Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Не прави нищо, за да го насърчава. И това осигурява безопасност на съпруга ѝ. Докато кралят е оглупял от любов по нея, няма да убие съпруга и.

— Нима това е цена, която вие сте готова да платите? — прошепва Маги, потресена. — За да опазите момчето?

Не успявам да се сдържа и се усмихвам.

— Мисля, че това е цена, която и двете с нея плащаме. И бих сторила много повече от това, за да опазя този млад човек.

* * *

Маги ми помага да си легна, сякаш все още е моя първа придворна дама, а не обичана гостенка, и духва свещта до леглото ми, преди да излезе от стаята. Но съм разбудена от звъна на камбаната в параклиса, и от някой, който блъска с юмруци по вратата ми, а после нахълтва в стаята. Първата ми мисъл е, че макар да подчертава своята безучастност, претендентът тайно е събрал армия и настъпва срещу Хенри, и че в двореца се е промъкнал платен убиец с нож в ръка. Изскачам от леглото, грабвам робата си и изкрещявам:

— Къде е Артур? Къде е Уелският принц? Стражи! При принца!

— В безопасност — Маги влиза тичешком, с коса, спускаща се по гърба ѝ, както е сплетена за нощта, боса, само по нощница. — Ричард го отведе на безопасно място. Но има пожар, трябва да дойдеш веднага.

Намятам една роба над нощницата си и припряно излизам през вратата заедно с нея. Цари хаос и объркване, камбаната бие, хора тичат насам-натам. Без да е нужно да казваме и дума, Маги и аз се втурваме заедно към кралската детска стая и там, слава Богу, са Хари, Маргарет и Мери, двамата по-големи — слизащи тромаво по стълбите, докато бавачките им крещят да вървят колкото могат по-бързо, но да внимават, и Мери, ококорила очи в ръцете на бавачката си. Свличам се на колене и притискам двамата най-големи към мен, чувствайки топлите им телца, чувствайки как сърцето ми блъска в гърдите от облекчение, че са невредими.

— В двореца има пожар — казвам им. — Но ние не сме в опасност. Елате с мен да излезем навън и да гледаме как го гасят.

Отряд дворцови стражи изтичват покрай мен, понесли кофи с вода. Стискам по-здраво ръцете на децата си.

— Хайде — казвам. — Да излезем навън и да намерим брат ви и баща ви.

На половината път надолу по галерията до голямата зала сме, когато вратата към стаята на лейди Катрин се отваря със замах и тя изтичва навън, с черна пелерина, наметната върху бялата ѝ нощница, с широко отворени тъмни очи, с коса, спускаща се на пищни вълни около лицето ѝ. Когато ме вижда, спира рязко.

— Ваша светлост! — възкликва тя, прави нисък реверанс и остава приведена, чакайки ме да я подмина.

— Оставете това, идвайте веднага — казвам. — Има пожар, елате веднага, лейди Катрин.

Тя се колебае.

— Хайде! — заповядвам. — А също и цялата ви свита.

Тя издърпва качулката си върху главата и забързва да тръгне зад мен. Докато продължавам нататък с децата си, само зървам с ъгълчето на окото си, младия мъж, когото наричат Пъркин Уорбек, увит в наметало, да се измъква от вътрешните помещения на личните покои на лейди Катрин и да тръгва зад нас, с моята свита.

Хвърлям поглед назад, за да се уверя, и той среща погледа ми, с топла и уверена усмивка. Свива рамене и разперва длани — жест, изцяло френски, напълно очарователен.

— Тя е моя съпруга — казва простичко. — Обичам я.

— Зная — казвам и забързвам нататък.

Предните врати са широко отворени и там са подредили редица от хора, които подават ведра с вода нагоре по стълбите. Хенри е в двора на конюшнята, кара ги да бързат, докато вадят вода от кладенеца, подвиква на коняря да върти по-усилено помпата. Всичко става мъчително бавно, усещаме мириса на лютивия горещ пушек, носен от вятъра, а камбаната бие високо, докато мъжете крещят за още вода и казват, че пламъците обхващат стените. Артур е там със сър Ричард, настойника си, само по панталон и наметка върху голите си рамене.

— Ще замръзнеш до смърт! — сгълчавам го.

— Върви и вземи един жакет от двуколките с нещата ни — нарежда му Маги. — Още не са разопаковани.

Артур покорно свежда глава пред нея и отива в конюшните.

— Ужасен пожар, в помещенията на гардеробната, ще си изгубиш роклите, и Бог знае колко накити! — изкрещява ми Хенри, за да надвика шума. Чувам пукот, когато скъпият остъклен прозорец се пръсва от горещината, а после се разнася шум, подобен на взрив, когато една от гредите на покрива пропада и пламъците политат нагоре като при експлозия.

— Всички ли са извън сградата? — изкрещявам.

— Доколкото можем да преценим — казва Хенри. — Освен… любов моя, съжалявам… — той отстъпва от редицата мъже, които като обезумели си подават плискащи се ведра с вода. — Много съжалявам, Елизабет, но мисля, че момчето е мъртво.

Хвърлям поглед зад гърба си. Лейди Катрин е там, но момчето се е стопило в тълпите от хора, които сноват около входните врати на двореца, а после стреснато отстъпват, когато огънят надава нов рев и някой прозорец горе започне да бълва пламъци.

— Ще ѝ кажеш ли? — моли ме Хенри. — Няма съмнение, че е загинал в пламъците. Спеше в помещенията на гардеробната, разбира се, а те бяха заключени. Там е започнал пожарът. Трябва да се подготвим да приемем смъртта му. Това е трагедия, това е ужасна трагедия.

Нещо у Хенри ме кара да застана нащрек. Странно ми напомня за сина ни Хари, когато ме погледне със сините си очи, честни и открити като лятно небе, и ми каже някоя огромна измислица за домашното си, или за сестра си, или за възпитателя си.

— Момчето е мъртво? — питам. — Загинал е в пожара?

Хенри навежда очи, свива рамене, въздъхва тежко и покрива очите си с длан, сякаш плаче.

— Не може да се е измъкнал от това — казва. — Огънят вече бушуваше, преди някой да е забелязал, беше истински ад — протяга ръка към мен и казва: — Едва ли е страдал. Кажи ѝ, че сигурно е било милостива и бърза смърт. Кажи ѝ, че всички много съжаляваме.

— Ще ѝ предам думите ви — е единственото, което обещавам, и оставям съпруга си да ръководи мъжете, които крещят за пясък, който да хвърлят върху пламъците, и „Вода! Още вода!“ Тръгвам обратно натам, където стои лейди Катрин с Хари и Маргарет до нея.

— Лейди Катрин… — правя ѝ знак да се отдалечи от тях, за да не чуват, тя бързо целува сина ми по рижата глава и идва при мен.

— Кралят смята, че съпругът ви е бил в леглото си в помещенията на гардеробната — казвам равно. Гласът ми е лишен от всякаква интонация, не намеква за нищо.

Тя кимва, безизразно.

— Кралят се опасява, че той сигурно е загинал в пламъците — казвам.

— Помещенията на гардеробната ли горят?

— Оттам е започнал пожарът, и се е разпространил.

И двете обмисляме любопитния факт, че огънят не е тръгнал от кухнята, нито от пекарната, нито дори от голямата зала, където винаги горят силни огньове, а от помещенията на гардеробната, където има най-строга охрана, където единственият открит пламък е този на свещите, които се палят, когато шивачките работят, и се гасят, когато те си тръгнат за вечерта.

— Предполагам — отбелязвам аз, — че след като кралят смята съпруга ви за мъртъв, няма да го търси.

Тя остава напълно неподвижна, докато тази мисъл попива в съзнанието ѝ, после вдига поглед към мен.

— Ваша светлост, синът ни, моето малко момче, е във властта на краля. Не бих могла да си тръгна без него. А съпругът ми няма да си тръгне без нас. Виждам, че той има шанс да избяга, но дори не е нужно да го питам какво ще направи; той никога не би заминал без нас. Ще трябва да е полумъртъв и да го изнесат оттук, за да замине без нас.

— Възможно е този шанс да му е бил пратен от Бог — изтъквам. — Пожар, суматоха, и това предположение за смъртта му.

Тя ме поглежда в очите.

— Той обича сина си, и обича мен — казва. — Той е доблестен… по-доблестен от всеки принц. А сега се прибра у дома. Няма да избяга отново.

Внимателно докосвам ръката ѝ.

— Тогава ще е по-добре да се появи отново скоро, с някакво обяснение — съветвам я кратко, и се отдалечавам от нея, за да застана при децата си и да ги уверя, че понитата им сигурно са били изкарани от отделенията си в конюшнята, и са благополучно изведени във влажните зимни поля.

* * *

На сутринта пламъците са потушени, но целият дворец, дори градините, мирише ужасно на мокри дървени греди и влажен пушек. Помещенията на гардеробната са голямото хранилище на двореца и в пламъците са унищожени безценни съкровища, не само скъпите рокли и церемониални одежди, а и накитите и короните, дори златните и сребърните блюда за масата, някои от най-хубавите мебели и запасите от ленено бельо. Вещи с огромна стойност са унищожени, а Хенри плаща на хора да пресеят въглените и жаравата за скъпоценности и разтопени метални предмети. Те донасят всевъзможни спасени предмети, дори оловото от прозорците се е разтопило и е разкривено и безформено. Ужасно е, като се помисли какво е изгубено; удивително е да се помисли какво е оцеляло.

— Как Уорбек изобщо се е измъкнал жив? — безцеремонно настоява лейди Маргарет пред Хенри, докато тримата стоим, гледайки развалините, в които са се превърнали кралските апартаменти, с овъглените, открити към небето покривни греди, все още димящи над нас. — Как е могъл да оцелее?

— Твърди, че вратата му се подпалила и той успял да я избие с ритник — казва Хенри кратко.

— Как е могъл? — пита тя. — Как е могъл да не се задуши от дима? Как е могъл да не изгори? Някой трябва да го е пуснал да излезе.

— Поне никой не загина — казвам. — Това е чудо.

Двамата ме поглеждат, по лицата им са изписани подозрение и страх.

— Някой трябва да го е пуснал да излезе — кралят повтаря отправеното от майка му обвинение.

Чакам.

— Ще проведа разследване сред слугите — зарича се Хенри. — Няма да търпя предател в двореца си, в собствената си гардеробна. Нямам намерение да стана жертва на измяна под собствения си покрив. Който и да закриля момчето, който и да го защитава, трябва да внимава. Който и да го е спасил от пожара, е също такъв предател като него самия. Досега го щадих, няма да го щадя вечно — внезапно той се обръща към мен и пита с остър тон: — Знаеш ли къде е бил?

Премествам поглед от зачервеното му и гневно пламнало лице към бледото лице на майка му.

— По-добре ще сторите да откриете кой е подпалил пожара — казвам. — Защото някой унищожи най-ценните ни вещи, за да изгори момчето. Кой би искал смъртта му? Пожарът в онези стаи не е бил случаен, някой трябва да е натрупал дрехи и подпалки и да ги е запалил. Би могъл да е само някой, който се опитва да убие момчето. Кой би могъл да бъде този човек?

Начинът, който заеква Нейна светлост, я издава, докато се вслушвам, за да чуя как един от тях ще излъже.

— Т-т-той… има десетки врагове, десетки — казва тя направо. — Всички го ненавиждат като предател. Половината двор би искал да го види мъртъв.

— От огън? В леглото си? — казвам с остър, обвинителен тон. Тя свежда поглед към земята, неспособна да ме погледне в очите.

— Той е предател — настоява. — Той е изгубена душа, обречена да отиде в пъкъла.

Хенри хвърля поглед към майка си. Думите ни го карат да се чувства несигурен.

— Никой не може да предполага, че аз съм искал смъртта му — казва той. — Единственото, което съм казвал някога, е че за лейди Катрин щеше да е по-добре, ако никога не се беше омъжвала за него. Нищо повече от това. Никой не би могъл да мисли, че съм искал смъртта му.

Майка му поклаща глава.

— Никой не би могъл да те обвини. Но навярно някой си е мислил, че ти прави услуга. Че те закриля от собственото ти великодушие. Че те спасява от теб самия.

— Ако той беше умрял, тогава лейди Катрин щеше да бъде вдовица — казвам бавно. — И свободна да се омъжи отново.

Нейна светлост взема здраво в ръце разпятието на колана си и го стиска силно, сякаш отблъсква изкушението. Чакам я да заговори, но поне веднъж тя решава да мълчи.

— Достатъчно — казва Хенри внезапно. — Не бива да допускаме неразбирателства помежду си. Ние сме кралското семейство, редно е винаги да бъдем сплотени. Бяхме спасени от пламъците и домакинството ни също е в безопасност. Това е знак от Бога. Ще построя нов дворец.

— Да — съгласявам се. — Трябва да построим двореца наново.

— Ще го нарека Ричмънд, на своята титла, която е носил и баща ми преди мен. Ще бъде известен като Двореца Ричмънд.

Момчето продължава да спи в помещенията на гардеробната в различните къщи, по време на лятното ни пътуване по крайбрежието на Кент, докато следваме поклонническия път до Кентърбъри, докато високите хълмове на Уийлд13 се разстилат около нас. Когато светлината на топлото слънце кара живите плетове да се раззеленят, а ябълковите дървета се окичват с бели и розови цветове, лейди Катрин позволява на краля да ѝ купи нови дрехи, престава да носи траурно черно като вдовица, като жена, която е изгубила съпруга си, и вместо това облича дрехата, избрана за нея от краля: рокля в жълто-кафяви нюанси, поръбена с черно кадифе, която подчертава сметаненобялата ѝ кожа, поруменяла сега от ранното лятно слънце, и черната ѝ блестяща коса, прибрана под шапчицата от жълто-кафяво кадифе, която той поръчва за нея.