Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Той ме поглежда с изгряваща надежда.

— Елизабет?

Кимвам.

— Чакам дете.

Ръката му се стяга около талията ми.

— О, скъпа моя. О, любима. О, това е най-прекрасната новина!

Пред целия двор, той ме целува топло по устата и когато вдига поглед, сигурно всички са разбрали без всякакво съмнение какво съм му казала, защото лицето му сияе.

— Кралицата няма да язди с нас! — изкрещява той, сякаш това е най-добрата вест на света.

Ощипвам го по ръката.

— Още е твърде рано да казваме на когото и да било — предупреждавам го.

— О, разбира се, разбира се — казва той. Целува устата и ръката ми. Всички гледат радостта му с озадачени усмивки. Един-двама се смушкват помежду си, досетили се веднага. — Днес кралицата ще си почива! — изревава той. — Няма нужда да се безпокоите. Тя е добре. Но ще си почива. Няма да язди. Не искам тя да язди. Малко е неразположена.

Това потвърждава предположението, така че и най-недосетливият млад човек започва да си шепне със съседа си. Всички се досещат веднага защо Хенри ме е притиснал здраво до гърдите си и защо сияе.

— Върви да си почиваш — той се обръща към мен, без изобщо да забелязва многозначителните усмивки на придворните си. — Искам да си почиваш добре.

— Да — казвам, самата аз едва сдържаща смеха си. — Разбирам това. Мисля, че всички го разбират.

Той се ухилва, смутен като свенливо момче.

— Не мога да скрия колко съм щастлив. Виж, ще ти хвана най-вкусния фазан за вечеря — мята се на седлото. — Кралицата е неразположена — казва на коняря, който държи коня ми. — По-добре сам поразходи коня ѝ. Днес, и всеки ден. Не знам кога ще е достатъчно добре, за да язди отново.

Конярят се покланя много ниско.

— Ще го направя, Ваша светлост — казва той. Обръща се към мен. — Ще гледам да е кротък, така че просто да можете да излезете и да го яхнете, когато ви се прииска.

— Кралицата е неразположена — казва Хенри на спътниците си, които възсядат конете си и му се усмихват широко. — Няма да казвам нищо повече — ухилил се е от ухо до ухо, като момче. — Не казвам нищо повече. Няма нищо за казване — той се изправя в стремената, повдига шапката от главата си и я размахва във въздуха: — Бог да пази кралицата!

— Бог да пази кралицата! — изкрещяват всички в отговор към него и ми се усмихват, а аз вдигам лице и се смея на Хенри.

— Много дискретно — казвам му. — Много изискано, много сдържано, изключително дискретно.

Този път решението кога да започна уединението си преди раждането е мое, и макар че Нейна светлост майката на краля избира гоблените за покоите ми и поръчва леглото за почивка през деня и люлката, аз подреждам стаята според желанията си, и ѝ казвам, че ще се оттегля в уединение в края на октомври.

— И ще повикам майка си да остане при мен — казвам.

Погледът ѝ веднага става остър.

— Питахте ли Хенри?

— Да — лъжа я право в очите.

— И той се съгласи?

Явно не ми вярва дори за миг.

— Да — казвам. — Защо да не се съгласи? Майка ми избра да живее в уединение, да води живот в молитвено съзерцание. Винаги е била сериозна и благочестива жена — забелязвам каменното изражение на Нейна светлост — тя винаги е смятала, че впечатлява всички със светостта си. — Всички знаят, че майка ми копнееше за отдаден на вярата живот — заявявам, чувствайки как лъжата ми става все по-безогледна, и усещам как потръпвам от желание да се разкискам. — Но съм сигурна, че ще склони да се върне в света, за да остане при мен, докато съм в уединение.

После остава само да се добера до Хенри преди майка му. Отивам в покоите му и макар че вратата към приемната му е затворена, кимвам на стража да ме пусне да вляза.

Хенри седи до една маса в центъра на стаята, заобиколен от най-доверените си съветници. Вдига поглед, когато влизам, и виждам, че се е смръщил от тревога.

— Съжалявам — поколебавам се на прага. — Не си давах сметка…

Всички стават и се покланят, а Хенри идва бързо до мен и хваща ръката ми.

— Въпросът може да почака — казва. — Разбира се, че може да почака. Добре ли сте? Не е станало нищо?

— Не е станало нищо. Исках да ви помоля за една услуга.

— Знаете, че не мога да ви откажа нищо — казва той. — Какво бихте искали? Да се окъпете в перли?

— Исках само да попитам дали майка ми може да бъде с мен, когато се оттегля в уединение — докато изричам думите, виждам как сянката прекосява лицето му. — Тя ми беше такава утеха миналия път, Хенри, и е толкова опитна, родила е толкова много деца, и имам нужда от нея.

Той се колебае.

— Тя ми е майка — настоявам, гласът ми пресеква леко. — Става дума за нейното внуче.

Той се замисля за момент.

— Имате ли представа какво обсъждаме тук? Точно сега?

Поглеждам покрай рамото му към мъжете със сериозни лица, към чичо му Джаспър, загледан мрачно в една карта. Поклащам глава.

— Непрекъснато получаваме сведения от цялата страна за дребни неприятни инциденти. Хора, които имат намерение да ни свалят от власт, хора, които кроят заговори за смъртта ми. В Нортъмбърланд неуправляема тълпа нападнала графа на Нортъмбърланд, докато събирал данъци за мен. Не говорим просто за малко по-грубо отношение — знаете ли, смъкнали го от коня му и го убили!

Ахвам.

— Хенри Пърси?

Той кимва.

— В Абингдън един високоуважаван абат заговорничи против нас.

— Кой? — питам.

Лицето му потъмнява.

— Няма значение кой. На североизток сър Робърт Чембърлейн и синовете му били пленени при опит да отплават при леля ви във Фландрия от пристанището в Хартълпул. Половин дузина дребни инциденти, несвързани помежду си, доколкото можем да преценим, но всички те са признаци.

— Признаци ли?

— За недоволство сред народа.

— Хенри Пърси? — повтарям. — Какъв знак е смъртта му? Доколкото разбирам, хората се противопоставят на плащането на данъци?

Лицето на краля е мрачно.

— Хората от Севера така и не му простиха, задето измени на Ричард при Бозуърт — казва той, като ме наблюдава. — Затова, предполагам, вие също мислите, че си го е заслужил.

Не отвръщам на това: споменът за случилото се все още е твърде болезнен за мен. Хенри Пърси казал на Ричард, че войската му е твърде уморена, за да се бие, след като е пристигнала чак от Север — сякаш е възможно един командир да доведе в битка войска, твърде уморена, за да се бие! Застанал в тила на армията на Ричард и така и не се придвижил напред. Когато Ричард връхлетял от хълма към смъртта си, Пърси го гледал как пада, без да помръдне. Няма да скърбя за смъртта на този малък, мръсен мерзавец. За мен той не е никаква загуба.

— Но нито едно от тези неща няма никаква връзка с майка ми — рискувам да отбележа.

Чичо Джаспър ми отправя продължителен, хладен поглед със сините си очи, сякаш не е съгласен.

— Не пряко — признава Хенри. — Тя пропиля последния си шанс с бунта на момчето от готварницата. Не разполагам с нищо, което да я свързва с тези разпръснати схватки.

— Значи може да дойде в усамотение с мен.

— Много добре — решава той. — Вътре с вас тя ще е на толкова сигурно място, колкото и в абатството. И това ще покаже на всички, които още си я представят като олицетворение на династията Йорк, че тя е член на нашата фамилия.

— Може ли да ѝ пиша днес?

Той кимва, взема ръката ми и я целува.

— Не мога да ви откажа нищо — казва. — Не и когато сте на път да ме дарите с още един син.

— А ако е момиче? — питам, като му се усмихвам. — Ще ми пратите ли сметка за всички тези услуги, ако родя момиче?

Той поклаща глава.

— Момче е. Сигурен съм в това.

Майка ми обещава да дойде от Бърмъндзи, но болестта върлува толкова силно в Лондон, че тя отказва да дойде направо в усамотение с мен, а изчаква в покоите си няколко дни, за да се увери, че не пренася едрата шарка, която настъпва с мъчително висока температура и ужасни червени петна по цялото тяло.

— Не бих искала да ти я донеса — казва тя, когато най-сетне влиза през вратата, уплътнена, за да цари тишина, която се отваря толкова рядко към външния свят.

В миг се хвърлям в обятията ѝ и тя ме прегръща, а после отстъпва назад да погледне лицето ми, големия ми корем и подутите ми ръце.

— Свалила си всичките си пръстени — отбелязва.

— Бяха ми прекалено стегнати — казвам. — А глезените ми са дебели колкото прасците.

При тези думи тя се засмива.

— Всичко това ще се поправи, когато дойде бебето — казва тя и ме кара да легна на дивана, сяда в края му, взема краката ми в скута си и ги разтрива уверено със силните си ръце. Гали ходилата, подръпва леко пръстите, докато аз почти почвам да мъркам от удоволствие, и тя пак ми се смее.

— Сигурно се надяваш на момче — казва тя.

— Всъщност не — отварям очи и срещам сивия ѝ поглед. — Надявам се бебето да е здраво и силно. И безкрайно бих се радвала на едно момиченце. Разбира се, имаме нужда от момче…

— Може би момиче сега, а после момче — предлага тя. — Крал Хенри все още ли е мил с теб? На Коледа изглеждаше като влюбен.

Кимвам.

— Изключително нежен е.

— А Нейна светлост?

Правя гримаса.

— Изключително грижовна.

— Е, добре, вече съм тук — казва майка ми, давайки да се разбере, че тя е единствената, която може да се мери с Нейна светлост майката на краля. — Тук ли идва да се храни?

Поклащам глава.

— Храни се със сина си. Когато съм в уединение, тя заема мястото ми на кралската маса в двора.

— Нека се наслади на своя миг слава — съветва ме майка ми. — А ние ще се храним по-добре тук без нея. Кои са придворните ти дами?

— Сесили, Ан и братовчедка ми Маргарет — казвам. — Макар че Сесили отказва да прави каквото и да било за някого, защото самата тя чака дете. И, разбира се, сродниците на краля, както и онези, които майка му настоява да държа около себе си — снижавам глас. — Сигурна съм, че ѝ докладват за всяка моя постъпка и дума.

— Със сигурност. А как е Маги? И горкият ѝ малък брат?

— Позволяват ѝ да го посещава — казвам. — И тя твърди, че той е сравнително добре. Сега има учители и музикант. Но това не е живот за едно момче.

— Може би, ако Хенри се сдобие с втори наследник, ще освободи клетия Теди — казва майка ми. — Всяка нощ се моля за онова бедно момче.

— Хенри не може да го пусне, докато се опасява, че хората могат да се вдигнат в подкрепа на един херцог на Йорк — казвам. — А дори сега в страната има постоянни бунтове.

Тя не ме пита кой се бунтува, нито пък какво казват хората. Не ме пита в кои графства става това. Отива до прозореца, дръпва назад едно ъгълче от плътния гоблен и поглежда навън, сякаш казаното не я интересува, и по това разбирам, че Хенри греши и че майка ми не е изстреляла последната си бунтарска стрела. Тъкмо обратното — отново е в центъра на бунта. Знае повече от мен, вероятно знае повече от Хенри.

— Какъв е смисълът от това? — питам нетърпеливо. — Какъв е смисълът да продължават тези размирици, мъжете да рискуват живота си и да се опитват да избягат във Фландрия, да се обявява цена за главите им? Семейства биват съсипвани и майки губят синовете си точно както вие, жени като леля ми Елизабет, която остана без сина си Джон, а другият ѝ син е под подозрение. Какво се надявате да постигнете?

Тя се обръща. Изражението ѝ е нежно и ведро както винаги.

— Аз ли? — казва тя с ясната си усмивка. — Не постигам нищо. Аз съм само една стара баба, която живее в абатството Бърмъндзи, и се радвам на възможността да посетя скъпата си дъщеря. Не мисля за нищо друго, освен за душата си и за предстоящата вечеря. Не предизвиквам никакви неприятности.

Болките започват в ранните часове на сутринта, събуждайки ме с дълбоко раздвижване в корема. Майка ми идва при мен в мига, когато изпъшквам, и държи ръцете ми, докато акушерките загряват ейл и поставят иконата така, че да мога да я виждам, докато траят родилните ми мъки. Хладната ръка на майка ми е на челото ми, когато съм потна и изтощена, и погледът ѝ е прикован в моя, докато тя ме убеждава с тихия си глас, че няма болка, че няма нищо друго освен едно божествено хладно плаване по спокойна река — това е, което ми помага да преживея дългите часове, докато чувам плач и осъзнавам, че всичко е свършило и че имам бебе, и поставят малкото ми момиченце в ръцете ми.