Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Да знам какво? Не знам нищо — казвам настойчиво. — Кълна се, че не знам нищо.

— Във всеки случай, той запя друга песен — Хенри рязко се тръсва в един стол до огнището и вдига длан, за да засенчи очите си. Изглежда изтощен от собствения си изблик. — Представяше се за брат ти Ричард само в продължение на няколко дни. Сега твърди, че е Едуард. Все едно да те предизвиква някой призрак, който умее да променя формата си. Кой ли е той всъщност?

Внезапно ме пробожда безумна надежда.

— Едуард? Брат ми Едуард? Едуард, Уелският принц?

— Не. Едуард Уорик, братовчед ти. Жалко, че имаш такова голямо семейство.

Завива ми се свят, за момент затварям очи и си поемам дъх. Когато вдигам поглед, виждам, че той ме наблюдава, сякаш иска да разгадае всяка тайна, която знам, като се взира в лицето ми.

— Мислиш, че брат ти Едуард е жив? — пита той обвинително, с натежал от подозрение глас. — През цялото това време си се надявала, че ще дойде. Значи, когато заговорих за претендент, ти си помислила, че може да е той?

Стисвам устни, клатейки глава.

— Как би могъл да бъде?

Той явно е ужасѐн.

— Питах теб.

Поемам си рязко дъх.

— Със сигурност никой не би си помислил, че това момче е моят братовчед, Едуард Уорик. Всички знаят, че Едуард Уорик е в Тауър. Показахме го на всички. Ти се погрижи да го види цял Лондон.

Той се усмихва мрачно.

— Да. Накарах го да върви редом с Джон дьо ла Поул, моя приятел и съюзник. Но сега Джон дьо ла Поул, който по време на литургията стоеше на колене до истинския Едуард, е отвел в Ирландия някакво момче, което е провъзгласил за Едуард. Сега те повтарят цялото представление, което разиграхме, за да покажем на всички, че Едуард Уорик е в Лондон, този път за да покажат на всички, че той е в Ирландия, събирайки армия. Джон дьо ла Поул е отишъл с това момче в катедралата на Дъблин, Елизабет. Завели го в катедралата и го короновали за крал на Ирландия, Англия и Франция. Взеха отнякъде някакво момче и го направиха крал. Сложиха короната на главата му. Поставиха на трона крал, мой съперник, и го помазаха със свещения елей. Короноваха нов крал на Англия. Крал от рода Йорк. Какво ще кажеш за това?

Стискам бродираната покривка на леглото, сякаш за да се задържа в реалния свят, да не позволя да ме увлече тази илюзия, построена върху друга илюзия.

— Кой е той? В действителния живот? Това момче?

— Не е брат ти Едуард. Не е и брат ти Ричард, ако на това се надяваш — казва той злобно. — Имам шпиони из цялата тази страна. Открих истинския произход на това момче преди десет дни. Той е нищожество, момче от неблагороден произход, което някакъв свещеник е обучил за ролята, за отмъщение. Свещеникът сигурно е някой вероломен стар измамник, който копнее да се върнат старите времена, който иска да се върне династията Йорк. Майка ти сигурно се среща с по десет такива на ден и им дава половината пенсия, която ѝ плащам. Но този противник не е за пренебрегване. Не действа сам. Някой му е платил да представи това момче като принц-претендент, така че хората да се вдигнат по негов призив. Когато победи, те ще покажат истинския принц, и той ще се качи на престола.

— Когато победи? — повтарям издайническите думи.

— Ако победи — той поклаща глава, сякаш за да пропъди опасната представа за поражението. — Всичко ще виси на косъм. Той разполага с голяма армия, платена от леля ти, херцогинята и други от семейството ти: майка ти, разбира се, подозирам, че и от леля ти Елизабет, със сигурност и от баба ти. Той е свикал ирландските кланове, а чичо Джаспър казва, че те са яростни бойци. Освен това предстои да видим: той може да получи и подкрепата на народа на Англия. Кой знае? Когато той издигне знамето с мечката и тоягата, те може да откликнат на призива му. Когато се провикне: „За Уорик!“, те може да откликнат в името на старите времена. Може да застанат зад него до един. Може би са ме подложили на изпитание и са открили, че съм недостоен; сега искат връщане към познатото, като куче, което изяжда собствения си бълвоч — поглежда към мен, седнала свита на леглото. — Какво мислиш? Какво би казала майка ти? Може ли един претендент от династията Йорк все още да завладее Англия? Ще подкрепят ли всички един мним принц под знамето на бялата роза?

— Ще покажат истинския принц? — Това каза той. Това каза самият той. — Истинския принц?

Той дори не ми отговаря, устата му е изкривена в нещо като озъбена гримаса, като че ли не знае как да обясни това, което сам е казал току-що.

Замлъкваме за момент.

— Какво ще правиш? — питам шепнешком.

— Ще трябва да събера толкова войска, колкото успея, и да се приготвя за нова битка — казва той горчиво. — Мислех, че съм спечелил тази страна, но — и то е до голяма степен същото като това, да съм женен за теб — човек никога не може да бъде напълно сигурен, че работата е свършена. Спечелих голяма битка и бях коронясан за крал тук, а сега те коронясаха друг и трябва отново да тръгна на бой. Изглежда, че не мога да бъда сигурен в нищо в тази страна, обвита в мъгли и пълна с братовчеди.

— А какво ще правят те? — прошепвам.

Той ме поглежда, сякаш ме мрази, мен и цялото ми неблагонадеждно семейство.

— Когато победят, ще разменят момчетата.

— Ще разменят момчетата?

— Претендентът ще изчезне незабелязано, и истинското момче ще заеме мястото му, ще се възкачи на престола. Момче, което сега се крие на сигурно място, чака да настъпи неговото време, чака мига, когато отново ще добие плът и кръв.

— Ще добие плът и кръв?

— Изневиделица, ще се появи сякаш от въздуха. Ще се върне от мъртвите.

— Кой?

Той злобно имитира ужасения ми шепот: „Кой?“, и отива до вратата на стаята ми.

— А ти за кого мислиш? Или би трябвало да кажа — за кого знаеш? — Аз не отговарям на въпроса му, а той се изсмива късо, безрадостно. — Така че сега ще се сбогувам с теб, моя прекрасна съпруго, и се надявам, че ще се върна в топлото ти легло като крал на Англия.

— Как иначе? — питам глупаво. — Какъв друг може да бъдеш?

— Мъртъв, предполагам — казва той мрачно.

Смъквам се от леглото и пристъпвам към него, като протягам ръце. Той ги улавя, но не ме притегля към себе си. Държи ме на една ръка разстояние и внимателно оглежда лицето ми за признаци на измама.

— Мислиш ли, че херцогинята укрива брат ти Ричард? — пита ме той, небрежно, сякаш това не е въпрос от особен интерес. — Че той е тайната, дала повод за продължителен заговор между нея и майка ти? Мислиш ли, че майка ти го е изпратила при нея в мига, когато се е озовал в опасност, и е изпратила мним принц в Тауър? Мислиш ли, че той е бил тук през последните четири години? Претендентът, който очаква да приключи битката в негово име, преди да се покаже изведнъж, тържествуващ? Като Иисус от гробницата? Гол, само с погребалния си саван и със зараснали рани? За да възтържествува над смъртта, а после и над мен?

Не мога да го погледна в очите.

— Не зная — казвам. — Не зная нищо. Кълна се в Бога, Хенри…

Той ме спира.

— Не изричай лъжливи клетви — казва. — Достатъчно хора ми се кълнат в лъжи по десет пъти на ден. Единственото, което исках от теб, беше простата истина.

Стоя пред него мълчаливо, а той кимва, сякаш знае, че между нас никога не може да има проста истина, и излиза.

Хенри нарежда на майка си и на мен да се държим в негово отсъствие така, сякаш сме на обичайното лятно пътуване на кралския двор, наслаждавайки се на ранното лято, без никакви тревоги. Поръчваме музиканти, гледаме пиеси, танци и живи картини. Ще има турнир, лордовете трябва да дойдат при нас в Ковънтри, като за увеселение. Само че им е наредено да доведат и войниците си, с доспехи и ботуши, въоръжени за война, готови за нахлуване от Ирландия. Трябва да демонстрираме увереност, докато тайно се подготвяме за война.

Нейна светлост майката на краля не може да се справи. Не може да се държи като кралица на щастлив двор, докато всеки ден пристига нов ездач от Ирландия с нови и нови лоши новини. Джон дьо ла Поул и Франсис Лъвъл са слезли на суша в Ирландия с голяма, обучена войска от две хиляди души. Нейна светлост ходи навсякъде с броеницата си, прехвърля мънистата и шепне молитви за благополучното избавление на сина си от опасността.

Научаваме, че, точно както ми каза Хенри насаме, в Дъблин са коронясали едно момче за крал и са обявили, че той е Едуард Уорик и законен крал на Англия, Ирландия и Франция.

Нейна светлост престава да ми говори; почти непоносимо ѝ е да стои в една стая с мен. Може и да съм ѝ снаха, но тя вижда в мен само дъщеря на фамилията, породила тази заплаха, жена, чиято леля Маргарет налива пари и оръжия в Ирландия, а другата ѝ леля Елизабет осигури предводителя, жена, чиято майка ръководи заговора зад високите стени на абатството Бърмъндзи. Не желае да говори с мен, не може да понася да ме гледа. Само веднъж през това тежко време тя ме спира, когато минавам покрай покоите ѝ със сестрите и братовчедка си на път към конюшните, за да вземем конете си. Слага длан върху ръката ми, когато минавам, аз ѝ правя реверанс и чакам да чуя онова, което има да каже.

— Знаете, нали? — пита настойчиво тя. — Знаете къде е той. Знаете, че е жив.

Не мога да отговоря на страховете, от които е пребледняло лицето ѝ:

— Не зная за какво говорите.

— Знаете много добре за какво говоря! — процежда тя яростно. — Знаете, че е жив. Знаете къде е. Знаете какво подготвят за него!

— Да повикам ли дамите ви? — питам я. Дланта, която стиска ръката ми, се тресе. Наистина се боя, че ще получи припадък. Погледът ѝ, винаги напрегнат, е прикован върху лицето ми, сякаш тя иска насила да проникне в ума ми. — Милейди, да повикам ли дамите ви, да ви помогна ли да стигнете до покоите си?

— Заблудихте сина ми, но не заблуждавате мен! — изсъсква тя. — Но ще видите, че аз командвам тук, и че всички, които имат предателски мисли, били те високопоставени личности или не, ще бъдат наказани. Главите на предателите ще бъдат отсечени от покварените им тела. Никой, бил той от висше или нисше потекло, няма да бъде пощаден в Деня на Страшния Съд. Овцете ще бъдат отлъчени от козите, и нечистите ще се провалят в пъкъла.

Сесили се взира в кръстницата си, напълно ужасена. Пристъпва напред, а после се отдръпва пред измъчения ѝ, мрачен поглед.

— Ах — казвам студено. — Погрешно съм ви разбрала. Говорите за този претендент в Ирландия, нали? Да, сигурна съм, много скоро ще разберем дали вие командвате или ще трябва да побегнете ужасено оттук.

При самата дума „побегнете“ тя ме стисва по-здраво и се олюлява.

— Мой враг ли сте? Кажете ми, нека бъдем честни помежду си. Мой враг ли сте? Враг ли сте на обичния ми син?

— Аз съм ваша снаха и майка на внука ви — отвръщам тихо като нея. — Това искахте, и това имате. Дали го обичам или го мразя, е нещо, което засяга само нас. Дали ще ви обичам или ви мразя — това зависеше от вас. И мисля, че знаете отговора.

Тя отблъсква рязко ръката ми, сякаш докосването ми я отвращава.

— Ще се погрижа за унищожението ви в деня, когато го изправите срещу нас — предупреждава ме тя.

— Да го изправя? — повтарям яростно. — Да го изправя? Звучи така, сякаш очаквате да възкресим мъртвите! Какво може да имате предвид? От кого се боите, милейди?

Разтърсва я ридание и тя преглъща напиращия отговор. Правя възможно най-незабележимия реверанс и продължавам по пътя си към конюшните. Вмъквам се в отделението на коня си и затръшвам вратата на конюшнята зад гърба си, за да облегна глава на топлата му шия. Поемам си дъх, трепереща, и осъзнавам какво ми е казала всъщност — че според тях брат ми е жив.

Дворът изоставя преструвката, че се наслаждаваме на лятото, че обикаляме централните графства на Англия заради красивите гори и добрия лов. Пристига вестта, че ирландската армия е слязла на суша и се движи стремително през страната. Ирландските войски пътуват с лек товар, като диви мародери. Германските наемници, на които е платено да завоюват Англия обратно за Йорк, напредват бързо, за да си спечелят плячката. Херцогиня Маргарет е наела най-добрите, командвани от блестящ пълководец. Всеки ден нови шпиони, нови съгледвачи пристигат на кон в двора и съобщават, че те се движат като неудържима вълна. Те са дисциплинирани, маршируват с разузнавачи пред тях и без обоз, който да се влачи след тях. Те са стотици, хиляди, а начело е едно момче, дете, Едуард Уорик, и той марширува под кралското знаме и герба с мечката и тоягата. Коронясали са го за крал на Англия и Ирландия. Наричат го крал и му прислужват на едно коляно, и където и да отиде, хората излизат по улиците и крещят: „За Уорик!“