Вечер винаги е в покоите ми. Влиза и ми се покланя, казва няколко думи за поздрав, усмихва се с онази странно топла и интимна усмивка, а после се настанява близо до Катрин Хънтли. Често ги виждаме да разговарят, доближили глави, с тихи гласове, но не създават впечатление, че заговорничат. Когато някой се приближава до тях, те вдигат погледи и правят място на новодошлия, винаги са любезни, очарователни и непринудени. Ако ги оставят насаме, те разговарят, задават въпроси и отговарят, почти сякаш пеят заедно, сякаш не искат нищо повече от това да чуват гласовете си. Може да говорят за времето, за резултата от състезанието по стрелба с лък, за съвсем незначителни неща; но всеки долавя неустоимата им привързаност.

Често ги виждам да седят в нишата на големия прозорец, един до друг, с едва допиращи се рамене, с едва докосващи се колене. Понякога той се надвесва към нея и шепне на ухото ѝ, и устните му почти докосват бузата ѝ. Понякога тя обръща лице към него и той сигурно усеща топлия ѝ дъх по шията си, близо като при целувка. Могат да седят така по цели часове, тихи като послушни деца, нежни като млади влюбени преди годежа, без никога да се докосват, но никога на не повече от една ръка разстояние, като двойка гукащи гълъби.

— Господи, той я обожава — отбелязва Маги, като наблюдава това сдържано, неспирно ухажване. — Нима може винаги да остава на разстояние от нея? Никога ли не се промъкват тайно в покоите ѝ?

— Не мисля — казвам. — Изглежда, са се споразумели да бъдат постоянно близо един до друг компаньони, но вече не и съпруг и съпруга.

— А кралят? — пита Маги деликатно.

— Защо, какво си чула? — питам сухо. — В двора си само от няколко дни, хората сигурно са побързали да ти разкажат всичко. Какво знаеш вече?

Тя прави гримаса.

— Всички говорят, че той не може да откъсне очи от нея; когато излизат на езда, че винаги е близо до нея, когато танцува, иска нея за своя партньорка, изпраща ѝ най-хубавите ястия. Постоянно предлага подаръци, които тя мълчаливо връща, отново и отново я изпраща в кралската гардеробна, поръчва копринени платове за нови рокли, но тя се съгласява да носи единствено черно — поглежда ме и открива, че лицето ми е непроницаемо. — Виждали ли сте това? Знаете ли всичко това?

Свивам рамене.

— Видях по-голямата част от него сега, със съпруга си. Видях го някога преди със съпруга на друга жена. Някога аз бях момичето, което всички гледаха, докато обръщаха гръб на кралицата. Някога аз бях момичето, което получаваше роклите и подаръците.

— Когато бяхте фаворитка на краля?

— Точно като нея. По-лоша от нея, защото аз се перчех с това. Бях влюбена в Ричард и той беше влюбен в мен, и се ухажвахме точно под носа на съпругата му, Ан. Не бих сторила това сега. Никога не бих направила това сега. Тогава не си давах сметка колко е болезнено.

— Болезнено?

— И унизително. За съпругата. Виждам придворните да ме гледат, сякаш се питат какво си мисля. Виждам Хенри да ме гледа, сякаш се надява, че не забелязвам как заеква като момче, когато говори с нея. А тя…

Маги чака.

— Тя изобщо не ме поглежда — казвам. — Никога не ме поглежда да види как го приемам, или да разбере дали забелязвам триумфа ѝ. Никога не ме поглежда да види дали забелязвам, че съпругът ми я обожава; и, колкото и да е странно, сякаш бих могла да понеса единствено нейния поглед. Когато ми прави реверанс, или ми говори, си мисля, че единствено тя разбира как се чувствам. Сякаш тя и аз сме заедно в тази история, и някак трябва да се справим с нея заедно. Тя не може да промени това, че той се е влюбил в нея. Не търси благоволението му, не го примамва. Нито тя, нито аз можем да направим нещо за това, че той ме е разлюбил и се е влюбил в нея.

— Би могла да си тръгне!

— Не може да си тръгне — казвам. — Не може да остави съпруга си, не би могла да понесе да го остави тук, а Хенри изглежда твърдо решен той да живее в двора, да живее тук като близък сродник, почти сякаш е…

— Сякаш е ваш брат? — прошепва Маги, тихо като дихание.

Кимвам.

— А Хенри няма да я пусне да си върви. Търси я всяка сутрин в параклиса, не може да затвори очи и да каже молитвите си, докато не я е видял. Това ме кара да се чувствам… — млъквам, без да довърша, и избърсвам очи с крайчеца на ръкава си. — Такава глупачка съм, но това ме кара да се чувствам нежелана. Кара ме да се чувствам невзрачна. Не се чувствам като първата дама в кралския двор на Англия. Не чувствам, че съм там, където би трябвало да бъда, на мястото на майка ми. Дори не заемам обичайното си второ място след Нейна светлост майката на краля. Паднала съм още по-ниско. Унизена съм. Аз съм кралица на Англия, но незачитана от моя съпруг, краля, и от двора — правя пауза и се опитвам да се засмея, но гласът ми прозвучава като ридание. — Чувствам се незабележима, Маги! За пръв път в живота си! Чувствам се унизена! А това е тежко.

— Вие сте първата дама, вие сте кралицата, никой и нищо не може да ви отнеме това — настоява тя ожесточено.

— Знам. Наистина знам това — казвам печално. — Освен това се омъжих без любов, а сега изглежда, че той обича друга. Смешно е, че изобщо ме е грижа. Омъжих се за него, смятайки го за мой враг. Омъжих се за него, като го мразех и исках смъртта му. За мен би трябвало да е без значение, че сега той грейва, когато друга жена влиза в стаята.

— Но ви боли?

— Да. Откривам, че е така.

* * *

Дворът се готви радостно за Коледа. Артур е повикан при баща си, който му казва, че годежът му с испанската принцеса Катерина Арагонска е потвърден и ще се състои. Нищо не може да го забави, сега, когато монарсите на Испания са уверени, че не съществува претендент, застрашаващ престола на Хенри. Но те пишат на посланика си да го пита защо претендентът не е бил екзекутиран, тъй като са очаквали или смъртта му в битка, или бързото му обезглавяване на бойното поле. Защо не е бил изправен на съд и бързо отстранен?

Твърде неубедително, посланикът им отговаря, че кралят е милостив. Тъй като самите те са воювали безмилостно за престола, те не разбират това, но позволяват годежът да се състои, поставяйки единствено условие — претендентът трябва да умре преди брачната церемония. Предполагат, че това е достатъчна проява на разбиране. Посланикът намеква на краля, че Изабела и Фердинанд, кралят и кралицата на Испания, биха предпочели в страната да не остане и капка съмнителна кръв — нито Пъркин Уорбек, нито братът на Маги; биха предпочели изобщо да не съществува наследник от рода Йорк.

— Нима и бебето на лейди Хънтли? — питам. — Сега в превъплъщения на Ирод ли ще се превръщаме?

Артур идва да се разходи с мен в градината, където аз се сгушвам в кожите си и вървя с големи бързи крачки, за да се стопля, а дамите ми вървят бавно след мен.

— Изглеждате така, сякаш ви е студено.

— Студено ми е.

— Защо не влезете вътре, почитаема майко?

— Омръзна ми да стоя вътре. Омръзна ми всички да ме наблюдават.

Той ми предлага ръката си, която приемам, сияеща от удоволствие да видя момчето си, първородното си дете, с обноски на принц.

— Защо ви наблюдават? — пита внимателно той.

— Искат да знаят какво мисля за лейди Катрин Хънтли — казвам искрено. — Искат да знаят дали присъствието ѝ ме безпокои.

— Безпокои ли ви?

— Не.

— Негова светлост баща ми, изглежда много щастлив, че е заловил господин Уорбек — подема той внимателно.

Не мога да не се изкикотя на упражненията по дипломация на моето момче Артур.

— Така е — казвам.

— Макар да съм изненадан да открия, че господин Уорбек се ползва с благоволение и е в двора. Мислех, че баща ми смята да го отведе в Лондон и да го затвори в Тауър.

— Мисля, че всички сме изненадани от внезапната милост на баща ти.

— Не е като Ламбърт Симнъл — казва той. — Господин Уорбек не е соколар. Как така идва и си отива така свободно? И баща ми плаща ли му издръжка? Изглежда, че Уорбек има пари, за да плаща за книги и да залага. Със сигурност баща ми му дава най-хубавите дрехи и коне, а съпругата му, лейди Хънтли, живее бляскаво.

— Не зная — казвам.

— Заради вас ли го щади? — пита той много тихо.

Лицето ми е съвсем безизразно.

— Не зная — повтарям.

— Знаете, но не желаете да кажете — заявява Артур.

Притискам ръката му.

— Сине, по-безопасно е някои неща да останат неизказани.

Той се обръща да ме погледне, невинното му лице е озадачено.

— Почитаема майко, ако господин Уорбек е наистина този, за когото се представяше, ако по тази причина му е позволено да се разхожда и разпорежда из двора, тогава той има по-голямо право над трона, отколкото баща ми. Има по-голямо право на трона от мен.

— И това е точно причината, поради която никога няма да водим този разговор — отвръщам спокойно и твърдо.

— Ако той е този, за когото се представя, тогава трябва да се радвате, че е жив — настоява той, с цялата упоритост на млад човек, стремящ се към истината. — Трябва да се радвате да го видите. Сигурно имате чувството, че е почти изтръгнат от смъртта, почти сякаш е възкръснал от мъртвите. Сигурно сте щастлива да го видите жив, дори ако никога не седне на трона. Дори ако се молите той никога да не седне на трона. Дори ако искате трона за мен.

Затварям очи, та той да не може да види сиянието на щастието ми.

— Щастлива съм — казвам кратко; а той, като благоразумен млад принц, не заговаря отново за това.

* * *

Радваме се на танци и празненства, турнир и актьори. Хорът пее прекрасно в кралския параклис, раздаваме захаросани плодове и джинджифилови сладки на двеста бедни деца. Остатъците от пиршеството изхранват стотици мъже и жени, които чакат край кухненската врата през дванайсетте празнични дни. Хенри и аз повеждаме танцьорите в първия ден на Коледа, и аз поглеждам зад гърба си, надолу по редицата, и виждам, че лейди Катрин танцува със съпруга си. Те се държат здраво за ръце, и двамата пламнали и поруменели, най-красивата двойка в стаята.

За всеки ден е предвидено ново развлечение. Отиваме на лов с маски и костюми като в жива картина, водени от грамаден мъж в ролята на Духа от Зелената гора, възседнал едър дорест кон, гледаме актьори, представящи пантомима и представлението на странно високи мъже, египтяни, които гълтат живи въглени и са толкова ужасяващи, че Мери скрива глава в скута ми, а Маргарет се разплаква, и дори Хари се обляга назад в столчето си, за да почувства успокояващия допир на ръката ми на рамото си. И през цялото време, докато траят танците и живите картини, и постоянното съперничество между придворните, надяващи се на издигане, виждам лейди Катрин Хънтли, най-красивата жена в двора в своето черно кадифе. Виждам съпруга си, напълно неспособен да откъсне очи от нея, и нейния съпруг, винаги на половин крачка вляво или вдясно от нея, винаги с нея, но съвсем рядко неин партньор, виждам как си разменя един бърз неразгадаем поглед с нея, преди тя да тръгне напред към краля, подчинявайки се на помахването с ръка, с което я вика, да му направи реверанс и да зачака, спокойна и прекрасна, той смутено да поведе разговор.

Виждам, че в този сезон на празненства той предпочита да гледа актьори и музиканти заедно с нея, или да язди до нея, или да танцува с нея, или да слуша музика — каквото и да е занимание, при което не му се налага да търси какво да каже. Той не може да разговаря с нея. Защото — какво би могъл да каже? Не може да я ухажва: тя е съпругата на неговия пленник, разобличен предател. Не може да флиртува с нея: има нещо в черната ѝ рокля и обгърнатото ѝ от сияйна бледост лице, което изисква сериозно отношение; не може да падне на колене и да заяви любовта си към нея, макар да мисля, че това е най-естественият му импулс, защото това би означавало да я опозори, понеже тя е поверена на грижите му, да обезчести мен, неговата безукорна съпруга, и да опетни собственото си име и сан.

— Да я отведа ли настрана и просто да ѝ кажа, че трябва да поиска да се върне в Шотландия? — пита ме Маги направо. — Да ѝ кажа ли, че трябва да ви освободи от това постоянно оскърбление?

— Не — казвам, като забождам внимателно иглата в една проста риза. — Защото не съм оскърбена.

— Целият двор вижда как кралят я гледа предано като куче.

— Тогава виждат един крал, който сам се прави на глупак; не прави мен на глупачка — казвам остро.

Маги ахва, задето се осмелявам да говоря против краля.

— Не е виновна тя — продължавам. И двете хвърляме поглед през слънчевата стая към лейди Катрин, която седи, поръбвайки яка за ризата на някой бедняк, свела тъмнокосата си глава над работата си.

— Тя кара краля да ѝ играе по свирката, сякаш се е превърнала в някой от онези улични свирачи на флейта — казва Маги безцеремонно.