Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Томас, лорд Станли, чийто брак без любов с Нейна светлост майката на краля му донесе величие и доведе армия при сина ѝ, не е допуснат до съвещанията им, сякаш е също така опетнен от измяна, както и мъртвият му брат. Ако не могат да имат доверие на девера на Нейна светлост майката на краля, ако не могат да се доверят на съпруга ѝ, ако не могат да вярват на собствените си сродници, които са отрупали с почести и пари, тогава на кого могат да имат доверие?

Не могат да имат доверие никому, боят се от всички.

Хенри вече изобщо не идва вечер в покоите ми. Изпълнен с ужас от едно момче, той не може да мисли за създаване на друго дете. Разполагаме с наследниците, от които се нуждае: голямото ни момче и неговият по-малък брат. Хенри ме гледа така, сякаш не може да си помисли да ми направи друго дете, дете, което ще носи наполовина кръвта на Йорк, което ще бъде наполовина предател по рождение. Цялата топлота, цялата нежност, която се зараждаше между нас, е смразена и унищожена от неговия ужас и недоверие. Докато майка му ме гледа накриво, когато кралят протяга ръка да ме въведе на вечеря, но почти не докосва пръстите ми, аз вървя като предателя сър Уилям: с високо вдигната глава, сякаш отказвам да се срамувам.

През цялото време чувствам прикованите в мен очи на придворните, но не смея да срещна погледите им и да се усмихна. Не мога да преценя кой би могъл да ми се усмихне със съзнанието, че съм жена, страдаща от грубостта на съпруг, който отново е изгубил току-що усвоения си навик да проявява нежност, мъж, на когото цял живот са повтаряли, че трябва да бъде крал, а сега той се съмнява в това повече от когато и да било преди. Или може би ми се усмихват, защото са останали неразкрити, и си мислят, че аз също съм скрита. Навярно кроят измяна и си мислят, че съм на тяхна страна. Навярно ми се усмихват, защото са видели майчиния ми печат в торбата на предателя, и вярват, че собственият ми печат е бил потулен, скрит, по-надолу в торбата.

Помислям си за момчето в Мехелен, момчето със златистокестенява коса и лешникови очи, и си го представям как върви като мен, с високо вдигната глава, както ние, децата на Йорк, бяхме научени да правим. Представям си го как научава за загубата на съкровището, на торбата с печати; за този съкрушителен удар по плановете му, за измяната на неговите съюзници. Казват, че изразил съжаление, задето сър Робърт го е предал, но че не изрекъл клетви или ругатни. Не се задавил, сякаш ще повърне, и не наредил на всички да напуснат стаята. Държал се като момче, научено от една любяща майка, че колелото на съдбата може лесно да се обърне срещу теб, и е безсмислено да се гневиш срещу това, или да си пожелаваш да бъде иначе. Приел е лошата вест като принц на Йорк, а не като Тюдор.

Никой не иска да ми каже какво става. Въртя се в кръг от мълчание, сякаш съм затворена като пиявица в стъкленица с дебели стени. Хенри идва в покоите ми, но почти не говори с мен. Идва в леглото ми и изпълнява дълга си, сякаш посещава бордей, вертеп; изгубили сме цялата любов, която се зараждаше между нас. Сега той иска да създаде още един Тюдор, за да има резерва срещу момчето. Допитвал се е до астрономи и те смятат, че един трети принц в рода на Тюдорите ще направи престола му по-сигурен. Изглежда, че двама наследници, единият от които — провъзгласен за херцог на Йорк, не му стигат. Трябва да се скрием зад стена от бебета, и Хенри ще ми ги направи от необходимост, но не и от любов.

През юли му казвам, че съм пропуснала месечното си кървене и отново очаквам дете, и той кимва безмълвно; дори тази вест не може да му донесе радост. Престава да идва в стаята ми, като човек, освободен от задължение, и аз се радвам, че мога да спя в компанията на някоя от сестрите си, или с Маргарет, която е в двора, докато съпругът ѝ претърсва източна Англия за скрити предатели. Изгубила съм желанието да деля легло със съпруга си — докосването му е студено, а ръцете му са окървавени. Майка му ме гледа, сякаш ѝ се иска да повика кралските телохранители да ме арестуват, без никаква друга причина освен името ми.

Джаспър Тюдор вече изобщо не стои тук, в двора, а вечно е на път, за да получава сведения от източното крайбрежие, където те вярват, че момчето ще слезе на суша, и от Севера, където мислят, че ще нахлуят шотландците с бялата роза на знамената си, или от запад, където опитът на Хенри да смаже ирландците рикошира върху него и хората са по-гневни, по-непокорни и готови за бунт откогато и да било преди.

Прекарвам повечето си време в детската стая с децата си. Артур учи с домашния си учител и всеки следобед му нареждат да излиза на арената, за да овладява ездата и да усвоява умения да борави с копие и меч. Маргарет учи бързо и бързо се гневи: грабва някоя книга от братята си, изтичва и се заключва в някоя стая, преди те да успеят да се развикат и да хукнат след нея. Елизабет е лека като перце, малко момиченце, бледо като сняг. Казват ми, че скоро ще напълнее, ще бъде силна като братята и сестра си, но аз не им вярвам. Хенри подготвя годеж за нея, отчаяно иска да сключи съюз с Франция и ще използва това малко съкровище, това крехко като порцелан дете, за да сключи договор. Ще я използва като прясна стръв, за да улови момчето. Не споря с него. Не мога да се тревожа сега за женитбата ѝ след дванайсет години, мога единствено да мисля, че днес е яла само малко хляб и мляко, малко риба на вечеря, и никакво месо.

Малкият ми син Хенри е умен и буден, бързо учи, но лесно се разсейва, дете, родено за игри и забавления. Определен е да встъпи в лоното на Църквата, и аз, изглежда, съм единствената, която смята, че това е нелепо. Нейна светлост майката на краля се надява той да стане кардинал като нейния голям приятел и съюзник Джон Мортън. Моли се той да се издигне в Църквата и да стане папа, папа от рода на Тюдорите. Безсмислено е да изтъквам, че той е дете, погълнато от светски интереси, че обича спорта и игрите, музиката и храната с твърде несвойствена за един духовник наслада. Това няма значение за нея. С Артур като крал на Англия и Хенри като папа в Рим тя ще е поставила този и отвъдния свят в ръцете на Тюдорите и Бог ще е изпълнил обещанието, дадено ѝ, когато е била уплашено малко момиче, боящо се, че синът ѝ никога няма да управлява нищо освен няколко замъка в Уелс, а баща ми скоро ще го прогони от тях.

Големият ѝ приятел Джон Мортън остава в южна Англия, докато ние прекарваме лятото си тук, в центъра на страната, далече от опасното крайбрежие, близо до замъка в Ковънтри. Мортън пази южното крайбрежие в името на изплашения син на Нейна светлост, който идва и си отива от двора без предупреждение, сякаш върши работата на собствените си патрули, сякаш вече не може да има доверие дори на шпионите си, а трябва да види всичко с очите си. Никога не знаем дали ще присъства на вечеря, никога не знаем дали ще спи в леглото си; а когато тронът му е празен, придворните се оглеждат наоколо с търсещи погледи, сякаш за друг крал, който може да заеме мястото му. Сега Тюдорите не се доверяват на никого, освен на шепата хора, избягали някога с тях в изгнание. Техният свят се е свил до миниатюрния кръг от придворни, крили се с тях в Бретан; сякаш всички съюзници и приятелите, които са си създали, и всички стражи и войници, които са наели след битката при Бозуърт, никога не са се присъединявали към тях, сякаш изобщо нямат подкрепа.

Това е дворът на един изплашен претендент и в него не се долавя и помен от величие, гордост или увереност. Не съм в състояние да направя нищо само със собствените си усилия, когато се отправям на вечеря сама, с високо вдигната глава, раздавайки усмивките си еднакво щедро на приятели и заподозрени, опитвайки се сама да потуша впечатлението, че кралят се страхува, а придворните му са неуверени.

После, една вечер, Джон Кендъл, епископът на Устър, ме спира с любезна усмивка, докато вървя към покоите си, и ме пита, като човек, който предлага да покаже на някого дъга или красив залез.

— Видяхте ли светлината от сигналните огньове, Ваша светлост?

Поколебавам се.

— Сигнални огньове?

— Небето е доста почервеняло.

Обръщам се към стреловидното прозорче на замъка и поглеждам навън. На юг небето е наситенорозово, а докъдето стига погледът ми, се виждат светлини — на един хълм, а после още една, а след нея трета, а зад тях още много, една след друга, докато вече не виждам нищо друго.

— Какво е това?

— Кралят заповяда да запалят сигнални огньове, за да го предупредят за слизането на суша на Ричард Йоркски — казва Джон Кендъл.

— Имате предвид претендента — напомням му. — Момчето.

На сиянието от светлините зървам потайната му усмивка и чувам приглушения му смях.

— Разбира се. Забравих името му. Това са сигналните огньове. Трябва да е слязъл на суша.

— Слязъл на суша?

— Това са сигналните огньове. Момчето се прибира у дома.

— Момчето се прибира у дома? — повтарям като глупачка. Не е възможно да съм сбъркала възторга на епископа при вида на розовата светлина от сигналните огньове. Той свети от радост, сякаш сигналните огньове са приветствени пътеводни светлини, които да насочат корабите благополучно към пристанището. Усмихва ми се, за да сподели възторга си, че момчето на Плантагенетите е потеглило към дома.

— Да — казва той. — Най-после осветяват пътя му към дома.

* * *

На следващия ден Хенри потегля гневно от замъка, заобиколен от стражата си, без да ми каже дори една дума за сбогом, отправя се на запад, за да събира войски, посещава замъци във владенията на семейство Станли, отчаяно опитвайки се да запази верността им, несигурен във всички тях. Не се сбогува дори с децата в детската стая, нито отива при майка си да получи благословията ѝ. Тя е ужасена от внезапното му заминаване и прекарва цялото си време на колене върху каменния под на параклиса в Устър, като дори не идва на закуска, защото пости, подлагайки се на глад, за да привлече Божията благословия върху сина си. Тънката ѝ шия, подаваща се над роклята ѝ, е зачервена и разранена, защото носи власеница върху голата си кожа, за да умъртвява изтънялата си като хартия плът. Джаспър Тюдор язди редом с Хенри, като уморен стар боен кон, който не знае как да спре и да си отдъхне.

До нас достигат объркани, противоречиви слухове. Момчето е слязло на суша в източната част на страната, навлизайки в Англия през Хъл и Йорк, както стори баща ми, когато се завърна триумфално от изгнанието си. Момчето върви по стъпките на крал Едуард като негов истински син и наследник.

После чуваме, че ветровете са отклонили момчето от курса му и че той е слязъл на суша в южна Англия, а там няма никой, който да отбранява крайбрежието, освен архиепископът и няколко местни отряда. Какво ще попречи на момчето да нахлуе в Лондон? Няма кой да му препречи пътя, няма никой, който да го отблъсне.

Стражата на Хенри влиза на коне в двора на конюшнята без предупреждение, конярите започват да четкат изтощените коне, а изкаляните от пътя мъже безмълвно се качват по задните стълби до стаите си. Не викат да им донесат ейл, нито се хвалят гръмко с пътуването си, връщат се в двора, смълчани от мрачна решителност, страхуващи се от поражение. Две поредни вечери Хенри се храни заедно с придворните, със сурово изражение, сякаш е забравил всичките си уроци за това, че трябва да бъде усмихнат крал. Идва в покоите ми да ме отведе на вечеря и ме поздравява рязко.

— Слязъл е на суша — той процежда думите, докато ме води към кралската маса. — Довел много войници на брега. Но видял отбраната и побягнал като страхливец. Моите хора убили няколкостотин от тях, но като истински глупаци оставили кораба му да се измъкне. Той побягнал като уплашено хлапе, а те го оставили да си отиде.

Не припомням на съпруга си, че някога той също дойде до брега, видя, че там е заложен капан, и отплава, без да стъпи на суша. Тогава и ние го нарекохме страхливец.

— Е, къде е сега?

Той ме поглежда студено, сякаш преценява дали е безопасно да ми каже.

— Кой знае? Може би е отишъл в Ирландия? Ветровете духаха на запад, така че се съмнявам да е слязъл на суша в Уелс. Поне Уелс би трябвало да бъде верен на един Тюдор. Той ще разбере това.

Не казвам нищо. И двамата знаем, че той не може да разчита на нито една област, че ще бъде предана на един Тюдор. Протягам ръце и прислужникът, който отговаря за миенето на ръцете, полива топла вода върху пръстите ми и ми подава благоуханна кърпа.

Хенри изтрива ръцете си и подхвърля кърпата на един паж.

— Залових някои от хората му — казва той във внезапен пристъп на енергия. — В ръцете ми са около сто и шейсет от тях, англичани и чужденци, до един — предатели и бунтовници.

Не е нужно да питам какво ще стане с мъжете, отплавали с момчето за Англия. Заемаме местата си и се обръщаме с лице към придворните си.