Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Съ’ Уилям! — вика той към брата на Томас Станли, когато той минава наблизо. — И Хари иска!

— Не може — казва сър Уилям кратко, поглежда студено Хари и продължава към конюшните, така че детето спира на място и се оглежда за бавачката си.

— Всичко е наред — казвам, като му се усмихвам. — Сър Уилям просто бърза.

Но той се намръщва.

— Защо не играе с Хари? — пита простичко, а аз не мога да му отговоря. — Защо не играе с Хари?

Кралят мобилизира целия двор за отпор на новината от Мехелен; няма нищо по-важно. Лордове и съветници заминават за Ирландия по негово нареждане, разговарят с ирландските лордове и ги умоляват да си припомнят кому наистина дължат вярност, да не хукват отново след един мним принц. Предатели биват помилвани в припрян изблик на великодушие, освобождават ги от затвора, след като наново са се заклели във вярност към нас. Стари, забравени съюзи се утвърждават отново. Трябва да бъдем сигурни в Ирландия, народът на тази страна не бива да дава сърцето си на едно миловидно момче от династията Йорк, да бъде верен само на Тюдор. Един от малцината доверени хора на Хенри заминава за Бристол и започва да събира кораби за флотилия, която ще патрулира край проливите. Трябва да следят за кораби, пристигащи от Франция, от Фландрия, от Ирландия, дори от Шотландия. Изглежда, че момчето има приятели и съюзници навсякъде.

— Нашествие ли очакваш? — питам го невярващо.

На лицето му има нова бръчка, дълбока гънка между веждите.

— Разбира се — казва той рязко. — Не знам само кога. Разбира се, освен това не знам и къде, нито пък колко ще бъдат. Това, разбира се, са единствените важни неща. А аз не ги знам.

— Шпионите нищо ли не ти съобщават?

Против волята ми, в гласа ми се прокрадва нотка на презрение, когато говоря за шпионите му.

— Не още, не — казва той с желание да се защити. — Има тайни, които враговете ми пазят добре.

Обръщам се да тръгна към детската стая, където ще дойде лекар да прегледа Елизабет.

— Не си отивай — казва той. — Имам нужда…

Обръщам се назад, с ръка върху резето; искам да попитам лекаря дали по-хубавото време ще помогне на Елизабет да укрепне.

— Какво има?

Той изглежда безпомощен:

— Никой ли не се е опитал да разговаря с теб? Нали щеше да ми кажеш, ако някой беше говорил с теб?

Умът ми е насочен към болното ми дете; наистина не го разбирам.

— Да говори с мен за какво? Какво имаш предвид?

— За момчето… — казва той. — Никой ли не е говорил с теб за него?

— Кой би го сторил?

Изведнъж тъмният му поглед става напрегнат, мнителен:

— Кой според теб може да говори за него?

Разпервам ръце.

— Милорд, наистина не зная. Никой не е говорил с мен за него. Не мога да се сетя защо някой би говорил с мен. Всички виждат достатъчно ясно, че сте потиснат. Никой няма да разговаря с мен за онова, което довежда съпруга ми до… — прехапвам устна и не изричам остатъка от фразата.

— Довежда ме до лудост? — пита той.

Не отговарям.

— Някой в двора ми получава заповеди от него — казва той, сякаш думите се изтръгват насила от устата му. — Някой крои планове да ме свали от престола и да постави него на моето място.

— Кой? — прошепвам. Страховете му са толкова силни, че хвърлям поглед през рамо, за да се уверя, че вратата зад гърба ми е плътно затворена, и пристъпвам към него, за да не може никой да ни чуе. — Кой заговорничи срещу нас в собствения ни двор?

Той поклаща глава.

— Един от моите хора залови писмо, но в него нямаше имена.

— Заловил го?

— Откраднал го. Знам, че има хора, сплотени от обич към династията Йорк, които се надяват да върнат момчето на трона. И те може би не са само няколко души. Работили са под тайното предводителство на майка ти, сътрудничат си дори с баба ти. Но има и други — мъже, които всеки ден се представят за мои другари или слуги. Някой, който ми е близък като брат. Не зная кому да имам доверие — не зная кой ми е истински приятел.

Внезапно изпитвам смразяващото чувство, което Хенри изживява всеки ден — че отвън, пред затворената врата, отвъд украсените с резба плоскости от дебело полирано дърво, има хора, навярно стотици, които ни се усмихват, когато влизаме на вечеря, но пишат тайни писма, складират тайно оръжия, и се готвят да ни убият. Имаме голям двор, пълен с хора: какво би било, ако една четвърт от придворните са против нас? Ами ако половината от тях са против нас? Ами ако се обърнат срещу момчетата ми? Ами ако и сега тровят малката ми дъщеря? А ако се обърнат срещу мен?

— Имаме врагове в самото сърце на самия този двор — прошепва той. — Може да са онези, които оправят леглата ни, може да са онези, които ни поднасят храната. Може да са онези, които опитват храната ни и ни уверяват, че е безопасна за ядене. Или може да яздят редом с нас, да играят карти с нас, да танцуват, държейки ръката ти, да ни изпращат в леглото вечер. Може би ги наричаме свои братовчеди, може би ги наричаме свои най-скъпи хора. Не зная кому да имам доверие.

Не го уверявам във верността си, тъй като думите вече не носят утеха. Моето име и моят род са негови врагове, моите близки може би заговорничат срещу него; това няма да се поправи само с думи.

— Имаш хора, на които можеш да се довериш — уверявам го. Изброявам ги, сякаш изричам заклинание против мрака. — Майка ти, чичо ти, графът на Оксфорд, вторият ти баща и всичките му родственици, семейство Станли, семейство Кортни, моят полубрат Томас Грей — всички, които застанаха до теб при Стоук, ще те подкрепят отново.

Той поклаща глава:

— Не, защото не всички бяха до мен при Стоук. Някои от тях си намериха оправдание да стоят надалече. Някои от тях обещаха, че ще дойдат, но се забавиха и не пристигнаха навреме. Някои от тях ме увериха в обичта и верността си, но направо отказаха да дойдат. Някои се престориха на болни, или нещо им попречи да напуснат домовете си. Някои дори бяха там, но на другата страна, и ме помолиха за прошка след това. А и във всеки случай, дори не всички онези, които бяха там — дори и те няма да ме подкрепят отново, не и за пореден път. Няма да ме подкрепят срещу едно момче под знамето с бялата роза, не и срещу човек, за когото вярват, че е истински принц.

Той се връща на масата, където са старателно подредени писмата му и тайните му шифри, и печатите му. Сега вече никога не пише писма, винаги съставя кодове. Почти никога не пише дори обикновена бележка — винаги е тайно указание. Това е писалище не на крал, а на ръководител на шпионска мрежа.

— Няма да те задържам — казва той кратко. — Но ако някой ти каже дори една дума, очаквам да ми съобщиш. Искам да научавам всичко, абсолютно всичко — дори най-незначителния шепот. Очаквам това от теб.

Каня се да кажа, че, разбира се, ще му съобщя — какво друго бих направила според него? Аз съм негова съпруга, неговите наследници са мои обични синове, на този свят няма същества, които да обичам по-нежно от собствените му дъщери — как може да се съмнява, че бих дошла при него начаса? Но после виждам мрачното му, намръщено изражение и осъзнавам, че не ме моли за помощ; заплашва ме. Не моли за успокоение, а ме предупреждава за очакването си, което не трябва да остане неоправдано. Не ми се доверява, и, което е по-лошо, иска да знам, че ми няма доверие.

— Аз съм твоя съпруга — казвам тихо. — В сватбения ни ден обещах да те обичам, и после те обикнах. Някога се радвахме, че ни е споходила такава любов; все още се радвам за това. Аз съм твоя съпруга и те обичам, Хенри.

— Но преди това беше негова сестра — казва той.

Хенри отново мести двора в замъка Кенилуърт, най-сигурният в Англия, разположен централно, така че той да може да потегли към всеки бряг, за да посрещне нашествие, лесен за отбраняване, ако всичко се обърка и ни изненада нападение по суша. Този път дори не се преструваме на безгрижен двор на лятна обиколка; всички се страхуват, съзнаващи, че са обвързани с крал, който се сблъсква с нашествие за втори път в рамките само на осем години, убедени, че човек, който има по-голямо право над трона, събира войската си срещу Хенри Тюдор: който си остава претендент и сега, както е бил винаги.

Джаспър Тюдор, с мрачно изражение, потегля към западните графства и Уелс, за да разобличи многобройните тамошни заговорници, които се обединяват, за да посрещнат евентуалното нашествие. Никой от хората на запад не подкрепя Тюдор, всички са отправили поглед, за да видят принца от другата страна на водата. Самият Хенри започва други разследвания, язди от едно място на друго, преследва слуховете, опитва се да открие онези, които стоят зад постоянния приток на войници и средства към Фландрия. Навсякъде, от Йоркшър до Оксфордшър, от източните до централните графства, хората, назначени от Хенри, провеждат разследвания, опитвайки се да отстранят издъно бунтовниците. И въпреки това всеки ден пристигат доклади за групи на коварни предатели, за тайни срещи и събиране на войска.

Хенри затваря пристанищата. Не пускат никого да отплава накъдето и да е, от страх, че ще се присъедини към момчето; дори търговците трябва да подават молба за писмено разрешение, преди да могат да изпратят корабите си на път. Дори търговията не се ползва с доверие. После Хенри прокарва нов закон: на никого не е позволено да пътува на големи разстояния дори по суша. Хората могат да ходят до близките пазарни градове и после да се връщат у дома, но няма да има големи събирания. Няма да има летни празници и веселби след сенокоса, няма да се събират групи за стригане на овцете, нито танци или обиколки на енорията за молитва и благословия, никакви забавления в нощта на лятното слънцестоене. На хората е забранено да се събират поради опасението, че събере ли се тълпа, тя ще се превърне в армия, не бива да надигат чаши заради страха, че ще вдигнат наздравица за принца на династията, чийто двор някога беше символ на веселие.

Нейна светлост майката на краля е побеляла като платно от страх. Когато шепне молитвите от розария9, устните ѝ са бледи като колосаната монашеска забрадка около лицето ѝ. Прекарва цялото си време с мен, оставяйки най-хубавите покои, покоите на кралицата, да пустеят по цял ден. Води със себе си дамите си и най-близките членове на семейството си — единствените хора, на които може да се довери, донася книгите си и текстовете, които изучава, и седи в покоите ми, сякаш търси топлина или утеха, или някаква сигурност.

Не мога да ѝ предложа нищо. Сесили, Ан и аз почти не разговаряме помежду си: дотолкова си даваме сметка, че всичко, което казваме, се отбелязва, че всички се питат дали брат ни ще пристигне да ни измъкне от този двор на Тюдорите. Маги, братовчедка ми, ходи навсякъде със сведена глава и забит в краката поглед, отчаяно надяваща се някой да не каже, че след като едно момче от династията Йорк е на свобода, тогава поне другото може да бъде умъртвено и така родът на Тюдорите да се освободи от заплахата, която то представлява. Стражата пред стаите на Теди се удвоява, отново и отново, а Маги е сигурна, че той не получава писмата ѝ. Тя изобщо не получава вести от брат си, а сега е твърде уплашена, за да задава въпроси за него. Всички се страхуваме, че някой ден стражите ще получат заповед да влязат в стаята му, докато спи, и да го удушат в леглото му. Кой би оспорил заповедта? Кой би ги спрял?

Дамите в покоите ми четат и шият, свирят и играят, но всичко се върши някак приглушено, никой не говори оживено, никой не се смее, не се шегува. Всички премислят всичко, което изричат преди да допуснат от устата им да излезе дори една дума. Всички си мерят думите, от страх да не кажат нещо, което може да даде повод за донос в техен ущърб, всеки слуша всички останали, за в случай, че забележи нещо, което трябва да се съобщи. Всички проявяват безмълвна загриженост към мен, и всеки път, когато на вратата ми се почука силно, някой ужасено и шумно си поема дъх.

Крия се от тези ужасни следобеди в детската стая, като вземам Елизабет в скута си и раздвижвам ръчичките и крачетата ѝ, пея ѝ тихичко, опитвайки се да я убедя да ми покаже слабата си, пленителна усмивка.

Артур, който трябва да остане с нас, докато се уверим, че в Уелс е безопасно, се разкъсва между учението си и гледката от високия прозорец, където може да види как бащината му армия става по-многобройна и провежда учения всеки ден. Всеки ден той вижда и вестоносци, които пристигат от запад, носейки новини от Ирландия или от Уелс, или от юг — от Лондон, където улиците жужат от слухове, а чираците открито носят бели рози.

В следобедите го водя на езда, но след няколко дни Хенри ни забранява да излизаме без въоръжена до зъби стража.