Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Те яздят заедно, съвсем сами, начело, а аз и дамите ми ги следваме отзад, съпроводени от придворните благородници, сред които е и младият претендент, който понякога язди близо до мен и ми хвърля усмивки.

Хенри поръчва за себе си нов жакет за езда от жълто-кафяво кадифе — като нейното — и той и младата жена създават впечатление, че си подхождат напълно, когато конете им вървят един до друг надолу по спретнатите пътища на Кент, препускайки в лек галоп, когато земята е мека, движейки се ходом по каменистите пътища, винаги на дискретно разстояние пред нас, останалите, докато наближаваме морето.

Сега Хенри разговаря с нея, успява да намира думи, пита я за детството ѝ и за ранните ѝ години в Шотландия. Никога не говори за съпруга ѝ, сякаш двете и половина години на брака ѝ никога не са съществували. Никога не говорят за него, никога не го споменават, докато яздят заедно. Тя е внимателна и благовъзпитана, никога не се изтъква, но когато кралят поръчва да сложат ново седло на нов кон за нея, в знак на признателност тя е длъжна да язди с него и да му покаже благодарността си с усмивка.

Виждам момчето, докато наблюдава това, и виждам смелата му усмивка и гордо вдигнатата му глава, сякаш не вижда как му отнемат съпругата, която обича. Той язди зад тях, забелязва как тя се навежда към Хенри, за да чуе нещо, което той казва, как Хенри слага длан върху поводите ѝ, сякаш за да успокои коня ѝ. Когато момчето вижда това, брадичката му се вдига и усмивката му става по-широка, сякаш се е заклел пред себе си, че няма да се страхува от нищо.

Колкото до мен, изпитвам странна болка да виждам как съпругът, за когото съм омъжена от повече от дванайсет години, се отдалечава от мен с друга жена, красива млада жена, до себе си. Никога преди не съм виждала Хенри влюбен; сега го виждам стеснителен, очарователен, жадно нетърпелив, и имам чувството, че го виждам по нов начин. Придворните са дискретни, винаги застават между мен и краля и неговата постоянна спътница, отстъпват назад, за да са сигурни, че никой няма да прекъсва двамата, отклоняват вниманието ми, за да не ги наблюдавам. Това ми напомня как кралица Ан, чието здраве се влошаваше още тогава, безмълвно наблюдаваше как съпругът ѝ търси компанията ми, и как танцувах с него пред нея. Знаех, че разбивам сърцето ѝ, знаех, че е изгубила сина си, отнет ѝ от смъртта, а сега губеше и съпруга си, отнет от мен, но бях твърде заслепена и твърде увлечена, за да ме е грижа. Сега зная какво е да бъдеш кралица и да виждаш как младите мъже от двора пишат стихове и изпращат писма на друга жена, да виждаш как друга е наричана най-красивата жена в двора, друга е кралицата, избрана от всички, и да виждаш как и съпругът ти тича след нея.

Това е унизително преживяване, но аз не се чувствам унизена. Чувствам се така, сякаш разбирам нещо, което не съм знаела преди. Имам чувството, че сега съм научила, че любовта не следва заслугите; обичах Хенри не защото ме впечатли като завоевател на Англия, като победител в битка. Обичах го, защото най-напред се научих да го разбирам, а после изпитах жалост към него, и след това любовта ми просто разцъфна за него. А сега, когато той не ме обича, това не променя начина, по който се чувствам. Все още го обичам, защото го виждам, както често се случва, да греши, да преценява погрешно, да се бои, и това не ме прави ревнива, а, тъкмо напротив, кара ме да бъда нежна към него.

И дори не изпитвам гняв към лейди Катрин за ролята ѝ във всичко това. Когато слиза от скъпия си нов кон в края на един прекрасен ден и кралят отстранява съпруга ѝ с едно докосване по рамото, така че тя да се плъзне от седлото си право в ръцете на Хенри, понякога тя ми хвърля поглед с такова изражение, сякаш това не я радва, а я смущава. Тогава изпитвам не гняв, а съжаление към нея, и към себе си. Мисля си, че никой, освен друга жена, не би могъл да разбере как се чувствам, никой не би могъл да разбере дилемата ѝ, освен мен.

Лейди Катрин идва в покоите ми в края на деня, за да поседи с дамите ми, и открива, че ѝ се усмихвам мило, търпеливо, точно както едно време ми се усмихваше кралица Ан. Знам, че не може да предотврати това, което се случва, точно както аз не можех да се сдържа с Ричард. Ако кралят удостоява с вниманието си една жена, тогава тя е безсилна пред неговото възхищение. Това, което не зная, е как се чувства тя. Аз се влюбих в Ричард, който бе крал на Англия и единственият човек, който можеше да избави мен и семейството ми от изпадане в забвение. Какво чувства тя към краля на Англия, бидейки омъжена за един разобличен предател, който живее с време назаем, не мога да си представя.

Връщаме се в Лондон и Хенри заявява, че ще прекараме една седмица в Тауър, преди да отидем в Уестминстър. Момчето преминава на кон под зъбчатата решетка на крепостната врата, изопнато като тетива. Очите му се стрелват към мен само веднъж и срещат моите, безизразни като неговите, а после той извръща поглед.

Както обикновено, лордовете, които имат домове в Лондон, отиват в големите си къщи и с нас в пределите на Тауър живее само малка свита, кралското домакинство. Кралят, Нейна светлост майката на краля и аз сме настанени в обичайните си покои в кралските апартаменти. Служителите на кралския шамбелан настаняват момчето в кулата Ланторн, с другите млади мъже от двора, и аз го виждам как прави малък жест с ръка, докато се обръща към каменната арка в стената около кулата, и усмивката му става по-лъчезарна, той вдига глава по-решително, сякаш отказва да вижда призраци.

Едуард Уорик е в Градинската кула, където някога държаха изчезналите принцове. Понякога виждам лицето му на прозореца, когато прекосяваме моравата, точно както хората казваха, че са виждали малките ми братя. Не ми е позволено да го посещавам; кралят заявява, че това ще го смути, и ще разстрои мен. Ще ми бъде позволено да отида по-късно — в някакъв неуточнен, по-подходящ момент. Момчето никога не поглежда към лицето на прозореца, никога не се отклонява към тъмния вход и тясното спираловидно каменно стълбище, което води към стаите над сводестия вход. Разхожда се из Тауър, градините и параклиса, сякаш е сляп за старите сгради, сякаш не може и не иска да види мястото, където Уилям Хейстингс бе обезглавен върху един пън заради верността си към стария си господар, моя баща, мястото, където некоронованият крал Едуард някога играеше на моравата, където момчето, което наричаха малкия принц Ричард, някога стреляше по мишените, преди двамата да потънат в мрака и да не излязат никога повече.

Връщаме се в двореца Уестминстър в ранното лято, за да отбележим празника на Света Троица14 в абатството. На сутринта, когато отиваме в параклиса, аз се оглеждам наоколо за лейди Катрин, която не е сред дамите ми. Съпругът ѝ също не е на обичайното си място сред предпочитаните спътници на краля. Накланям се към Сесили в тъмната ѝ рокля, в двоен траур за съпруга и дъщеря си, които починаха тази пролет, и питам бързо:

— В името Божие, къде са те?

Тя поклаща безмълвно глава.

После, докато Хенри, Нейна светлост и аз закусваме в личните покои на краля след службата в параклиса, двама слуги влизат и коленичат пред масата за закуска, със сведени глави, без да казват нищо.

— Какво има? — пита Хенри, макар за всички ни да е очевидно, че нещо се е случило с момчето. Оставям един залък хляб в чинията си, почти се изправям на крака, обзета от внезапен ужас пред това, което ще последва.

— Простете, Ваша светлост. Но момчето се е измъкнало.

— Измъкнало се е? — Хенри повтаря думите, почти сякаш не разбира смисъла им. — Какво искате да кажете с това, че се е измъкнало?

Майка му хвърля остър поглед към него, сякаш също като мен забелязва безстрастния му тон на човек, повтарящ предварително подготвени думи.

— Момчето? — пита настоятелно тя. — Момчето Уорбек?

— Избягал е — казва един от тях.

— Как е могъл да избяга? Не е ли затворен? — питам.

Те свеждат глави, когато чуват слисаната нотка в гласа ми.

— Имал е ключ, пригоден да пасне в ключалката — един от тях вдига поглед към мен и започва да обяснява: — Останалите в стаята му спели, може би са били упоени, толкова дълбоко спели. Той отворил вратата и излязъл.

— Излязъл? — повтаря Хенри.

— Имал ключ.

— Излязъл?

— Може би е упоил пазачите.

Някакво странно предчувствие ми подсказва да наблюдавам не добре изиграната изненада и нарастващия гняв на Хенри, а майка му. Тя го гледа, но не с обичайното си изражение на разбиране и одобрение, а така, сякаш не го е виждала никога преди, сякаш той прави нещо, което изненадва дори такава хитра стара интригантка като нея. Отпускам се отново в стола си.

— Как е могъл да има ключ? Откъде се е сдобил е упойваща отвара? — настоява Хенри, достатъчно високо, за да бъде чут през вратата на залата за аудиенции, където биха могли да чакат много хора, за да му пожелаят хубав ден, наострили уши за всяка клюка.

Никой не отвръща, че момчето е можело да получи каквото поиска, тъй като самият Хенри му е дал позволение да се разхожда свободно из двора и парична издръжка, която би покрила цената на кожено седло, или за пера за шапката му, а може и за някой сънотворен прах и заплащане за ключаря. Никой не изтъква, че ако момчето е искало да избяга, е можело да слезе до конюшните, да вземе коня си и да потегли, във всеки един ден от миналия октомври насам. Не е трябвало да чака нощта, за да бъде заключен вътре, та после да му трябва ключ, за да се измъкне. В цялата история има нещо измислено, като в приказка, като името му, като неговото минало. Сега момчето, което някога минаваше за принц само защото някой го облече в копринена риза, изчезва от заключена стая в мъртвилото на нощта.

— Трябва да бъде заловен отново! — крещи Хенри.

Щраква с пръсти да повика един от писарите си и човекът нахълтва вътре, с лъснала тонзура, с окачена на врата табличка за писане, с готови, подострени пера. Хенри изстрелва непрекъсната поредица от заповеди: пристанищата да бъдат затворени, шерифите на всяко графство да бъдат нащрек и да се оглеждат за момчето, вестоносци да пропуснат надолу по главните пътища, за да предупредят собствениците на всички ханове и странноприемници по пътя.

— Предложете награда за залавянето и връщането му, жив или мъртъв — предлага майката на краля.

Не вдигам поглед от чинията си и не казвам бързо: „О, не бива да му причиняват зло!“ Аз съм принцеса на Йорк и знам, че залозите винаги са живот или смърт. А той сигурно също е знаел това; сигурно е знаел, когато се е измъкнал в тъмнината, че подписва собствената си смъртна присъда. Щом веднъж е нарушил честната си дума, срещу която е оставен на свобода, те със сигурност ще тръгнат след него въоръжени.

— Мисля, че ще наредя да го доведат жив — казва Хенри безгрижно, сякаш така или иначе това няма особено значение. — Не бих искал да разстройвам лейди Катрин.

— Тя със сигурност ще се разстрои — отбелязвам.

— Да, но сега тя сигурно ще разбере, че съпругът ѝ е избягал и я е изоставил, изоставил я е като страхливец, сякаш вече не се смята за женен — казва ми Хенри твърдо, натрапвайки ми гледната си точка. — Тя сигурно вижда, че той явно изобщо не се интересува от нея, щом е готов да си отиде просто така — да я изостави напълно.

— Неверен и вероломен — майка му кимва.

— По-добре отидете да ѝ съобщите новината — казва Хенри. — Кажете ѝ, че той е организирал собственото си бягство, и го е сторил крайно безчестно, упоявайки един страж и измъквайки се като крадец. Оставил е нея сама, а сина им — без баща. Тя трябва да го презира за това. Предполагам, че ще издейства анулирането на брака си.

Надигам се от мястото си и докато той издърпва тежкия ми дървен стол, аз се обръщам и го поглеждам в лицето, сивите ми очи се вглеждат в неговите тъмни.

— Със сигурност ще ѝ кажа, че според вас тя би трябвало да го презира, със сигурност ще ѝ кажа, че според вас тя би трябвало да смята себе си за неомъжена жена, за каквато вие сте я смятали винаги. Да я уверя ли освен това, че мотивите ви да предлагате анулирането на брака ѝ, са благородни? — питам с леден тон, после излизам и оставям него и майка му да поръчат да им донесат карта на кралството, за да преценят къде може да е момчето.

* * *

Тази вечер Хенри идва в спалнята ми, изненадвайки мен и Сесили, която трябва да дели легло с мен през нощта. Тя излиза забързано от стаята, придърпвайки робата около себе си, докато Хенри влиза с бавни, лениви стъпки, носейки кана греян ейл с подправки, и чаша вино за мен, точно както правеше някога, когато бяхме щастливи заедно.