долавя страха в гласа ми.

— Да, скъпа моя. Разбира се, че се тревожиш, сигурно си изплашена. Но мисля, че всичко ще се промени.

— А синът ми?

— Артур е принц по рождение, никой не може да му отнеме това. Никой не би пожелал да го стори.

— Съпругът ми?

Тя едва не се разсмива на глас.

— Е, какво пък, Хенри е роден с нисше потекло — казва тя. — Може би ще си умре такъв.

— Майко, не мога да ви позволя да водите война срещу съпруга ми. Съгласихме се на мир, искахте да се омъжа за него. Сега имаме син, и той би трябвало да стане следващият крал на Англия.

Тя се изправя, прекосява с три крачки малката стая и отива да погледне навън, през прозореца, поставен високо в стената, към тихите ливади и малката манастирска църква.

— Може би е така. Може би той ще бъде крал. Никога не съм го усещала. Самата аз не мога да видя такова нещо, но е възможно и да се случи.

— Не можете ли да ми кажете? — питам я. — Не можете ли да ми кажете какво ще се случи?

Тя се обръща и аз виждам, че погледът ѝ е потаен и тя се усмихва.

— Като пророчица, както би направила майка ми? Или като заговорница? Като коварен бунтовник?

— Все едно като каква! — възкликвам. — Като каквато и да е! Не можете ли, не може ли някой да ми каже какво става?

Тя поклаща глава.

— Не мога да бъда сигурна — е единственото, което благоволява да каже.

— Трябва да вървя — казвам раздразнено. — Трябва да хвана прилива, за да се върна в Шийн. А после заминаваме на обиколка.

— Накъде? — пита тя.

Докато ѝ казвам, осъзнавам, че тя ще използва наученото от мен. Ще пише на бунтовниците, докато се събират, на враговете в Англия и отвъд морето. Кажа ли ѝ дори една дума, това ще означава, че работя за Йорк; шпионирам за Йорк срещу собствения си съпруг.

— Норич — казвам сковано. — Отиваме там за празника Тяло Господне. Да очаквам ли нападение сега, след като ви казах това?

— А, значи той мисли, че ще нахлуем по източното крайбрежие — казва тя развеселено. — Значи това очаква.

— Какво?

— Не отива в Норич заради удоволствието от празненствата. Отива, за да може да подготви източното крайбрежие за нападение отвън.

— Значи ще нахлуят? От Фландрия?

Тя ме целува по челото, напълно пренебрегвайки изпълнените ми със страх въпроси.

— Стига, не се тревожи за това — казва тя. — Не е нужно да знаеш.

Тя ме придружава до къщичката на вратаря, а после покрай външните стени дотам, където кеят се спуска в река Некингър, а моята лодка чака, поклащайки се върху надигащите се води на прилива. Целува ме, аз коленича за благословията ѝ и усещам как топлата ѝ длан се отпуска нежно върху качулката ми.

— Бог да те благослови — казва тя със сладък глас. — Ела да ме видиш, когато се върнеш от Норич, ако можеш да дойдеш, ако ти позволят.

— Ще се чувствам самотна в двора без вас — напомням ѝ. — Имам Сесили, имам и Ан и Маги, но се чувствам самотна без вас. Малките ми сестри също тъгуват за вас. А Нейна светлост майката на краля мисли, че заговорнича с вас, съпругът ми се съмнява в мен. И трябва да живея там, с тях, всички тях, наблюдавана непрекъснато от тях, без вас.

— Не задълго — казва тя с непроменена дръзка увереност. — И много скоро ще дойдеш при мен, или — кой знае — аз ще намеря начин да дойда при теб.

* * *

Връщаме се в Ричмънд, носени от прилива, и веднага щом завиваме зад завоя на реката, забелязвам една висока, слаба фигура да чака на кея. Това е кралят. Хенри. Разпознавам го отдалече, и не знам дали да наредя на лодкаря просто да обърне и да се отдалечи, или да продължава. Трябваше да се досетя, че той ще разбере къде съм. Вуйчо ми Едуард ме предупреди, че този крал знае всичко. Трябваше да знам, че няма да приеме лъжата за болестта, без да разпита братовчедка ми Маргарет и да настоява да ме види.

Майка му не е до него, нито някой от придворните му. Стои сам, като разтревожен съпруг, не като обзет от подозрения крал. Когато малката лодка се удря леко в дървения кей и моят служител скача на брега, Хенри го отмества встрани и сам ми помага да изляза от лодката. Подхвърля монета на лодкаря, който почуква с нея по зъбите си, сякаш изненадан да открие, че е истинска, а после изчезва в мъглата на обгърнатата от здрача река.

— Трябваше да ми кажеш, че искаш да отидеш, и щях да ти осигуря по-удобно пътуване с баржата — казва Хенри кратко.

— Съжалявам. Мислех, че няма да искаш да я посетя.

— И затова ти хрумна да се измъкнеш и после да се върнеш без мое знание?

Кимвам. Безсмислено е да го отричам. Очевидно съм се надявала, че той няма да узнае.

— Защото ми нямаш доверие — казва той без заобикалки. — Защото не мислиш, че бих ти позволил да я посетиш, дори ако е безопасно да го сториш. Предпочиташ да ме мамиш и да се измъкваш като шпионин, за да се срещнеш тайно с моята неприятелка.

Не казвам нищо. Той пъхва дланта ми в сгъвката на лакътя си, сякаш сме любяща съпружеска двойка, и ме принуждава да пристъпвам, крачка по крачка, редом с него.

— Убеди ли се, че майка ти е удобно настанена? И в добро здраве?

Кимвам.

— Да. Благодаря ти.

— А тя каза ли ти какво прави?

— Не — поколебавам се. — Не ми казва нищо. Казах ѝ, че отиваме в Норич, надявам се, че това не е било нередно?

За момент суровият му поглед, отправен към мен, се смекчава, сякаш съжалява, задето ме е принудил да се раздвоявам във верността си; но после проговаря с горчивина:

— Не. Няма значение. Тя сигурно с поставила и други шпиони около мен освен теб. Вероятно е знаела вече. Какво те попита?

Това е като кошмар — да си припомням разговора с майка ми и да се питам какво би могло да я уличи, или дори да уличи мен.

— Почти нищо — отговарям. — Попита ме дали Джон дьо ла Поул е напуснал двора, и аз казах „да“.

— Тя предположи ли защо е заминал? Знаеше ли къде е отишъл?

Поклащам глава.

— Казах ѝ за предположенията, че е отишъл във Фландрия — признавам.

— Тя не знаеше ли вече?

Свивам рамене.

— Не знам.

— Очаквали ли са го?

— Не знам.

— Дали семейството му ще го последва, как мислиш? Брат му Едмънд? Майка му, Елизабет, твоята леля? Баща му? Дали всички те са вероломни, макар че им се доверих и ги приех в двора си, и се вслушвах в съветите им? Дали просто ще си отбележат всяка дума, която съм казал, и ще я съобщят на своите сродници, моите врагове?

Отново поклащам глава.

— Не знам.

Той пуска ръката ми, за да отстъпи назад и да ме погледне, с намръщени и изпълнени с подозрение тъмни очи, със сурово лице.

— Когато си помисля за състоянието, похарчено за твоето образование, Елизабет, наистина се удивлявам на това колко малко знаеш.

Дворът поема по калните пътища на изток и ние отбелязваме празника Тяло Господне в Норич, в църквата „Сейнт Мери ин дъ фийлдс“, а после отиваме в заможния град, за да гледаме шествието на гилдиите до катедралата.

Градът е най-богатият в кралството, и всички гилдии, свързани с производството и търговията с вълна, плащат за костюми, декори и коне, за да устроят голямо шествие с търговците, господарите и чираците, облечени в най-хубавите си одежди, които преминават тържествено по улиците, за да отбележат църковния празник и собствената си важност.

Стоим двамата с Хенри, и двамата в богати одежди, и гледаме дългата процесия. Всяка гилдия е предшествана от украсено с великолепна бродерия знаме, и носилка с мостри — така представят работата си и показват кой е техният светец-покровител. Забелязвам, че от време на време Хенри ми хвърля ко̀си погледи. Наблюдава ме, докато гилдиите преминават край нас.

— Усмихваш се, когато някой привлече погледа ти — казва внезапно.

Изненадана съм.

— Само от учтивост — казвам, за да се защитя. — Това не значи нищо.

— Не, знам, че е така. Просто ги гледаш така, сякаш им желаеш доброто; усмихваш се дружелюбно.

Не мога да разбера какво иска да каже.

— Да, разбира се, милорд. Наслаждавам се на процесията.

— Наслаждаваш ѝ се? — пита той, сякаш това обяснява всичко. — Това ти харесва?