Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Артур, моето първородно дете, винаги най-разсъдлив от всички, слага ръка в моята, макар че вече е голямо момче, точно на девет години.

— Не плачете, почитаема майко — прошепва той. — Знаете, че тя е с нашата почитаема баба, знаете, че е отишла при Бог.

— Знам — казвам, примигвайки.

— И все още имате мен.

Преглъщам сълзите си.

— Все още имам теб — съгласявам се.

— Винаги ще ме имате.

— Радвам се за това — свеждам лице и му се усмихвам. — Толкова се радвам за това, Артур.

— А може би следващото бебе ще бъде момиче.

Притискам го към себе си.

— Независимо дали ще бъде момиче или момче, то не може да замести Елизабет. Мислиш ли, че ако изгубя теб, няма да възразя, защото все още имам Хари?

Собствените му очи блестят от сълзи, но той се засмива на думите ми.

— Не, макар че Хари би смятал така. Хари би сметнал това за много добра замяна.

Братовчедка ми Маги идва в личния ми кабинет в Уестминстър, носейки кутията ми с накити като оправдание за появата си. В тези изпълнени с подозрения времена винаги внимаваме, когато сме заедно, да показваме ясно, че правим нещо; тя ми носи разни неща, аз ѝ възлагам поръчки. Никога не създаваме впечатлението, че сме се срещнали само да поклюкарстваме, да си разменяме шепнешком тайни. От начина, по който носи кутията, така, че всички да видят, демонстрирайки, че ще разглеждаме накитите ми, веднага се досещам, че иска да говори с мен насаме.

Обръщам се към почетната си дама.

— Ако обичате, донесете тъмнопурпурната панделка от гардеробната — казвам.

Тя прави реверанс.

— Съжалявам, Ваша светлост, мислех, че искате синята.

— Така беше, но размислих. И, Клеър — идете с нея и донесете пурпурната наметка, която е в тон с панделката.

Двете излизат, докато Маргарет отваря кутията с накити и вдига аметистите ми, сякаш за да ми ги покаже. Другите жени са по-близо до огнището и могат да ни виждат, но не и да чуят какво казваме. Маргарет вдига камъните към светлината, за да ги накара да заискрят с наситенопурпурен пламък.

— Какво има? — питам рязко, докато се настанявам пред огледалото си.

— Той е в Шотландия.

Лек, бълбукащ смях, или може би изхълцване от страх, се надига в гърлото ми.

— В Шотландия? Напуснал е Ирландия? Сигурна ли си?

— Приет е като почетен гост на крал Джеймс. Кралят го признава и почита, организира голяма среща на лордовете, нарича го с титлата му: Ричард, херцог на Йорк — тя стои зад мен, вдигайки аметистовата диадема, за да ми я покаже.

— Откъде разбра?

— Съпругът ми, Бог да го благослови, ми каза. Чул го от испанския посланик, който го научил от испанските съобщения — изпращат ни препис от всичко, което пишат до Испания, толкова силен е станал съюзът между краля и испанците — тя хвърля поглед към жените до огъня, за да се увери, че те са погълнати от собствен разговор, слага аметистите на шията ми, и продължава: — Испанският посланик в Шотландия бил повикан от крал Джеймс Шотландски, който го упрекнал гневно и заявил, че нашият крал Хенри е маша в ръцете на испанските крал и кралица. Но той — Джеймс — щял да се погрижи законният крал на Англия да заеме престола си.

— Да нападне ли смята?

Маргарет поставя диадемата на главата ми. Виждам зачуденото си изражение в огледалото пред мен, с разширени очи, с бледо лице. За момент изглеждам като майка си, за миг съм красавица, каквато бе тя. Потупвам пребледнелите си бузи.

— Изглеждам така, сякаш съм видяла призрак.

— Всички изглеждаме така — казва Маргарет, а слабата ѝ усмивка се отразява в огледалото, докато закопчава аметистите на шията ми. — Всички се движим така, сякаш към нас се е насочил призрак. По улиците пеят за херцога на Йорк, който танцува в Ирландия и се весели в Шотландия и ще влезе в английската градина и всички отново ще празнуват. Говорят, че той е призрак, дошъл да тържествува, херцог, върнал се от мъртвите.

— Говорят, че е моят брат — казвам направо.

— Кралят на Шотландия казва, че би заложил живота си на това.

— А какво казва твоят съпруг?

— Казва, че ще има война — отвръща тя, усмивката изчезва от лицето ѝ. — Шотландците ще нахлуят, за да подкрепят Ричард, ще нахлуят в Англия, и ще има война.

Чичото на Хенри, Джаспър, се прибира у дома от едно от дългите си, тежки пътувания на кон, блед като мъжете, които е осъдил и изпратил на ешафода, с дълбоки бръчки от изтощение, врязани в лицето. Той е стар, надхвърлил е шейсетте, а тази година е полагал тежки усилия, отчаяно копнеещ да види племенника си в безопасност на трона му, осъзнаващ с ужас, че и за двамата времето изтича. Старостта го преследва, провалът върви по петите на Хенри.

Леля ми Катрин, предана съпруга както винаги, го настанява в леглото в техните пищно обзаведени и удобни покои, вика лекари, аптекари и болногледачки да се грижат за него, но е изблъскана настрани от Нейна светлост майката на краля, която се гордее с познанията си за медицината и билките и казва, че организмът на Джаспър е толкова силен, та всичко, от което се нуждае, е добра храна, почивка и няколко забъркани от самата нея тинктури, за да оздравее. Съпругът ми, Хенри, посещава стаята на болния три пъти на ден — сутрин, за да види как е спал чичо му, преди вечеря — за да се увери, че той получава най-доброто, което готварницата може да предложи и че то се поднася първо на него, топло и прясно, на едно коляно, и за последно — вечер, преди да отиде заедно с майка си в параклиса да се молят за здравето на човека, който от толкова време е опора на живота им. Джаспър е бил като баща за Хенри, и негов единствен постоянен спътник. Бил е негов закрилник и ментор. Хенри е можел да загине без постоянната любяща грижа на чичо си. Мисля, че върху Нейна светлост той е упражнил най-силното влияние, което една жена може да познава: той е любовта, която никога не е назовала, животът, който никога не е водила, мъжът, за когото е трябвало да се омъжи.

Както Хенри, така и майка му споделят уверено убеждението си, че Джаспър, който винаги е яздил усилено и се е сражавал ожесточено, който винаги се е измъквал от опасностите и е оцелявал в изгнание, отново ще се изплъзне от ноктите на смъртта и ще танцува на коледното празненство. Но след няколко дни те започват да придобиват все по-мрачен вид, а след още няколко викат лекарите да дойдат и да го прегледат. След още няколко дни Джаспър настоява да се срещне с правник и да направи завещанието си.

— Завещанието си? — повтарям пред Хенри.

— Разбира се — казва рязко той. — Той е на шейсет и три години. И е набожен човек с чувство за отговорност. Разбира се, че ще изготви завещанието си.

— Значи е много болен?

— Ти как мислиш? — Той избухва. — Да не мислеше, че е на легло просто заради удоволствието от почивката? Никога в живота си не е почивал; никога не е бил далече от мен, когато съм имал нужда от него; никога не се е щадил, нито дори за ден, нито дори за миг… — той млъква рязко и се извръща от мен, за да не мога да видя сълзите в очите му.

Внимателно отивам зад него, както е седнал в стола си, и обвивам ръка около гърба му, за да го прегърна силно; навеждам се и облягам буза на неговата, за да го утеша.

— Зная колко много го обичаш — казвам. — Той беше за теб като баща, и нещо повече.

— Той беше мой закрилник, и учител, мой ментор и мой приятел — казва той сломено. — Отведе ме от Англия на сигурно място и понасяше тежестта на изгнанието заради мен, когато бях още момче. После ме доведе обратно, за да предявя правото си над трона. Без него нямаше да стигна дори до бойното поле. Нямаше да мога да прекося Англия, нямаше да посмея да се доверя на двамата Станли, Бог знае, че нямаше да спечеля битката, ако не бяха неговите напътствия. Дължа всичко на него.

— Има ли нещо, което мога да направя? — питам безпомощно, защото знам, че няма нищо.

— Майка ми прави всичко необходимо — заявява Хенри гордо. — В твоето състояние не можеш да ѝ помогнеш с нищо. Можеш да се молиш, ако искаш.

* * *

Показно отвеждам дамите си в параклиса, където се молим и поръчваме литургия с песнопение за здравето на Джаспър Тюдор, чичо на краля на Англия, за стария, неукротим бунтовник. Коледа настъпва в двора, но Хенри нарежда тя да се отпразнува без много шум; няма да има силна музика и висок смях, които да смущават покоя в болничната стая, където Джаспър спи, а кралят и майка му бдят постоянно.

Въвеждат Артур да види умиращия чичо на баща му, Хенри влиза след него. Изпитанието е спестено на малката принцеса Маргарет, но Нейна светлост настоява момчетата да коленичат до леглото на най-великия англичанин, когото светът е познавал.

— Уелсец — казвам тихо.

В коледния ден отиваме на църква, честваме рождеството на Иисус Христос и се молим за здравето на неговия най-възлюбен син, неговия воин Джаспър Тюдор. Но на другия ден Хенри идва в стаята ми без предизвестие рано сутринта и сяда в долния край на леглото ми, докато аз сънено се надигам, а Сесили, която спи с мен, скача, прави реверанс и припряно излиза от стаята.

— Отиде си — казва Хенри. Гласът му е не толкова опечален, колкото удивен. — Почитаемата ми майка и аз седяхме при него, той и протегна ръка, усмихна ми се, а после се отпусна на възглавниците си, изпусна дълга въздишка — и умря.

Настъпва мълчание. Загубата му е толкова тежка, та знам, че не мога да кажа нищо, за да го утеша. Хенри е изгубил единствения баща, когото някога е познавал; опечален е като осиротяло дете. Тромаво се надигам на колене, защото големият ми корем ме прави непохватна, и протягам ръце към него да го прегърна. Той е с гръб към мен и не се обръща, не осъзнава, че съчувствено протягам към него ръце. Той е съвсем сам.

За момент си помислям, че е потънал в скръб, но после осъзнавам, че загубата на Джаспър само усилва вечните му страхове.

— И кой ще поведе сега моята армия срещу момчето и шотландците? — пита Хенри, говорейки на себе си, изстинал от страх. — Ще трябва да се изправя срещу момчето в битка, в Северна Англия, където ме мразят. Кой ще поеме командването, щом Джаспър ме изостави? Кой ще бъде до мен, на кого мога да имам доверие, сега, когато чичо ми е мъртъв?

Маги идва в покоите ми с толкова бърза крачка и отправя толкова настоятелен поглед към мен, та аз, понеже я познавам много добре, разбирам, че отчаяно иска да говори с мен. Седя с Нейна светлост майката на краля, с ръкоделие в ръце, слушайки как една от нейните дами чете една от вечните религиозни проповеди, чете на глас от текст, преписан на ръка, защото Бог знае, че никой не би си правил труд да отпечатва подобна мрачна проповед, и Маги прави реверанс на двете ни, отпуска се на едно ниско столче, взема някакво ръкоделие и се опитва да изглежда спокойна и невъзмутима.

Изчаквам една глава да свърши и момичето да обърне страницата на ръкописа, и казвам:

— Ще се разходя в градината.

Нейна светлост поглежда навън през прозореца, където сивото, натежало от облаци небе вещае сняг, и казва:

— Много по-добре е да изчакате, докато се покаже слънцето.

— Ще си сложа пелерината, маншона и шапката — казвам, и дамите ми, след един лек колеблив поглед към Нейна светлост майката на краля, за да се убедят, че тя не смята да оспори нареждането ми, ми донасят всичко необходимо и ме увиват като обемист пакет.

Нейна светлост ги оставя да си свършат работата, тъй като вече не ѝ доставя наслада да ми противоречи в собствените ми покои. От смъртта на Джаспър насам тя се е състарила с дузина години. Сега я гледам и понякога вече не виждам властната жена, която налагаше волята си на мен и съпруга ми, а една жена, която е прекарала целия си живот, посвещавайки се на една кауза, пожертвала любовта на живота си заради сина си, а сега чака да разбере дали каузата е изгубена и синът ѝ отново трябва да бяга.

— Маргарет, ще ме хванеш ли под ръка? — моля я.

Маги се изправя със старателно изиграно безразличие, сякаш е имала намерение да остане вътре, и намята пелерината си.

— Трябва да ви придружи страж — заявява Нейна светлост. — А вие трите — тя посочва към застаналите най-близо жени, без дори да погледне да види кои са, — вие трите ще се разходите с Нейна светлост.

Те не изглеждат много доволни при мисълта за една разходка в студа сега, когато може да завали и сняг, но се надигат, донасят наметките от стаите си и с по един страж пред нас и зад нас, и дамите около нас, Маги и аз най-сетне сме заедно и можем да говорим, без да ни подслушват.