Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Смачквам писмото на мъничка топка и го пъхвам в джоба си, за да го изгоря по-късно. Добре е, че Томас ми съобщи, и се радвам, че момчето е видяло едно приятелско лице в стая, пълна с врагове, преди да се отрече от претенциите си.

Получавам останалите новини така, както ги научава дворът, както ги научава Англия, в дълги тържествуващи съобщения от Хенри, написани лично от него, за да бъдат прочетени на висок глас, из цялата страна. Той изпраща многословни съобщения до кралете на християнския свят. Представям си как думите на Хенри биват оповестявани с гръмък рев на всеки селски пазарен площад, на всеки градски кръстопът, на стъпалата на селските църкви, на големите тържища. Той пише, сякаш съчинява история, а аз я чета почти с усмивка, сякаш съпругът ми си е наумил да бъде като Чосър, да разправи на хората на Англия една приказка за техния произход, да им предостави едновременно развлечение и обяснение. Той се превръща в историк на собствения си триумф, и едва ли аз съм единствената, която си мисли, че той си е въобразил една победа, която не е преживял в брулените от вятъра поля на Девън. Това е Хенри, авторът на рицарски истории, не истинският крал Хенри.

Историята на Хенри гласи, че някога имало един беден човек, човек, който пазел шлюза при Турне във Фландрия. Той бил слаб и мекушав човек, който си падал малко пияница, женен за жена от простолюдието, малко глупава, и те имали син, простовато момче, което избягало от къщи и попаднало в лоша компания, служейки като паж на някого (няма голямо значение на кого или защо), озовало се в кралския двор на Португалия и по някаква причина (защото глупавите момчета са склонни да разправят какво ли не) се представяло за английски принц и всички му вярвали. После внезапно станал слуга при някакъв търговец на коприна. Научил се да говори английски, френски, испански и португалски (което е малко изненадващо, но вероятно не и невъзможно). Облечен в изработените от господаря му дрехи, показвайки стоките за продан, нагизден като Майското дърво, в Ирландия той отново бил погрешно взет за принц (не се замисляйте дали подобно нещо е правдоподобно), и бил убеден да разгласи тази измама из целия християнски свят — с каква цел и защо, това не се обсъжда никога.

Как подобно бедно, невежо момче от долен произход би заблудило най-великите крале на християнския свят, херцогинята на Бургундия, императора на Свещената Римска империя, краля на Франция, краля на Шотландия, би възхитило кралския двор на Португалия и изкушило монарсите на Испания да му повярват, Хенри не казва. Това е част от магията на вълшебната приказка, като разказите за някоя гъсарка, която всъщност е принцеса, за момиче, което не може да спи върху грахово зърно, дори когато то е покрито с двайсет пухени дюшека. Удивително, но това обикновено, вулгарно, зле образовано момче, син на пияница и глупачка, печели подкрепата и симпатиите на най-богатите, най-начетените и образовани хора в християнския свят, така че те поставят на негово разположение богатството и армиите си. Хенри не казва как момчето се научава да говори четири езика плюс латински, как се научава да чете и да пише с елегантен почерк, как се научава да ловува и да се дуелира в турнири, да ходи на лов със соколи и да танцува, така че хората му се възхищават като на храбър и изискан принц, макар да е израсъл по тесните криви улички на Турне. В дългия си разказ Хенри дори не се замисля как той усвоява кралската усмивка, непринуденото, топло приемане на оказаната почит, макар че тъкмо той, Хенри, би трябвало да е най-поразен от това. Това е разказ за магия: едно обикновено момче облича копринена риза, и всички се хващат на измислицата, че то има кралска кръв.

Както ми писа моят полубрат онзи единствен път: Тъй да бъде.

Получавам само едно лично писмо от Хенри по време на този оживен и изпълнен със смут период, докато той пише и пренаписва обяснения за това как момчето, Джон Пъркин, Пиер Осбек, Питър Уорбойс — защото Хенри представя няколко различни имена — се преобразило в принц, а после отново в обикновено момче.

„Изпращам съпругата му да се присъедини към Вас в двора“, пише Хенри, знаейки, че няма нужда да уточнява чия съпруга ще се присъедини към мен. „Ще се изненадате от красотата и елегантността ѝ. Ще Ви бъда задължен, ако я посрещнете топло и я утешите за жестоката измама, на която е станала жертва.“

Подавам писмото му на майка му, която стои с протегната ръка, чакайки нетърпеливо да го прочете. Разбира се, съпругата на момчето е била жестоко, невероятно измамена. Съпругът ѝ носел копринена риза и тя била заслепена от красивата изработка. Не е можела да види, че под ризата той е обикновен хлапак от Фландрия. Лесно заблудена, удивително лесно заблудена, тя видяла ризата и си помислила, че той е принц, и се омъжила за него.

Седя в покоите си, в очакване на жената, която ще наричаме лейди Катрин Хънтли. Тя няма да бъде позната под името, приела при брака си; подозирам, че все още никой не е напълно сигурен в името ѝ по мъж — дали то е „Пъркин“, или „Осбек“, или „Уорбойс“.

— Редно е тя да бъде смятана за неомъжена — съобщава Нейна светлост майката на краля на дамите ми. — Очаквам, че бракът ще бъде анулиран.

— На какво основание? — питам.

— Измама — отвръща тя.

— По какъв начин е била измамена? — питам с престорено смирение.

— Очевиден — ме срязва Нейна светлост с презрителен тон.

— Не е кой знае каква измама, щом е била очевидна — прошепва Маги язвително.

— А къде ще бъде настанено детето ѝ, милейди? — питам.

— То ще живее далече от двора с бавачката си — казва Нейна светлост. — И няма да го споменаваме.

— Говори се, че тя е много красива — обажда се сестра ми Сесили, с отровно сладък глас.

Усмихвам се на Сесили, с напълно безизразни лице и очи. Ако искам да спася трона си, свободата си и живота на бебето на момчето, което нарича себе си мой брат, ще трябва да понеса всичко около пристигането на лейди Катрин — красивата неомъжена принцеса, и много, много повече.

Дочувам тропота на охраната ѝ пред вратата, бързата размяна на пароли, а после вратата се разтваря със замах.

— Лейди Катрин Хънтли! — изревава бързо мъжът, сякаш стражите се боят, че някой може да каже: „Катрин, кралица на Англия“.

Оставам седнала, но Нейна светлост майката на краля ме изненадва, като се надига от стола си. Дамите ми се снишават в реверанс, толкова нисък, сякаш оказват почит на жена с чиста кралска кръв, когато младата жена влиза в стаята.

Облечена е в черно, в траур, сякаш е вдовица, но пелерината и роклята ѝ са прекрасно изработени, великолепно ушити. Кой би си помислил, че в Ексетър има такива шивачки? Тя носи черна копринена рокля, гарнирана със скъпо черно кадифе, черна шапка на главата, с черно наметало за езда, преметнато през ръката, ръкавици от черна, украсена с бродерия кожа. Очите ѝ са тъмни, хлътнали навътре в бледото лице, кожата ѝ — изключително чиста, като най-изящния и блед мрамор. Тя е прекрасна млада жена в началото на двайсетте си години. Прави ми нисък реверанс и виждам как оглежда лицето ми, сякаш търси някаква прилика със съпруга си. Подавам ѝ ръка, изправям се на крака и я целувам по едната студена буза, а после по другата, защото тя е сродница на краля на Шотландия, независимо за кого се е омъжила, независимо от колко хубава коприна е ризата на нейния съпруг. Чувствам как ръката ѝ трепери в моята и отново виждам онова бдително изражение, сякаш иска да ме „прочете“, сякаш иска да разбере къде е мястото ми в тази разгръщаща се жива картина, в каквато се е превърнал животът ѝ.

— Приветстваме ви с „добре дошла“ в двора — казва Нейна светлост. Не е нужно човек да тълкува внимателно думите и постъпките на Нейна светлост. Тя прави каквото е поискал синът ѝ, като приветства лейди Катрин в двора така топло и вежливо, че дори на най-гостоприемния домакин би му се наложило да се запита защо се суетим толкова около тази жена, опозорената съпруга на нашия победен враг.

Лейди Катрин отново прави реверанс и застава пред мен, сякаш ще я разпитвам.

— Сигурно сте уморена — е всичко, което казвам.

— Негова светлост кралят беше изключително любезен — казва тя. Говори с толкова силен шотландски акцент, че трябва да се напрегна, за да разбера мекия ѝ глас с очарователната напевна нотка в него. — Имах добри коне и си почивахме по пътя.

— Моля, седнете — казвам. — След малко ще вечеряме.

Тя сдържано заема мястото си, скръства ръце в облечения си в черна коприна скут, и ме поглежда. Забелязвам черните ѝ обици и единствения друг накит, който носи — златна брошка, прикрепена към колана ѝ: две преплетени златни сърца. Позволявам си малка усмивка, и в отговор в очите ѝ се появява топлота. Предполагам, че никога няма да можем да си кажем нищо повече от това.

Подреждаме се, за да се приготвим да влезем в залата за вечеря. Аз вървя първа като кралица, Нейна светлост върви до рамото ми, малко след мен, а след нея трябва да е лейди Катрин Хънтли: сестрите ми слизат една стъпка по-надолу в йерархията. Хвърлям поглед назад и виждам бледото лице на Сесили, силно присвитата ѝ долна устна. Сега тя е четвърта поред зад мен, и това не ѝ харесва.

— Лейди Хънтли ще се връща ли в Шотландия? — питам Нейна светлост майката на краля, докато влизаме на вечеря.

— Разбира се, че да — отвръща Нейна светлост. — За какво ѝ е да остава тук? След като съпругът ѝ умре?

* * *

Но тя очевидно не бърза да си тръгва. Остава, докато съпругът ми приключи с бавното си придвижване от Ексетър до двореца. Изпратените напред ездачи влизат в двора на конюшнята и изпращат съобщение в покоите ми, че кралят приближава и очаква официално посрещане. Нареждам на дамите си да дойдат с мен и ние слизаме по широките каменни стълби до двойните входни врати, които са широко отворени, за да приветстваме завръщането на героя. Подреждаме се най-горе на стъпалата. Дамите на Нейна светлост майката на краля застават до нас, тя се постарава да е на същото стъпало като мен, така че аз да не изпъквам повече от нея, и чакаме в светлината на яркото есенно слънце, ослушвайки се да дочуем конския тропот.

— Направо в Тауър ли е изпратил момчето? — пита ме Маги, докато се навежда да нагласи шлейфа на роклята ми.

— Сигурно — казвам. — Какво друго би сторил с него?

— Не е… — тя се поколебава. — Не го е убил по пътя за насам?

Хвърлям поглед към съпругата на момчето, цялата в черно като вдовица. Тя носи черното си наметало, за да се предпази от студа, а златната брошка с двете сърца е забодена на деколтето ѝ.

— Не съм чула — казвам. Не успявам да сдържа едно леко потръпване. — Нима не би ни съобщил, ако беше сторил това? На съпругата на момчето, ако не на мен? Нима нямаше да узная?

— Със сигурност не би го екзекутирал, без да оповести това публично — казва несигурно тя.

Зад нас, в затъмнената зала, чувам постоянен лек шум, докато слугите преминават през нея и изтичват надолу по стълбите до двора на конюшнята, за да могат да се подредят от двете страни на пътя и да гледат как кралят се завръща триумфално у дома.

Първо отекват фанфарите на краля — мощно и победоносно — и всички надават ликуващи възгласи. После се разнася друг звук — насмешливо изсвирване от някой край пътя, и всички се разсмиват. Чувствам как Маги застава малко по-близо, сякаш по някакъв начин сме застрашени от пискливото изсвирване на фанфара-играчка.

Зад ъгъла се задават първите ездачи, половин дузина знаменосци, които носят кралския флаг, кръста на Свети Георги, знамето със зъбчатата решетка на крепостна врата на рода Боуфорт, и розата на Тюдорите. Върху знамето има червен дракон на бял и зелен фон, и червена роза — за Ланкастър. Само Кръглата маса на Камелот липсва от този нелеп парад. Сякаш кралят излага на показ всичките си гербове, изтъква всичките си предшественици, сякаш се опитва да демонстрира правото си над трона, което е спечелил единствено със силата на оръжието, сякаш отново се опитва да убеди всички, че е законният крал.

После идва и той, в броня с украсен с емайл нагръдник, но без шлем, изглежда войнствен и смел, готов да се включи в битка или турнир. Усмихва се — широка, ясна, уверена усмивка — и когато слугите отстрани край пътя и хората от близките села, които са тичали успоредно с процесията, а сега се редят край пътя, надават ликуващи възгласи и размахват шапки, Хенри кима ту на едната, ту на другата страна, сякаш се съгласява с тях.

Зад него идват обичайните му спътници, мъжете от свитата му. Никой друг не е в доспехи, всички останали са облечени за обичайна дневна езда, с ботуши, с плащове, един-двама — в подплатени жакети, а сред тях язди млад непознат мъж, който привлича вниманието ми още в първия миг, а после откривам, че не мога да отместя поглед от него.