Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Кимвам, макар че той ме кара да се почувствам почти виновна, задето си позволявам миг удоволствие.

— Кой не би ѝ се наслаждавал? Толкова е пищна и разнообразна, а живите картини — толкова добре направени, а и пеенето! Не мисля, че някога съм чувала такава музика.

Той поклаща глава, изпълнен с нетърпеливо раздразнение към себе си, а после си припомня, че всички ни гледат, и вдига ръка към една преминаваща носилка с великолепен замък, построен от боядисано в златно дърво.

— Не мога просто да ѝ се наслаждавам — казва той. — Постоянно си мисля, че тези хора са организирали това зрелище, но какво ли таят в сърцата си? Може и да ни се усмихват и да ни махат, и да докосват почтително шапките си, но дали наистина приемат моето управление?

Едно малко дете, облечено като херувим, ми маха от бяла възглавница на син фон, която представлява облак. Усмихвам се и му изпращам въздушна целувка, което го кара да затанцува от удоволствие.

— Но ти просто се радваш — казва Хенри, сякаш удоволствието е загадка за него.

Разсмивам се.

— Е, така е — казвам. — Израснах в един щастлив кралски двор, а и баща ми обичаше турнирите, пиесите и празненствата повече от всичко. Постоянно свирехме и танцувахме. Не мога да не се наслаждавам на един спектакъл, а този е по-хубав от всичко, което съм виждала някога.

— Забравяш ли тревогите си? — пита ме той.

Замислям се.

— За момент — да. Смяташ ли, че това ме прави много лекомислена?

Той се усмихва печално.

— Не. Мисля, че си родена и отгледана да бъдеш весела. Жалко е, че толкова много скръб споходи живота ти.

Гръмва оръдие, приветствен изстрел от замъка, и виждам как Хенри трепва от шума, а после стисва зъби и се овладява.

— Добре ли сте, почитаеми съпруже? — питам го тихо. — Явно не се забавлявате така непринудено като мен.

Лицето, което той обръща към мен, е бледо.

— Обезпокоен съм — казва кратко, и у мен внезапно нахлува ужас, защото си спомням какво каза майка ми — че дворът е в Норич, защото Хенри очаква нахлуване по източното крайбрежие, и си казвам, че се усмихвам и махам с ръка като глупачка, докато съпругът ми се бои за живота си.

Следвайки процесията, влизаме в голямата катедрала за тържествената литургия за празника Тяло Господне. Нейна светлост майката на краля пада на колене в мига, когато влизаме, и остава така, ниско приведена, през цялата двучасова служба. По-набожните ѝ придворни дами коленичат зад нея, сякаш всички са част от някакъв изключително благочестив орден. Спомням си как майка ми назова Нейна светлост като „Маргарет, Мадоната на неспирното самоизтъкване“, и се налага да овладея лицето си и да си придам сериозно изражение, докато сядам до съпруга си на един от двата еднакви пищни стола, слушам дългата проповед на латински и наблюдавам отслужването на литургията.

Днес, тъй като е такъв важен празник, ще приемем причастие; Хенри и аз ще се изкачим един до друг до олтара, аз — следвана от дамите си, той — от своите придворни. В мига, когато му поднасят осветения хляб, го виждам как се поколебава, за една издайническа секунда, преди да отвори уста и да го поеме, и осъзнавам, че това е единствения път, когато няма кой да опита храната му, за да се увери, че не е отровена. Мисълта, че той може да затвори устни и да откаже Светото причастие, светата нафора, тялото на Христа, ме кара да затворя ужасено очи. Когато идва моят ред, късчето нафора пресъхва в устата ми при тази мисъл. Как може Хенри да се страхува толкова, та да мисли, че е в опасност пред олтара на една катедрала?

Парапетът на олтара е студен под челото ми, когато коленича да се помоля и си спомням, че църквата вече не е място на свята закрила. Хенри измъкна враговете си от свято убежище и ги уби; защо да не го отровят пред олтара?

Тръгвам обратно към трона си, покрай Нейна светлост майката на краля, която още е на колене, и съзнавам, че изглежда така измъчена, защото се моли искрено за безопасността на сина си в тази страна, която той завоюва, но на която не може да се довери.

Когато службата приключва, отиваме на голямо празненство в замъка, има актьори и танцьори, жива картина и хор. Хенри седи на големия си стол начело на залата и се усмихва, и се храни с апетит. Но виждам как кафявите му очи обхождат стаята, и как ръката му през цялото време стиска подлакътника на стола.

* * *

Оставаме в Норич и след празника Тяло Господне, придворните се забавляват през слънчевите дни, но аз скоро осъзнавам, че Хенри готви нещо. Разпратил е до всяко пристанище по крайбрежието хора, които трябва да го предупреждават за появата на чужди кораби. Нарежда да се подготвят сигнални огньове, които да се палят, ако бъде забелязана флотилия. Всяка сутрин въвеждат разни хора при него, по таен покрит път, водещ от двора на конюшнята до голямата, скромно обзаведена стая, която е определил за събиранията на съветниците си. Никой не знае кои са тези хора, но всички виждаме покрити с петна от пот коне в конюшните, и знаем, че пристигналите отказват да се отбият за вечеря в голямата зала, нямат време за песни или пиене, а казват, че ще хапнат по пътя. Когато конярите ги питат: „По кой път?“, те не отговарят.

Внезапно Хенри обявява, че отива на поклонение до параклиса на Богородица в Уолсингам, което е на север, на цял ден път с кон оттук. Ще отиде без мен до това светилище.

— Нещо не е наред ли? — питам го. — Не искаш ли да дойда с теб?

— Не — казва той кратко. — Ще отида сам.

Светата Дева от Уолсингам е прочута с това, че помага на безплодни жени. Не мога да проумея защо Хенри изведнъж ще иска да ходи на поклонение там.

— Ще вземеш ли майка си? Не мога да разбера защо би искал да отидеш.

— Защо да не посетя един свят параклис? — пета той раздразнено. — Винаги почитам светините. Ние сме благочестиво семейство.

— Знам, знам — успокоявам го. — Просто ми се стори странно. Съвсем сам ли ще отидеш?

— Ще взема със себе си само няколко мъже. Ще пътувам с херцога на Съфолк.

Херцогът е мой чичо, женен за бащината ми сестра Елизабет, и баща на изчезналия ми братовчед Джон дьо ла Поул. Това само ме обезпокоява още повече.

— Като твой спътник? Избрал си херцога на Съфолк за спътник на поклонението?

Хенри ми отправя вълча усмивка.

— Като какво друго, освен като мой спътник? Той винаги ми е бил толкова верен и предан. Защо да не искам да пътувам с него?

Нямам отговор на този въпрос. Изражението на Хенри е лукаво.

— Искаш да говориш с него за сина му, така ли? — осмелявам се да попитам. — Ще го разпитваш ли? — Не мога да не се тревожа за чичо си. Той е сдържан, разумен човек, сражава се на страната на Ричард при Бозуърт, но помоли Хенри да го помилва и получи помилване. Баща му беше известен привърженик на Ланкастър, но той винаги е бил предан на династията Йорк, женен за херцогиня от рода Йорк. — Сигурна съм, абсолютно сигурна съм, че той не знае нищо за бягството на сина си Джон.

— А какво знае майката на Джон дьо ла Поул? А какво знае майка ти? — пита настойчиво Хенри.

След като аз не казвам нищо, той се изсмива рязко.

— Права си да се безпокоиш. Чувствам, че не мога да имам доверие на никой от братовчедите Йорк. Нима мислиш, че вземам чичо ти като залог за доброто поведение на сина му? Нима мислиш, че ще го отведа далече от всички и ще му напомня, че има и друг син и че цялото семейство може лесно да отиде от Уолсингам в Тауър? А оттам — на дръвника?

Гледам съпруга си и се боя от тази негова ледена ярост.

— Не говори за Тауър и дръвника — казвам тихо. — Моля те, не ми говори за такива неща.

— Не ми давай повод.

Хенри и моят чичо Съфолк заминават на поклонение и се връщат отново у дома, не особено уморени, но със сигурност не и видимо осенени от духовна благословия. Хенри не казва нищо за пътуването, а чичо ми е също толкова мълчалив. Налага се да предположа, че съпругът ми е разпитал и вероятно заплашил чичо ми, а той — човек, свикнал да живее в опасна близост до трона — е отговорил достатъчно убедително, за да опази себе си, съпругата си и другите си деца. Никой не знае със сигурност къде е отишъл най-големият му син, Джон дьо ла Поул, какво прави моят красив братовчед в изгнание.

После, една вечер, Хенри идва в стаята ми, но не е облечен за лягане, а в дневните си дрехи, слабото му лице с потиснато и мрачно.

— Ирландците са полудели — казва той кратко.

Аз съм на прозореца, загледана навън през притъмняващата градина към реката. Някъде далече в тъмнината чувам любовния зов на улулица, и търся да зърна проблясването на бяло крило. Женската надава леко бухане в отговор, а аз се обръщам и обхващам с поглед напрежението в прегърбените рамене на съпруга си, сивия оттенък на лицето му.

— Изглеждаш толкова уморен — казвам. — Изобщо ли не можеш да си починеш?

— Уморен? Тези хора ме докараха почти до гроба. Какво мислиш, че са направили сега?

Поклащам глава, затварям капаците, скривам от поглед мирната градина отвън и се обръщам към него. За момент изпитвам едва доловимо раздразнение, че той не може да бъде спокоен, че винаги сме обсадени от страховете му.

— Кой? Кой сега?

Той поглежда листа в ръката си.

— Онези, към които хранех недоверие — с право, както се оказва, — и онези, за които дори не подозирах. Моето кралство гъмжи от англичани-предатели. Дори не бях помислил за ирландците. Дори не ми бе останало време да отида сред тях; но те вече тръгнаха по лош път.

— Кой е извършил измяна? — опитвам се да питам с небрежен тон, но чувствам как гърлото ми се стяга от страх. Семейството ми винаги е било много обичано в Ирландия; сигурно наши приятели и съюзници заплашват Хенри. — Кой е извършил измяна и какво прави?

— Твоят братовчед Джон дьо ла Поул е вероломен, както смятах, макар баща му да се закле, че не е така. Докато яздехме заедно, той ме гледаше в очите и ме лъжеше най-безсрамно. Джон дьо ла Поул е сторил това, което баща му се кълнеше, че не би направил. Отишъл е право в двора на Маргарет Йоркска във Фландрия и тя го подкрепя. Сега е заминал за Дъблин.

— За Дъблин?

— С Франсис Лъвъл.

Ахвам.

— Отново Франсис Лъвъл?

Хенри кимва мрачно.

— Срещнали се в двора на леля ти. Цяла Европа знае, че тя е готова да подкрепи всеки мой враг. Твърдо решена е да види крал на Йорк отново на престола на Англия и разполага със състоянието на доведената си дъщеря и приятелството на половината короновани глави в Европа. Тя е най-влиятелната жена в християнския свят, ужасен враг за мен. А няма основание! Няма причина да ме преследва…

— Значи Джон наистина е отишъл при нея?

— Разбрах веднага — казва Хенри. — Имам шпиони по всички пристанища в Англия. Никой не може да пристигне или да замине, без да узная за това до два дни. Знаех, че баща му лъже, когато каза, че той вероятно е избягал във Франция. Разбрах, че майка ти лъже, когато каза, че не знае. Разбрах, че ти лъжеш, когато каза, че не знаеш.

— Но аз не знаех!

Той дори не ме чува.

— Но има и по-лошо. Херцогинята е предоставила голяма армия на тяхно разположение и някой им е осигурил претендент.

— Осигурил им е? — повтарям.

— Като чучело в пантомима. Намерили са отнякъде едно момче — той поглежда ужасеното ми лице. — Тя си е намерила момче.

— Момче ли?

— Момче на подходящата възраст и с подходящата външност. Момче, което може да послужи.

— Да послужи като какво?

— Наследник на Йорк.

Чувствам как коленете ми омекват. Подпирам се на каменния перваз на прозореца и усещам леденото му докосване под дланта на потната си ръка.

— Кой? Какво момче?

Той се приближава зад мен, сякаш иска да ме прегърне с обич. Обвива ръце около талията ми и ме прегръща плътно, притиска се към гърба ми, навеждайки глава, за да прошепне с устни, опрени в косата ми, сякаш иска да усети мириса на измяна в дъха ми:

— Момче, което нарича себе си Ричард. Момче, което казва, че е твоят изчезнал брат Ричард Йоркски.

Коленете ми се подгъват и той ме задържа изправена за миг, а после ме вдига на ръце, като любовник, но ме захвърля грубо на леглото.

— Не е възможно — заеквам, мъчейки се да седна изправена. — Как е възможно?

— Не ми казвай, че не си знаела, малка изменнице! — той избухва в един от внезапните си пристъпи на ярост. — Недей да ме гледаш с прекрасното си, невинно изражение и да ми казваш, че не си знаела нищо за това. Недей да ме гледаш с тези ясни очи и да изричаш лъжи с тази красива уста. Когато те гледам, си мисля, че трябва да си почтена жена, мисля си, че никоя жена, така прекрасна, като светица, не би могла да бъде такъв шпионин. Нима наистина очакваш да повярвам, че майка ти не ти е казала? Че не знаеш?