Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Свличам се на колене пред нея и отпускам лице в скута ѝ, сякаш все още съм малкото ѝ момиченце и още сме в убежище и е сигурно, че ще се провалим.

— Не бива ли да питам? — прошепвам. — Той е моето малко братче. Аз също го обичам. И на мен ми липсва. Нима не бива дори да питам дали е жив?

— Не питай — съветва ме тя.

Вдигам поглед към лицето ѝ, все още прекрасно в златната светлина на следобеда, и виждам, че се усмихва. Тя е щастлива жена. Не изглежда като жена, която е изгубила двама обични синове, погубени от ръката на враг, и знае, че няма никога повече да види нито единия, нито другия.

— Но се надяваш да го видиш? — прошепвам.

Усмивката, която ми отправя, е изпълнена с радост.

— Зная, че ще го видя — казва тя с пълна, спокойна убеденост.

— В Уестминстър ли? — прошепвам.

— Или на небето.

* * *

Хенри идва в покоите ми след вечеря. Тази вечер не седи при майка си, а идва право при мен и слуша как музикантите свирят, гледа как жените танцуват, изиграва една игра на карти и хвърля няколко пъти заровете. Едва когато вечерта приключва, а хората правят поклони и реверанси и се оттеглят, той придърпва стола си пред големия огън в приемната ми, щраква с пръсти да сложат още един стол до него, и ми прави знак да седна при него, а всички, с изключение на един от прислужниците, които наливат виното, да ни оставят.

— Знам, че си отишла да я видиш — казва без предисловие.

Слугата му налива греян ейл с подправки, слага малка чаша червено вино на една маса до мен, а после се изпарява.

— Взех кралската баржа — казвам. — Не беше тайна.

— И ѝ каза за момчето?

— Да.

— А тя знаеше ли вече?

Поколебавам се.

— Така мисля. Но може да го е научила от слуховете. Хората, дори в Лондон, започват да говорят за момчето в Ирландия. Чух за него в собствените си покои тази вечер; всички отново са започнали да говорят.

— А тя вярва ли, че това е синът ѝ, завърнал се от мъртвите?

Отново се поколебавам.

— Мисля, че това е възможно. Но тя никога не говори ясно с мен.

— Говори неясно, защото е замесена в измяна срещу нас? И не се осмелява да признае?

— Говори неясно, защото е свикнала да бъде дискретна.

Той се изсмива рязко.

— Цял живот дискретност. Тя уби благочестивия крал Хенри в съня му, уби Уорик на бойното поле, обвито в омагьосана мъгла, уби Джордж в Тауър, удавен в бъчва сладко вино, уби съпругата му Изабел, и Ан, съпругата на Ричард, с отрова. Никога не е била обвинена в никое от тези престъпления, те все още са тайни. Наистина е дискретна, както твърдиш. Тя е убийствено опасна, и дискретна.

— Нищо от това не е истина — казвам спокойно, пренебрегвайки нещата, за които мисля, че може да са верни.

— Е, във всеки случай… — той протяга краката си, обути в ботуши, към огъня. — Нима не ти каза нищо, което би ни помогнало? Откъде идва това момче? Какви са плановете му?

Поклащам глава.

— Елизабет… — гласът му е почти жаловит. — Какво да правя? Не мога да продължавам да водя война за Англия. Не всички мъже, които излязоха в моя подкрепа при Бозуърт, застанаха на моя страна в битката при Стоук. Мъжете, които рискуваха живота си при Стоук, няма да ме подкрепят отново. Не мога да продължавам да се боря за живота си, за нашия живот, година след година. Аз съм само един, а те са легиони.

— Легиони от какво? — питам.

— Принцове — казва той, сякаш майка ми е родила чудовищна тъмна армия. — Винаги има още принцове.

Докато дворът се заема със задачата да се весели в продължение на дванайсет дни по Коледа, Хенри изпраща войска в Ирландия, в кораби, които отплават по негова заповед от вярното на краля пристанище Бристол. Те стоварват на суша войниците му и докарват обратно шпионите му, които препускат към Лондон и му съобщават, че момчето е обиквано от всички, които го срещнат. В мига, когато стъпил на сушата, хората го вдигнали и го понесли из града на раменете си, приветствайки го като герой. Той има очарованието на млад бог, неустоим е.

Той прекарва коледните празненства като гост на ирландските лордове в един от отдалечените им замъци. Там ще има пиршества и танци, те ще вдигат наздравици за победата си. Той ще се чувства непобедим, докато те пият за негово здраве и заявяват, че не може да се провалят.

Мисля си за едно златокосо момче, винаги готово да се усмихне, и се моля за него — да не тръгне срещу нас, да се наслади на славата и блясъка си, но да реши да избере по-спокоен живот и да се върне там, откъдето е дошъл. И докато Хенри ме извежда от параклиса, си открадвам един миг, докато вървим само двамата заедно, за да му кажа за предположението си, че отново очаквам дете.

Виждам как сянката се вдига от лицето му. Той се радва за мен, веднага се разпорежда да си почивам, казва, че не трябва дори да си помислям да излизам на езда с двора, че когато се местим в Шийн или Гринич, трябва да пътувам с баржа и с носилка, но виждам, че е донякъде разсеян.

— Какво си мислите? — питам, надявайки се да ми каже, че има намерение да ми отреди нова спалня в Уестминстър, по-хубави покои сега, тъй като ще прекарвам повече време вътре.

— Мисля си, че трябва да укрепя положението ни на трона — казва той тихо. — Искам това бебе, искам всичките ни деца да имат сигурно наследство.

Докато братовчедка ми Маги танцува с новия си съпруг, отхвърляйки името си и отговаряйки с радост на обръщението „лейди Поул“, моят съпруг, кралят, се измъква от придворните и слиза до двора на конюшнята за сериозен разговор с един мъж, който пристига от Гринич, с новини от Франция. За френския крал, който вече въоръжаваше Ирландия срещу Хенри, сега се знае, че проявява интерес към момчето, което се облича в кралски одежди в онази страна. Френският крал е казал, че макар Хенри да се е възкачил на престола с армия, платена от Франция, сега за всеки е ясно, че през цялото време е имало принц на Йорк, който е трябвало да заеме по право престола. И което е най-зловещото — говори се, че френският крал събира кораби за войска от нашественици, която да отведе момчето в неговия дом: в Англия.

Съпругът ми се връща от тайната си среща в сенчестия двор на конюшнята. Лицето му е мрачно. Виждам как майка му хвърля поглед към него и как казва тихо нещо на Джаспър Тюдор. После и двамата хвърлят поглед през танцуващите придворни към мен. Намръщени, и двамата гледат към мен.

Преместваме се в Шийн да посрещнем пролетта, но този сезон е още далече и вятърът сякаш вие по долината на Темза, носейки напомнящ за зимата дъжд, а понякога и твърди късчета градушка. Кокичетата са цъфнали в градината, но градушката ги смазва и ги стъпква в замръзналата пръст, с опръскани с кал бели личица. Поръчвам да стъкнат големи огньове в покоите ми и обличам новата си коледна рокля от червено кадифе. Нейна светлост майката на краля идва да поседи при мен, поглежда високата купчина от горящи дърва в огнището и казва: „Чудно ми е, че можете да си позволите толкова дърва в покоите си“, сякаш не тя е тази, която определя отпусканата ми от краля издръжка, сякаш не знае, че ми се изплаща далеч по-малко, отколкото даваха на майка ми, когато беше кралица на Англия, сякаш не е известно на всички, че не мога да си позволя големи огньове в покоите си, а ще трябва да се лишавам и да пестя за този лукс, когато дойде лятото.

Твърде горда съм, за да се оплаквам. Казвам: „Добре дошла сте да идвате и да се топлите тук, когато пожелаете, Ваша светлост“, и се усмихвам вътрешно, че съм превърнала оплакването ѝ от моята разточителност в проява на щедрост. И не падам толкова ниско, че да кажа нещо за годините, когато тя мръзнеше в Уелс, далече от разточителния двор на баща ми, далече от нашите прекрасни покои, и никога не се топлеше на хубав огън.

Тя поглежда буйните пламъци, а после и робата ми.

— Изненадана съм, че Хенри не ви нарежда да излизате на езда — казва. — Едва ли е здравословно да сте затворена вътре. Хенри излиза на езда всеки ден, а аз винаги се разхождам, каквото и да е времето.

Обръщам се към дебелите стъкла на прозорците, по които дъждът се стича на сиви капки.

— Точно обратното, той иска да си почивам — казвам.

Тя веднага застава нащрек, а погледът ѝ се насочва към корема ми.

— Дете ли очаквате? — прошепва.

Усмихвам се и кимвам.

— Той не ми каза.

— Помолих го да не го прави, докато не съм сигурна — казвам.

Явно тя очаква от него да ѝ казва всичко, независимо дали аз искам да споделя новината, или не.

— Е, ще получавате толкова дърва за горене, колкото са ви нужни — казва тя с внезапен изблик на щедрост. — Ще ви изпращам пънове от собствените си гори. Ще имате ябълково дърво от овощните ми градини, уханието е толкова приятно — усмихва се. — Нищо не може да е достатъчно добро за майката на следващия ми внук.

Или внучка, помислям си, но не изричам думите гласно.

Братовчедка ми Маги също очаква дете, ние сравняваме растящите си кореми и предявяваме претенции за необичайни храни, тормозейки готвачите, като казваме, че искаме въглища с марципан, и овнешко, и конфитюр.

А после пристига новина, която прави щастлив и краля. Корабът, който отвел момчето в Корк, е пленен, когато се завръщал празен, от кораб от флота на Хенри, който постоянно кръстосвал около Ирландия. Собственикът на кораба, търговецът на коприна, е разпитан, и макар да се кълне, че няма представа къде е момчето сега, го принуждават да си признае всичко останало.

Хенри идва в стаята ми, като носи голяма чаша греян ейл с подправки и билков чай за мен.

— Почитаемата ми майка каза, че трябва да изпиеш това — казва, подушвайки го. — Не знам дали ще ти хареса.

— Мога да те уверя, че няма — обаждам се лениво от леглото. — Вчера вечерта ми го даде, и беше толкова противно на вкус, че го излях през прозореца. Дори Маргарет отказа да го пие, а тя е толкова смирена, сякаш е слугиня на майка ти.

Той развеселено маха резето и отваря прозореца.

— Gardez l’eau!8 — провиква се весело, и изсипва чая в дъждовната нощ.

— Изглеждаш щастлив — казвам. Смъквам се от леглото и отивам да седна при него до огнището.

Той се усмихва широко:

— Имам план, който искам да споделя с теб. Искам да изпратя Артур в Уелс, за да организира собствения си двор в замъка Лъдлоу.

Изведнъж се поколебавам.

— О, Хенри! Той е толкова малък.

— Не, не е. Тази година става на шест. Той е Уелски принц. Трябва да управлява владението си.

Колебая се. Брат ми Едуард замина за Уелс, да живее там като принц на онези земи, и беше пленен по пътя, докато се връщаше у дома за погребението на баща си. Не мога да не се ужасявам от мисълта Артур също да тръгне натам там, от пътя, простиращ се на изток от Уелс през Стоуни Стратфорд, селото, където заловиха нашия вуйчо Антъни и ние не го видяхме никога повече.

— Той ще бъде в безопасност — обещава съпругът ми. — Ще бъде в безопасност в Уелс. Ще има свой собствен двор и собствена стража. И — което е още по-хубаво — ще бъде защитен от посегателството на всеки претендент. Със залавянето на търговеца на коприна постигнах малък напредък по този труден въпрос. Но малък напредък е по-добре от абсолютно никакъв.

— Постигнали сте напредък с търговеца на коприна?

— Търговецът на коприна се оказва изключително полезен. Моят съветник го е видял, и е говорил с него. Вразумил го е, и човекът си е променил мнението, страната, която подкрепя, и лоялността си.

Кимвам. Това означава, че шпионинът на Хенри е успял чрез бой, принуда или подкуп да накара търговеца на коприна да каже всичко, което знае за момчето, а сега ще му плати да шпионира за нас, а момчето — което и да е то — ще бъде предадено. Изгубило е приятел, а вероятно дори не го знае.

— Казва ли кое е момчето?

— Никой не може да каже кое е. Той казва името, което момчето предпочита да използва.

— И то твърди, че е брат ми Ричард?

— Да.

— А търговецът на коприна видял ли е някакви доказателства?

— Търговецът Мено срещнал момчето в португалския кралски двор, където младежът бил широко известен като твой брат, популярен сред всички момчета, красиво облечен, добре образован. Разказвал на всички, че бил избягал като по чудо от Тауър.

— Казал ли е как? — питам. Ако съпругът ми научи, че именно майка ми и аз изпратихме в Тауър един малък паж на мястото на брат ми, тогава я очакват обвинение в държавна измяна и екзекуция, а моят живот ще бъде съсипан, защото той няма да ми се довери никога повече.