Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Това няма значение — казвам, внезапно виждайки пътя си ясно, далече от този вечно преследващ ни въпрос. Духът ми внезапно се повдига, когато разбирам, най-сетне, какво би трябвало да отговоря. — Няма значение срещу кого се изправя Хенри. Дали е любимият син на майка ми, или син на друга майка. Това, което има значение, е че вие не направихте своето момче любимец на Англия. Трябваше да го направите обичан, а не го сторихте. Единственото, което му дава безопасност, е обичта на неговия народ, а вие не му я осигурихте.

— Как можех? — пита настойчиво тя. — Как би могло изобщо да се направи такова нещо? Това е вероломен народ, това е безсърдечен народ, те са готови да хукнат след безумни мълви, не зачитат истински ценното.

Поглеждам я и почти изпитвам жал към нея, докато седи сгърчена в стола си, в бляскавия си молитвен стол с огромната Библия с богато емайлираната корица зад нея, в най-хубавите покои на двореца, окичени с най-изящните гоблени, и с цяло състояние в ковчежето ѝ за пари и скъпоценности.

— Не бихте могла да създадете обичан крал, защото вашето момче не е било обичано дете — казвам, и думите ми прозвучават като присъда. Чувствам се с каменно сърце, изражението ми е сурово като на ангела, претеглящ човешките дела в деня на Страшния съд. — Стараехте се заради него, но не успяхте. Като дете той никога не е бил обичан, и се превърна в мъж, който не може да събуди обич, нито да дари такава. Вие сте го съсипали напълно.

— Обичах го! — Тя скача, внезапно разярена, тъмните ѝ очи горят гневно. — Никой не може да отрече, че го обичах! Отдадох живота си за него! Винаги мислех единствено за него! Едва не умрях, давайки му живот, и пожертвах всичко — любов, сигурност, съпруг по мой избор — само заради него.

— Той беше отгледан от друга жена, лейди Хърбърт, съпругата на неговия настойник, и я обичаше — изричам непреклонно. — Вие я нарекохте своя неприятелка, взехте го от нея и го поверихте на грижите на чичо му. Когато моят баща ви победи, Джаспър отведе Хенри далече от всичко, което познаваше, в изгнание, а вие ги оставихте да заминат без вас. Отпратихте го, и той знаеше това. Причината беше във вашата амбиция, той знае това. Той не познава люлчини песни, не познава приказки за лека нощ, не познава веселите игри, които една майка играе със синовете си. Той не може да изпитва доверие, не може да чувства нежност. Работихте за него, да, и заговорничихте за него, и се борихте за него — но се съмнявам, че някога, през всички години, когато е бил невръстно дете, сте го държали на коленете си и сте го гъделичкали по пръстите на краката, и сте го карали да се кикоти.

Тя се присвива и се отдръпва от мен, сякаш я проклинам.

— Аз съм негова майка, не негова дойка. Защо да го милвам? Научих го да бъде предводител, а не бебе.

— Вие сте негов командир — казвам. — Негов съюзник. Но в това няма истинска обич — никаква. А сега виждате цената, която плащате за това. У него няма истинска обич, нито за да я даде, нито за да я получи — нито зрънце.

* * *

От Севера пристигат ужасяващи сведения — за шотландската армия, прииждаща като армия от вълци, опустошаваща каквото намери. Защитниците на Северна Англия потеглят храбро срещу тях, но преди да успеят да влязат в битка, шотландците са се изпарили обратно в родните си високи хълмове. Това не е поражение, нещо далеч по-лошо е: това е изчезване. Това е предупреждение, което само ни подсказва, че ще се върнат. Така че Хенри не се успокоява и се обръща към Парламента с искане за пари, стотици хиляди лири — и събира още под формата на неохотно дадени заеми от всичките си лордове и от лондонските търговци, за да плати на войници, които да бъдат въоръжени и поставени в готовност срещу тази невидима заплаха. Никой не знае какво готвят шотландците, дали ще предприемат постоянни набези, подкопавайки гордостта и увереността ни в Северна Англия, връхлитайки от виелиците през най-лошото време на годината, или ще изчакат пролетта и ще предприемат истинско нашествие.

— Той има дете — прошепва ми Маги. Дворът е зает с подготовка на празненствата за Коледа. Маги и съпругът ѝ са били в замъка Лъдлоу със сина ми Артур, за да го запознаят с владението му в Уелс, но се връщат в двореца Уестминстър навреме, за да отпразнуват Коледа. По пътя Маги се е вслушвала в клюките в странноприемниците, именията и абатствата, където се отбиват да потърсят гостоприемство. — Всички говорят, че той има дете.

Веднага си помислям колко щеше да се радва майка ми, как щеше да иска да види внучето си.

— Момиче или момче? — питам нетърпеливо.

— Момче. Родило му се е момче. Династията Йорк има нов наследник.

Лекомислено, несъобразително, стисвам ръцете ѝ и знам, че светлата ми радост се отразява като в огледало в усмивката ѝ.

— Момче?

— Нова бяла роза, нова бяла, напъпила роза. Нов син на Йорк.

— Къде е той? В Единбург?

— Говори се, че живее със съпругата си във Фолкланд, в кралския ловен дворец. Живеят скромно с бебето си. Казват, че тя е много, много красива и че са толкова влюбени, че той остава с радост при нея.

— Няма да нападне?

Тя свива рамене.

— Сега не е подходящият сезон, но може би той иска да живее тихо и спокойно. Младоженец, с красива съпруга с бебе на ръце? Може пък да си казва, че това е най-доброто, което може да получи.

— Ако можех да му пиша… ако можех само да му кажа… о, ако можех да му кажа, че това е най-доброто.

Тя поклаща бавно глава.

— Нищо не минава границата, без кралят да узнае за това — казва. — Ако изпратите на момчето дори една дума, кралят ще сметне това за най-страшното предателство на света. Никога няма да ви прости, ще се съмнява във вас завинаги, и ще мисли, че сте били негов скрит враг през цялото време.

— Да можеше само някой да каже на момчето да остане там, където е, да намери радостта и да я запази; че тронът няма да му донесе щастието, което има сега.

— Не мога да му го кажа — казва Маги. — Аз открих истината за себе си: добър съпруг и място, което мога да нарека свой дом, в замъка Лъдлоу.

— Наистина ли?

Тя усмихнато кимва.

— Той е добър човек, и аз се радвам, че съм омъжена за него. Спокоен и кротък е, предан на краля и верен на мен. Нагледах се на вълнения и невярност; не мога да си представя нищо по-добро, което да правя в живота си, отколкото да отглеждам собствения си син и да помогна на вашия да стане принц, да управлявам Лъдлоу, както вие бихте желали, и да посрещна съпругата на сина ви в дома ни, когато дойде.

— А Артур? — питам я.

Тя ми се усмихва и отговаря:

— Той е принц, с когото трябва да се гордеете. Той е великодушен и справедлив. Когато сър Ричард го води да гледа как работят съдиите, проявява желание да бъде милостив. Язди добре, а когато излиза, поздравява хората като свои приятели. Той е всичко, което бихте искали да бъде. А Ричард го учи на всичко, което знае. Той е добър настойник за момчето ви. От Артур ще излезе добър крал, навярно дори велик крал.

— Ако момчето не предяви претенции върху трона му.

— Може би момчето ще сметне, че да обича една жена, и да обича детето си му е достатъчно — казва Маги. — Може би ще разбере, че не е нужно един принц да стане крал. Може би ще разбере, че е по-важно да бъде мъж, любящ мъж. Може би когато види съпругата си с дете на ръце, ще разбере, че това е най-прекрасното кралство, което един мъж може да желае.

— Да можех да му кажа това!

— Не мога да изпратя писмо дори на родния си брат, толкова близо надолу по реката, в Тауър. Как бихме успели да изпратим писмо на вашия?

Отначало корнуолците роптаят, че кралят им налага твърде тежки данъци, а после — че им е ограбил правата върху калая, който добиват. Те са отрудени, озлобени мъже, които се сблъскват с опасности всеки ден, в малките тесни коридори под земята, където работят; мъже, които говорят свой собствен странен език, живеещи повече като варвари, отколкото като християни. Далече от Лондон, в най-крайния запад на страната, те лесно могат да повярват на сънища или слухове. Вярват в крале и ангели, в призраци и чудеса. Баща ми винаги казваше, че корнуолците са англичани, които не приличат на останалите, сякаш не са от английски произход, и че трябвало да бъдат управлявани с кротост, като че ли са пакостливите елфи, които живеят редом с тях.

След броени дни, сякаш след мигове, те се обединяват в яростта си; профучават през запада като разгарящ се летен пожар, профучават през полетата и продължават бясно нататък, по-бързо от галопиращ кон. Скоро вече са вдигнали цял Корнуол на оръжие, а после другите западни графства се присъединяват към тях, водени от същия гняв. Сформират отделни армии, предвождани от мъже от Съмърсет, Уилтшър и Корнуол под командването на един корнуолски ковач, Майкъл Джоузеф, или Майкъл Ан Гоф11, мъж, за когото се говори, че бил десет фута висок, че се заклел да не допусне да бъде разорен от един крал, чийто баща не е бил такъв, който се опитва да въведе нови порядки, порядките на Тюдорите, уелски порядки срещу почтените корнуолци.

Но това не е просто бунт на невежи мъже: на тяхна страна се стичат йомени, рибари, фермери, миньори, а после, и това е най-ужасното от всичко, един благородник, лорд Одли, предлага да ги поведе.

— Ще оставя теб, майка ми и децата тук — казва ми рязко Хенри, докато конят му чака начело на личните му телохранители, които са строени в боен ред пред Бялата кула на Тауър; портите са затворени, оръдията са изтикани до стените, всичко е готово за война — тук ще бъдете в безопасност, можете да издържите много седмици обсада.

— Обсада? — държа Мери на хълбока си като селянка, която изпраща съпруга си в битка, съзнавайки, че собственото ѝ бъдеще е отчайващо несигурно. — Но нима ще стигнат толкова близо до Лондон? Та те идват чак от Корнуол! Трябваше да бъдат задържани в Западните области! Оставяш ли ни достатъчно войска? Лондон ще ни остане ли верен?

— Удсток, отивам в Удсток. Мога да събера войска там и да отрежа пътя на бунтовниците, когато се зададат по Големия западен път. Трябва да върна войските си от Шотландия, колкото мога по-скоро. Изпратих ги всичките на север, за да се изправят срещу момчето и шотландците, не очаквах това да дойде от югозапад. Ще повикам обратно лорд Добни и неговата войска, изпратих заповеди да тръгнат обратно на юг веднага. Ще ги докарам обратно тук, ако вестоносецът ги открие навреме.

— Лорд Добни е от Съмърсет — отбелязвам.

— Какво искаш да кажеш с това? — изкрещява Хенри в отчаянието си, а когато повишава тон, Мери трепва и надава жален вопъл. Стисвам по-здраво пълничкото ѝ телце и я залюлявам, пристъпвайки от крак на крак.

Не повишавам глас, за да не я разстроя и за да не разтревожа телохранителите на Хенри, които се строяват с мрачни лица.

— Искам само да кажа, че за него ще бъде трудно да поведе войска срещу земляците си — казвам. — Ще трябва да обстрелва съседите си. Цялото графство Съмърсет се присъедини към корнуолците, а той сигурно познава лорд Одли още от момчешките им години. Не намеквам, че ще ти измени, само искам да кажа, че той е от запада и със сигурност ще изпитва съчувствие към земляците си. Би трябвало да поставиш около него други хора. Къде са другите ти лордове? Неговите сродници и другари, които биха го задържали на твоя страна?

Хенри издава някакъв звук, почти стон от болка, и слага длан на шията на коня си, сякаш има нужда от опора.

— В Шотландия — прошепва той. — Изпратих на север почти всички, цялата армия и всичките си оръдия, и всичките си пари.

Замълчавам, съзнавайки опасността, в която се намираме. Всичките ми деца, включително и Артур, са в Тауър, докато бунтовниците напредват към Лондон, армията е прекалено далече, за да бъде повикана да се върне; ако малката войска на Хенри не успее да ги спре по пътя, ще бъдем обсадени.

— Бъди смел — казвам, макар че на самата мен ми призлява от страх. — Бъди смел, Хенри. Веднъж баща ми беше пленен, и веднъж беше прогонен от кралството си, а въпреки това беше велик крал на Англия и умря в кралското ложе.

Той ме поглежда мрачно.

— Изпратих в Шотландия Томас Хауард, графа на Съри. Той се би срещу мен при Бозуърт, и аз го държах затворен в Тауър в продължение на повече от три години. Мислиш ли, че това ще го е превърнало в мой приятел? Трябва да се надявам, че женитбата му със сестра ти го прави мой надежден съюзник. Ти ми казваш, че Добни е родом от Съмърсет и ще симпатизира на съседите си, когато те потеглят срещу мен. Дори не знаех това. Не познавам никого от тези мъже. Никой от тях не ме познава или обича. Баща ти никога не е бил сам като мен, в чужда земя. Оженил се е по любов, войниците му са го следвали възторжено. Винаги е имал хора, на които може да се довери.