Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Искам да говоря с теб — казва той.

Накланям глава към него и чувствам как ме притегля по-близо.

— Смятаме, че е време братовчедка ти Маргарет да се омъжи.

Не мога да се сдържа и хвърлям поглед към нея. Нейна светлост майката на краля я е хванала за ръка и ѝ говори сериозно.

— Изглежда като нещо повече от мисъл, изглежда като решение — отбелязвам.

Усмивката му е момчешка, гузна.

— Идеята е на майка ми — признава той. — Но мисля, че това ще е добър брак за нея, а и честно казано, скъпа — трябва да я свържем с човек, на когото можем да имаме доверие. Името ѝ и присъствието на брат ѝ, означават, че тя винаги ще живее в смут под нашето управление. Но можем поне да променим името ѝ.

— Кого сте избрали за нея? — питам. — Защото, Хенри, предупреждавам те, че я обичам като сестра, не искам да бъде отпратена надалече в Шотландия, или… — внезапно ме обзема подозрение — набързо натоварена и изпратена като стока в Бретан, или във Франция, за да сключиш някакъв договор.

Той се засмива.

— Не, не, всички знаят, че тя не е принцеса на Йорк като теб или сестрите ти. Всички знаят, че съпругът ѝ трябва да я държи на сигурно място и да не ѝ позволява да се пречка. Тя не може да бъде влиятелна, не може да бъде забележима, трябва да я задържим мирно и кротко в рода си, та никой да не мисли, че ще подкрепи друг род.

— А когато тя бъде омъжена и няма да представлява опасност, и бъде на сигурно място, както казваш, може ли тогава брат ѝ да излезе от Тауър? Може ли да живее с нея и надеждния ѝ съпруг?

Той поклаща глава, вземайки ръката ми:

— Наистина, любов моя, ако знаеш колко много мъже шушукат за него, ако знаеш колко хора заговорничат за него, ако знаеш как нашите врагове изпращат пари за оръжия, за да бъде подкрепен… не би молила за това.

— Дори сега? — прошепвам. — Шест години след Бозуърт?

— Дори сега — казва той. Преглъща, сякаш може да усети вкуса на страха. — Понякога си мисля, че никога няма да се откажат.

Нейна светлост майката на краля идва към нас, като води Маги за ръка. Мога да видя, че Маги не е нещастна, изглежда поласкана и доволна от вниманието, и осъзнавам, че това предложение за брак може да ѝ даде съпруг и дом, и нейни собствени деца, и да я освободи от постоянното бдение за брат ѝ и безкрайната ѝ тревожна служба при мен. Нещо повече — тя може да има късмет да се сдобие със съпруг, който я обича, може да има земи, в които да гледа как расте и се ражда реколтата, може да има деца, които — макар че никога не могат да имат право над трона — може да бъдат щастливи в Англия като деца на Англия.

Пристъпвам към нея и поглеждам Нейна светлост:

— Имате предложение за скъпата ми братовчедка?

— Сър Ричард Поул — тя назовава сина на своята полусестра, мъж, толкова надежден и толкова предан на каузата на съпруга ми, все едно че е негов боен кон. — Сър Ричард поиска от мен позволение да предложи брак на лейди Маргарет, и аз казах „да“.

За момент си затварям очите за факта, че тя няма право да приема брак от името на братовчедка ми. Пренебрегвам факта, че сър Ричард е почти на трийсет години, спрямо осемнайсетте на братовчедка ми. Затварям си очите дори за това, че сър Ричард не притежава нищо повече от почтено име, няма на практика никакво състояние, а братовчедка ми е наследница на престола от английската династия Йорк, и на богатството на рода Уорик, защото забелязвам, че Маги свети от вълнение, с поруменели бузи, с блеснали очи.

— Искаш ли да се омъжиш за него? — питам я бързо на латински, който нито Нейна светлост, нито съпругът ми разбират с лекота.

Тя кимва.

— Но защо?

— За да се освободя от нашето име — казва тя направо. — За да не бъда вече заподозряна. Да бъда една от Тюдорите, а не една от техните врагове.

— Никой не те смята за враг.

— В този двор човек е или Тюдор, или враг — казва тя остро. — Втръсна ми да бъда под подозрение.

Празнуваме сватбата им веднага щом се връщаме в Уестминстър за есента, но щастието им е помрачено от още лоши вести от Ирландия.

— Издигнаха претенциите на момчето — казва ми кратко съпругът ми. Каним се да излезем на езда, долу край реката, и да се опитаме да вдигнем диви патици, за да пуснем соколите да ги ловят. Дворът е облян в ярка слънчева светлина, придворните припряно викат да доведат конете им. Соколарите извеждат птиците си от помещението с клетките, главата на всяка от тях е покрита с ярко оцветена кожена качулка, с малко перо на върха. Забелязвам как едно от момчетата, които въртят шишовете, надзърта от вратата на готварницата, загледано с копнеж към птиците. Един от соколарите добродушно махва на момчето да се приближи и му позволява да мушне ръка в кожена ръкавица и да изпробва тежестта на птицата върху юмрука си. Усмивката на момчето ми напомня за брат ми — после виждам, че това е момчето, което върти шишовете, малкият самозванец, Ламбърт Симнъл, променен и свикнал с новия си живот.

Хенри подсвирва на соколаря си и той се приближава с красив сокол скитник, с гърди като кралски хермелин, с гръб, тъмен като самурена кожа. Хенри нахлузва ръкавицата и взема птицата върху юмрука си, като увива ремъците за закопчаване около пръстите си.

— Издигнаха претенциите на момчето — повтаря той. — Още едно момче.

Виждам потъмнялото му лице и осъзнавам, че този излет за лов със соколи, и глъчката на забавляващия се двор, и новата пелерина на Хенри, и дори жестът, с който милва сокола си, са все част от една преструвка. Той показва на света, че не е разтревожен. Опитва се да създава впечатление, че за него всичко е наред. А всъщност, както се случва толкова често, е разтревожен, готов за битка и уплашен.

— Този път го наричат „принц“.

— Кой е той? — питам много тихо.

— Този път не зная, макар че разпратих хора навсякъде, из всяко кътче на Англия, и наредих да претърсят всяка училищна стая. Не мисля, че има дори едно изчезнало дете, чиято самоличност да не съм установил. Но това момче… — той млъква, без да довърши.

— На колко години е?

— Осемнайсет — казва той простичко.

Брат ми Ричард щеше да бъде на осемнайсет, ако беше жив. Не отбелязвам това.

— И кой е той?

— За кого се представя? — поправя ме той, раздразнено. — Разбира се, твърди, че е Ричард, твоят изчезнал брат Ричард.

— А за какъв го обявяват хората? — питам.

Той въздъхва.

— Лордовете-изменници, ирландските лордове, които са готови да хукнат след всяка кукла, облечена в коприна… те твърдят, че той е принц Ричард, херцог на Йорк. И се въоръжават в негова подкрепа, вдигат се в негово име, и аз ще трябва да водя наново цялата битка при Стоук, срещу друго момче, начело на друга армия, с френски наемници зад гърба му и ирландски лордове, заклели се да му служат, сякаш призраците никога не намират покой, а настъпват отново и отново срещу мен.

Слънцето е все така ярко и топло, но аз съм изстинала от ужас.

— Нима отново? Нима ново нашествие?

Някой се провиква откъм далечния край на двора, чува се кратък радостен възглас в отговор на някаква шега. Хенри хвърля поглед през рамо, с мигновено появила се на лицето му ведра усмивка, и се засмива, сякаш знае каква е била шегата, както би се засмяло някое дете в опит да се включи във веселието.

— Недей! — казвам внезапно. Боли ме да виждам как дори сега се опитва да се преструва на безгрижен крал пред придворни, на които не може да има доверие.

— Трябва да се усмихвам — казва той. — В Ирландия има някакво момче, което раздава много щедро усмивките си. Казват, че той цял е само усмивки и обаяние.

Мисля си какво ще означава тази заплаха за нас — за Маги, наскоро омъжена и надяваща се, че може да пуснат брат ѝ да живее с нея и съпруга ѝ, за майка ми, затворена в абатството Бърмъндзи. Нито майка ми, нито братовчед ми някога ще бъдат свободни, ако съществува някой, който се представя за нашия принц Ричард, и събира войски в Ирландия. Хенри никога няма да се довери на когото и да било от нас, ако някой от династията Йорк води френски войски срещу него.

— Може ли да пиша и да съобщя на майка си за този измамник? — питам го. — Потискащо е, че отново си служат с името на Ричард.

Очите му стават студени дори само при споменаването ѝ. Лицето му бавно застива, докато той придобива такъв вид, сякаш нищо на този свят няма да го смути: крал от камък, крал от лед.

— Можеш да пишеш и да ѝ съобщаваш каквото желаеш — казва той. — Но мисля, ще откриеш, че нежната ти обич като нейна дъщеря е погрешно насочена.

— Какво искаш да кажеш? — Изпитвам чувство на ужас. — О, Хенри, не бъди такъв! Какво искаш да кажеш?

— Тя вече знае всичко за това момче.

Не мога да кажа нищо. Подозрението му към майка ми е една от горчивините, които се стичат през брака ни като отровен поток, изгарящ една ливада, която иначе би могла да се раззелени.

— Сигурна съм, че не знае.

— Нима? Защото аз съм съвсем сигурен, че знае. Сигурен съм, че средствата, които ѝ отпускам, и подаръците, които ти си ѝ правила, са вложени в брокатения жакет, който е на гърба му, и в кадифената шапка, която е на главата му — казва той рязко. — Украсена с рубинена брошка, представи си. С три висящи перли. Върху златните му къдрици.

За момент мога да видя къдриците на брат си, увити около пръстите на майка ми, докато той седи с глава в скута ѝ. Мога да го видя толкова ясно, та имам чувството, че съм го призовала, както Хенри твърди, че глупавите хора от Ирландия са призовали този принц от смъртта, от небитието.

— Красиво момче ли е? — прошепвам.

— Като цялото ви семейство — казва Хенри мрачно. — Красив и обаятелен, и умеещ да подмамва хората да го обикнат. Ще трябва да го намеря и да го сваля, преди да се изкачи нависоко, не мислиш ли? Това момче, което нарича себе си Ричард, херцог на Йорк?

— Не мога да не си пожелавам да е жив — казвам немощно. Хвърлям поглед към прекрасния си син, с кестенявата му коса, който скача върху издигнатото каменно стъпало за възсядане на конете, гледа понито си, светнал от вълнение, и си спомням златокосия си малък брат, който беше смел и весел като Артур, отгледан в един кралски двор, изпълнен с увереност в бъдещето.

— Тогава правиш на себе си и на рода си лоша услуга. Не мога да не си пожелавам той да бе мъртъв.

* * *

Искам позволение да не присъствам на лова със соколи през този ден, и вместо това вземам кралската баржа и потеглям надолу по реката към абатството Бърмъндзи. Някой вижда баржата да пристига и изтичва при майка ми да ѝ съобщи, че дъщеря ѝ, кралицата, пристига, така че тя е на малкия кей, когато приставаме, и идва да ме посрещне, минавайки покрай гребците, които застават мирно, с вдигнати за поздрав весла, сякаш тя все още има власт над тях, кимайки леко на една и на друга страна, с лека усмивка, спокойна и уверена във властта си. Тя ми прави реверанс на дъсченото мостче, а аз коленича за благословията ѝ и се олюлявам леко.

— Трябва да говоря с вас — казвам рязко.

— Разбира се — казва тя. Тръгва начело и отива в централната градина на абатството, заслонена от високите, топли стени, и посочва към пейка, вградена в един ъгъл, с надвиснало над нея старо сливово дърво. Обзета от неловкост, оставам права, но ѝ кимвам да седне. Есенното слънце е топло; тя е загърнала тънък шал около раменете си, седи пред мен с ръце, сключени леко в скута, и слуша.

— Кралят казва, че сигурно вече знаете всичко за това; но едно момче, наричащо себе си с името на брат ми, е слязло на суша в Ирландия — изричам забързано.

— Не зная всичко за това — казва тя.

— Знаете нещо по въпроса?

— Зная поне това.

— Той брат ми ли е? — питам я. — Моля ви, почитаема майко, недейте да ми пробутвате някоя от вашите лъжи. Моля ви, кажете ми. В Ирландия ли е брат ми Ричард? Жив? И идва за трона си? За моя трон?

За момент тя сякаш се кани да отговори уклончиво, да отклони въпроса с някоя находчива дума, както прави винаги. Но вижда побелялото ми, напрегнато лице, и протяга ръка, за да ме дръпне да седна до нея.

— Отново ли се страхува съпругът ти?

— Да — прошепвам. — По-силно отпреди. Защото мислеше, че всичко е приключило след битката при Стоук. Тогава мислеше, че е победил. Сега мисли, че никога няма да победи. Страх го е, и се страхува от това, че го е страх. Мисли, че винаги ще се страхува.

Тя кимва.

— Знаеш ли, думи, изречени веднъж, не могат да бъдат взети обратно. Ако отговоря на въпроса ти, ще узнаеш неща, които би трябвало начаса да съобщиш на съпруга си и на майка му. А те ще те питат изрично и подробно за тези неща. И разберат ли веднъж, че ги знаеш, ще мислят за теб като за враг. Както възприемат мен. Може би ще те затворят, както затвориха мен. Може би няма да ти позволяват да виждаш децата си. Може би са толкова коравосърдечни, че ще те отпратят.