Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Прочитам писмото.

— На теб ли го е написал? — подпирам ръка на люлката, сякаш искам да защитя малката. — Не е писал на мен?

— Не е написал това до мен. Но Бог е свидетел, че е писал на всички, освен на нас.

Мога да почувствам как сърцето ми блъска глухо в гърдите.

— Не е писал на нас?

— Не — казва Хенри, внезапно изпълнен с оживление. — Това може да се приеме като доказателство в негов ущърб, нали? Не трябваше ли да пише на теб? На майка ти? Нима един изгубен син, очакващ да се прибере у дома, нямаше да пише на майка си?

Поклащам глава.

— Не знам.

И двамата предпазливо внимаваме да не отбележим, че това момче почти със сигурност ѝ е писало, и тя със сигурност е отговорила.

— Дали някой ще му е казал, че неговата… — млъквам рязко — че майка ми е мъртва?

— Със сигурност — казва Хенри мрачно. — Не се съмнявам, че той си пише с множество верни поддръжници от нашия двор.

— Множество?

Той кимва. Не мога да определя дали говори, подтикван от най-мрачните си страхове, или от ужасно съзнание за предатели, които живеят с нас, всекидневно ни правят реверанси или се кланят, но въпреки това тайно пишат на момчето. Във всеки случай, момчето би трябвало да знае, че майка ми е мъртва, и аз се радвам, че някой му е казал.

— Не, това е писмото му до краля и кралицата на Испания, Фердинанд и Изабела — продължава Хенри. — Моите хора го заловили на път към тях, преписали го и го пратили нататък.

— Не си го унищожил? За да им попречиш да го видят?

Той прави гримаса.

— Разпратил е толкова много писма, че унищожаването само на едно няма да промени нищо. Разказва една тъжна история. Разправя убедителни измислици. Изглежда, че хората вярват.

— Хората?

— Шарл VIII Френски. Самият той е момче, и почти луд. Но вярва на тази сянка, на този призрак. Приел е момчето.

— Къде го е приел?

— В двора си, във Франция, под своя закрила — Хенри прехапва устни, прекъсвайки отговора си, и ме поглежда гневно. Правя знак на дойката, нареждайки ѝ да изнесе бебето от стаята, сякаш не искам нашата малка принцеса Елизабет да слуша за опасности, не искам да чува страха в гласовете ни, когато би трябвало да суче спокойно.

— Мислех, че си изпратил кораби в Ирландия, за да му попречиш да замине?

— Накарах Прегент Мено да му предложи безопасно плаване. Изпратих кораби край бреговете на Ирландия да го пленят, ако се качи на друг плавателен съд. Но той прозрял капана на Прегент Мено, а френската армия изпратила собствени кораби и го измъкнали тайно.

— Накъде?

— Арфльор — има ли значение?

— Не — казвам. Но има значение за това, което си представям. Сякаш мога да видя тъмното море, тъмно като очите на моята Елизабет, виещата се мъгла, избледняващата светлина, и малките лодки, вмъкващи се в незнайно ирландско пристанище, а после момчето — красивият младеж в изящните си дрехи — което пристъпва леко по подвижното мостче, вдига лице към вятъра, отправяйки се към Франция с огромни надежди. В представите си виждам как златистата му коса се развява над младото му чело, и виждам ведрата му усмивка, несломимата усмивка на майка ми.

Англия се въоръжава за война. Войниците се събират в полята около двореца Гринич, всички лордове свикват арендаторите си, намират пики и бойни брадви, обличат ги в цветовете на рода си. Всеки ден пристигат кораби от оръжейните майстори на Лондон с товари от пики и къси и дълги копия. Когато вятърът духа от запад, мога да усетя горещия, лютив мирис от работещите ковачници, които изработват мечове и леят гюлета. От пазара за месо в Смитфийлд надолу по течението потеглят кораби, натоварени с труповете на заклани животни, за да бъдат осолени или опушени, а пивоварната в двореца и всяка кръчма в радиус от двайсет мили работят усърдно всеки ден, и вечерният въздух натежава от топлото, димно ухание на хмел.

Бретан — малкото независимо херцогство, подслонявало и укривало Хенри през годините, когато беше претендент за трона без пукнат грош — е във война с могъщия си съсед Франция и е отправило към Хенри зов за помощ. Не мога да не се усмихвам, когато виждам съпруга си в това затруднение. Той иска да бъде велик крал-воин, какъвто беше баща ми — но изпитва огромна неохота да тръгне на война. Има дълг към Бретан, и добрата воля го задължава да го плати — но войната е най-скъпото начинание, а за него е непоносимо да прахосва пари. Хенри би се радвал да разгроми Франция в битка — но би приел много тежко едно поражение, а той не може да понася рисковете. Не го виня за предпазливостта му. Видях как нашето семейство бе унищожено от изхода на една битка. През по-голямата част от детството си виждах Англия във война. Хенри проявява благоразумието да бъде предпазлив; знае, че всъщност нищо славно не се случва на бойното поле.

Дори докато въоръжава войска и подготвя нахлуването във Франция, той се опитва да измисли как да го избегне, но в края на лятото решава, че това все пак трябва да се направи, и през септември ние потегляме от двореца във величествено шествие, Хенри — в доспехите си върху бойния си кон, със златната корона на Англия, закрепена върху шлема му, сякаш стои там открай време. Това е короната, която сър Уилям Станли изтръгна от шлема на Ричард, когато го смъкна от разбитата му глава. Сега я поглеждам, и ме обзема страх за Хенри, който тръгва на война, понесъл тази злополучна корона.

Оставяме по-малките деца с бавачките и учителите им в Гринич, но на Артур, който е близо шестгодишен, е позволено да потегли с нас на понито си, за да види как баща му заминава на война. Неохотно оставям последното ни бебе, малката Елизабет. Тя не заяква, нито от млякото на дойката, нито от залъците хляб, натопени в соса от месото, които според лекарите ще я подсилят. Не се усмихва, когато ме вижда, а си спомням със сигурност, че Артур го правеше на нейната възраст, не рита и не надава гневни протести, както правеше Хенри. Тиха е, твърде тиха, струва ми се, и не искам да я оставям.

Не споделям с Хенри никоя от тези мисли, а и той не говори за страх. Вместо това потегляме, сякаш на прекрасна обиколка из графство Кент, където ябълките са отрупали овощните градини, а пред сушилните за хмел щедро се лее ейл. Пътуваме с музиканти, които ни свирят, когато спираме да се нахраним в украсени с изящна бродерия шатри, разпънати край реки, по красиви склонове, или в разлистени гори. Зад нас идва огромна конница — хиляда и шестстотин коне и рицари, а след тях са пешите войници, двайсет и пет хиляди на брой, и всичките — добре екипирани и заклели се да служат на Хенри.

Това ми напомня за времето, когато баща ми бе крал на Англия и повеждаше двора на бляскава обиколка из внушителните имения и манастири. За това кратко време наистина приличаме на наследници на родителите ми: млади и благословени с късмет и богатство. В очите на всички сме прекрасни като ангели, облечени в златен брокат, яздим зад развети знамена. Редом с нас язди цветът на Англия; всички най-видни благородници са пълководци в армията на Хенри, а съпругите и дъщерите им са в свитата ми. Зад тях върви огромна армия, събрана за Хенри срещу враг, когото всички мразят. Лятото ни се усмихва, дългите слънчеви дни ни подканват да потегляме рано и да си почиваме в горещините по пладне до прекрасните реки или в сянката на разлистената гора. Изглеждаме като краля и кралицата, каквито би трябвало да бъдем, център на красотата и властта в тази красива и силна земя.

Виждам как Хенри вдига глава със зараждаща се гордост, докато води тази могъща армия през сърцето на Англия; виждам го как започва да язди наистина като крал, потеглящ на война. Когато минаваме през градчетата по пътя и хората го приветстват, той повдига облечената си в рицарска ръкавица ръка и маха, отвръщайки с усмивка на поздрава им. Най-сетне е открил гордостта в себе си, най-сетне е открил самоувереността си. С толкова голяма армия зад себе си, колкото тази част на Англия не е виждала никога, той се усмихва като крал, който е напълно сигурен на трона си, а аз яздя редом с него и чувствам, че съм там, където трябва да бъда: обичаната кралица на един могъщ крал, жена, толкова благословена, колкото беше и моята щастлива майка.

Нощем той идва в стаята ми в някое абатство или имение по пътя, и обвива ръце около мен, сякаш е сигурен, че ще бъде топло посрещнат. За първи път в брака ни обръщам глава към него, а не я извръщам, а когато ме целува, слагам ръце на широките му плещи и го прегръщам плътно, поднасяйки му устата си, целувката си. Той нежно ме полага на леглото, и аз не обръщам лице към стената, а обвивам ръце около него, с крака около кръста му, и когато прониква в мен, усещам лека възбуда от наслада и посрещам с охота докосването му за първи път в брака ни. В замъка Сандуич, за първи път досега, той ляга гол при мен, и аз се движа в унисон с него, откликвам, а после го подканвам, а после най-сетне го умолявам за още, и той чувства как се разтапям под него, докато го прегръщам и викам от удоволствие.

Любим се цяла нощ, сякаш сме младоженци и тепърва откриваме взаимно красотата на телата си. Той ме прегръща, сякаш никога няма да ме остави, а на сутринта ме отнася до прозореца, увита в кожена наметка, целува шията и раменете ми, а накрая — усмихнатите ми устни, докато гледаме как венецианските галери прорязват с веслата си водата на пристанището, където влизат, за да отведат войските му във Франция.

— Не толкова скоро, не днес! Непоносимо ми е да те пусна да заминеш — прошепвам.

— Не е за вярване, че сега ме обичаш така! — възкликва той. — Чакам това от мига, в който те срещнах за първи път. Мечтаех си да можеш да ме пожелаеш, идвах в леглото ти нощ след нощ, копнеейки за усмивката ти, надявайки се, че ще дойде нощ, когато няма да се извърнеш.

— Няма да се извърна никога повече — кълна се аз.

Радостта в изражението му е недвусмислена, той изглежда като влюбен за първи път.

— Върни се благополучно при мен, трябва да се върнеш благополучно при мен — прошепвам настойчиво.

— Обещай ми, че няма да се промениш. Обещаваш ли ми, че когато се върна, ще те намеря такава? Все така любяща?

Засмивам се.

— Да си дадем ли клетва? Ти ще се закълнеш да се прибереш у дома здрав и читав, а аз ще обещая, че ще ме намериш любяща?

— Да — казва той. — Кълна се в това — и слага едната си ръка на сърцето, а другата в моята, и макар че се смея и на двама ни, поруменели от спането, хванати за ръце, кълнящи се да си бъдем верни един на друг като млади влюбени, аз вземам ръката му и обещавам да го посрещна у дома така топло, както сега, когато го изпращам да отплава.

— Защото ти най-сетне ме обичаш — казва той, като ме обгръща в обятията си, притиснал устни към косата ми.

— Защото най-сетне те обичам — потвърждавам. — Не мислех, че някога бих те обикнала, не мислех, че някога бих могла. Но те обичам.

— И се радваш на това — настоява той.

Усмихвам се и го оставям да ме притегли обратно към леглото, макар че тръбите отвън надават зов.

— И се радвам на това — казвам.

* * *

Хенри посочва сина ни Артур за регент на Англия за времето, през което ще отсъства, в тържествена церемония на палубата на неговия кораб „Суон“. Артур е само на шест години, но отказва да се държи за ръката ми, стои сам, както подобава на един принц, докато баща му чете прокламацията за регентството на латински, а всички лордове около него падат на едно коляно и се заклеват, че ще приемат управлението на Артур, докато Хенри се завърне благополучно у дома.

Личицето на Артур е мрачно, лешниковите му очи — сериозни. Гологлав е, бризът, който повява откъм морето, развява леко кестенявата му коса със съвсем слаб меден проблясък в нея. Той отговаря на баща си на съвършен латински; научил е речта от учителя си, и я е упражнявал всеки ден с мен, не допуска грешки. Забелязвам, че лордовете са впечатлени от него, от начетеността му, изправените му рамене и гордата му осанка. Той е отгледан да бъде Уелски принц, а един ден — крал на Англия, и ще бъде добър принц и обаятелен крал.

Зад него виждам чичото на Хенри, Джаспър, изпълнен с гордост, видял собствения си отдавна изгубен брат в кестенявата коса и сериозното лице на това момче. До него е Нейна светлост майката на краля: лененият плат на монашеската ѝ забрадка се развява леко на вятъра, очите ѝ са приковани върху лицето на сина ѝ, без да се отклонят дори за миг към внука ѝ Артур. За нея това, че Хенри отива на война с Франция е толкова ужасяващо, сякаш самата тя влиза беззащитна в битка. Сигурно ще примира от тревога, докато той се върне у дома.

Двете с нея стоим една до друга на пристанищната стена, демонстрирайки единството на династиите Ланкастър и Йорк, докато на кея моряците отпускат въжетата и баржите от двете страни на големия кораб се люшват от надигналите се вълни, а после чуваме ударите на барабана, гребците се облягат на веслата, залавяйки се за работа, и корабът се отдалечава бавно от кея. Хенри вдига ръка за поздрав, като внимава да изглежда решителен и царствен, докато корабът бавно се отделя от кея и влиза във водите на пристанището, а после — в морето, ние чуваме как вълните се плискат в бордовете, а платната потрепват леко, когато се разгъват и поемат вятъра. Венецианските галери, тежко натоварени с войниците му, следват отзад, греблата им бързо и ловко разсичат водата.