Подава ми чашата, сяда до огнището, налива си ейл и отпива дълга, дълбока глътка, като човек, който е стигнал до сигурен пристан и може да си позволи да се отпусне.

— Заговорничел е, знаеш ли — казва той кратко. — Подготвял е бягството си, заговорничейки с Фландрия, с Франция, с Шотландия. Обичайните съюзници. Приятелите, които никога не го забравят.

Не питам кой е „той“.

— Помогнали са му да се измъкне? — питам.

Хенри се подсмихва, протяга обутия си в ботуш крак и подритва един пън, който може да изпадне от огнището.

— Е, някой със сигурност му е помогнал. Изнесъл го е навън и го е пуснал на свобода.

Гледам го студено, опитвайки се да разбера какво иска да каже.

— Упоен като пазачите си ли е бил? — питам най-накрая. — Нима е бил упоен, отвлечен и изведен от замъка?

Хенри не ме поглежда в очите. Отново ми напомня за Хари, който усуква с пръст косата си и гледа в краката си, когато ми казва малката лъжа, която смята най-подходяща за оправдание.

— Откъде да зная? — казва Хенри. — Откъде, за Бога, да знам какво са направили тези предатели?

— Е, къде е той сега?

Той се подсмихва. Това е готов да признае.

— Зная къде е. Ще му дам няколко дни да осъзнае в какво тежко положение се намира. Той е сам, няма поддръжници. Ще спи на студ и влага. Ще го прибера утре, или вдругиден, скоро.

Подвивам крака в стола си.

— И защо това трябва да е повод за радост за нас? След като явно идвате при мен да празнуваме?

Той ми се усмихва.

— Ах, Елизабет. Познаваш ме толкова добре! Това е триумф, макар и скрит. Трябваше да сложа край на този нов ред, на това случайно утвърдило се споразумение. Никога не съм мислил, че той ще се установи така в сърцето на собствения ми двор! Но ето че заживя тук, щастлив и самодоволен натрапник, промъкваше се в покоите на жена си — не го отричай, знам, че го е правил, танцуваше с дамите, пишеше поеми, пееше песни, ходеше на лов, все за моя сметка, пременен като принц и навсякъде посрещан като такъв. Не това исках, когато го извлякох от убежището и го разобличих като обикновен претендент. Държах го окован във вериги в Ексетър. Накарах го да признае всичко, в което го обвиних. Той подписа всичко, което исках, прие името, което му дадох. Беше унизен до крайност, стъпкан в прахта, този син на лодкар-пияница. Не очаквах да се вре навсякъде, да се напъха дори в спалнята ѝ. Не очаквах, когато дойде в двора, да очарова всеки, с когото се срещне. Не очаквах да живее като принц, след като го бях накарал да признае, че е лъжец и измамник. Не мислех, че тя би… кой би дори и сънувал, че тя… една принцеса, би…?

— Че би останала до него?

— Би продължила да го обича — казва той тихо. — След като го накарах да изглежда като глупак.

— Какво искахте? Какво очаквахте да се случи?

— Мислех, че всички ще видят, че той е самозванец, като другия измамник, Симнъл, моят соколар. Мислех, че ще се струпат да го видят, че ще се присмеят на безочието му, а после ще го забравят напълно. Мислех, че ще бъде унизен, като се озове сред нас, мислех си, че ще потъне.

— Ще потъне?

— Мислех, че ще изчезне в тълпата от тунеядци, службогонци, блюдолизци и просители, които ни следват навсякъде. Прогонвани от време на време, порицавани тук и там, те въпреки това вечно се мъкнат след нас, живеят ден за ден. Мислех си, че той ще стане един от тях. Представях си го като паж, който върви на опашката на процесията, онзи, когато никой не харесва, който винаги отнася по някой ритник, когато началникът на кралската конница е пиян. Мислех си, че хората ще го презират. Не очаквах да блесне.

— Не съм направила нищо, с което да покажа, че го разпознавам и държа на него — подчертавам това ясно. — Никога не съм го викала при себе си. Никога не е бил канен в покоите ми.

— Не — казва Хенри замислено. — Но той пристигна спокойно и невъзмутимо, сякаш мястото му беше тук. Извоюва си място. Хората го харесаха, започнаха да се въртят около него. Той беше просто… — прави пауза, а после изрича издайническата дума: — признат.

Ахвам леко.

— Някой го е разпознал като принц Ричард? Моят брат?

— Не. Никой не би бил толкова глупав да го каже. Не и в моя двор. Не и пред толкова шпиони. Той бе разпознат като себе си. Хората го видяха като сила, като личност, като значим човек.

— Просто случайно стана така, че хората го харесват.

— Знам. Но не мога да допусна това. Той притежава онова проклето обаяние, което вие всички имате. Не мога да позволя той да остане в двора, доволен, с чаровното си излъчване, създаващ впечатление, че мястото му е именно тук. Но — именно в това беше проблемът — аз му дадох думата си, когато ми се предаде. Съпругата му падна на колене пред мен, и аз ѝ дадох честната си дума. А тя ме застави да я спазя. Никога не би ми позволила да го затворя или да го изправя на съд.

Той гледа намръщено към проблясващата жарава на огъня, без да си дава сметка, че доверява на съпругата си изискванията на своята любовница.

— Има и друго нещо. Заявих, че той е син на лодкар от Фландрия — което по онова време смятах за много убедителна история, но разбира се, това го превръща в чужд поданик, така че не мога да го осъдя за държавна измяна. Той не е мой поданик, не е извършил измяна. Иска ми се някой да ме беше предупредил за това, когато хвърляхме толкова труд да открием родителите му във Фландрия. Изобщо не биваше да ги откриваме във Фландрия, трябваше да ги открием в Ирландия, или на някое подобно място.

Мълчаливо изслушвам циничния разказ за скалъпването на историята за момчето.

— Така че сега имам две лоши възможности, от които трябва да избирам: или не мога да го осъдя за държавна измяна, понеже е чужденец, или…

— Или?

— Или той не е чужденец, а законният крал! — Хенри избухва в смях, отпива дълга глътка от чашата си, поглежда ме със светнали очи над матовия калай: — Виждаш ли? Ако той е този, който аз твърдя, че е, не мога да го осъдя за държавна измяна. Ако той е този, за когото се представя, тогава той би трябвало да бъде крал на Англия, а аз съм изменникът. И в двата случая нямаше как да се отърва от него. С всеки ден той ставаше все по-доволен и по-доволен, че не мога да се отърва от него. Така че трябваше да го изкарам навън, трябваше да го накарам да наруши условията, при които му бях дал право на убежище.

— Убежище?

Той се разсмива отново:

— Нима той не беше роден в убежище?

Поемам си дъх.

— Брат ми принц Едуард беше онзи, който се роди в убежище. Не и Ричард.

— Е, както и да е — казва той безгрижно. — Следователно, главното е, че го измъкнах от удобното му, безопасно местенце в двора ми. Сега, когато той бяга, мога да докажа, че заговорничи срещу мен. Той наруши думата си, че ще остане в двора. Наруши също и обещанието си към съпругата си. Тя мислеше, че той никога не би я оставил; е, ето че го стори. Мога да го арестувам за нарушаване на честната му дума, срещу която беше освободен. Да го затворя в Тауър.

— Ще го екзекутирате ли? — питам, като се старая да съхраня спокойния си тон. — Смятате ли да го екзекутирате?

Хенри оставя чашата си на масата и рязко смъква наметалото, а после и нощницата си. Влиза гол в леглото ми, и аз зървам за миг, че е възбуден. Такава победа го възбужда; да залови някого, да подмами някого, да измъкне пари от някого или да предаде интересите му — това му доставя толкова голяма наслада, че събужда похотта му.

— Ела в леглото — казва той.

Не показвам признаци на неохота. Не знам какво би могло да зависи от поведението ми. Развързвам панделките на нощницата си и я пускам на пода, плъзвам се между чаршафите и той ме сграбчва веднага, придърпва ме под себе си. Старая се да се усмихвам, докато затварям очи.

— Не мога да го екзекутирам — казва той тихо, докато прониква в мен с тласъци, в ритъм с думите. Задържам усмивката на лицето си, докато той прави любов, а говори за смърт. — Не мога да го обезглавя, не и ако не направи нещо глупаво — намества се тежко отгоре ми. — Но това, което ме радва, е че той със сигурност ще направи някоя глупост — отбелязва Хенри, и тежестта му се отпуска върху мен.

* * *

Като за „лов“ на известен предател, претендент за престола, на призрака, изпълвал Хенри с ужас в продължение на тринайсет годиш, преследването е странно лишено от припряност. Стражите, заспали на пост, са предупредени друг път да внимават и продължават да изпълняват службата си, макар всички да са очаквали те да бъдат изправени на съд и екзекутирани за ролята си в бягството. Хенри разпраща вестоносци до пристанищата, но те пътуват спокойно, отправяйки се на север и запад, юг и изток, сякаш яздят за удоволствие в слънчев ден. Необяснимо защо, Хенри изпраща личната си стража, своите телохранители, с лодки надолу по течението, сякаш момчето може да е навлязло по-навътре в Англия, вместо да се отправи към крайбрежието, за да се върне във Фландрия, в Шотландия, където го очаква безопасност.

Съпругата му трябва да седи при мен, докато чакаме новини. Не е започнала да се облича отново във вдовишко черно, но вече не блести във великолепното жълто-кафяво кадифе. Носи тъмносиня рокля и седи наполовина зад мен, така че трябва да се обръщам, за да говоря с нея, така, че посетителите в покоите ми, дори кралят и майка му, почти не я виждат, тъй като е скрита от големия ми стол.

Тя шие — небеса, тя шие постоянно: ризки за сина си, изящни нощни шапчици и нощници, достойни за принц, чорапки за скъпоценните му крачета, ръкавички с един пръст, за да не одраска несравнимо чистата си кожа. Тя свежда глава над работата си и шие, сякаш иска да съшие отново живота си, сякаш всеки малък бод по някой подгъв би ги върнал обратно в Шотландия, към дните, когато са били само тя и нейният съпруг, в ловния дворец, и той винаги е имал какво да ѝ разкаже за онова, което е направил и онова, което е видял, и за кого се е представял — и никой не го е питал какво би могъл да направи и за какво би могъл да претендира, и от кого би му се наложило да се отрече.

Откриват го само след няколко дни. Хенри, изглежда, знае точно къде да го търси, почти сякаш той е бил похитен, упоен, изхвърлен от някоя лодка на речния бряг, и оставен там да проспи последвалите събития. Казват, че тръгнал нагоре по долината на Темза, пеша, препъвайки се по крайречната пътека за теглене на лодки, шляпайки през мочурищата, следвайки течението на реката през гъста гориста местност и през обрасли с живи плетища поля, към картезианския манастир в Шийн, където бившият абат някога беше добър приятел на майка ми, и където настоящият абат приел момчето и му дал убежище. Сам абат Трейси отишъл при Хенри, поискал аудиенция, и помолил за живота на младия мъж. Кралят, обсипван с молби за снизхождение, след като видял един свят човек като абата на колене пред себе си, отказващ да се изправи, докато животът не бъде подарен на момчето, отново реши да прояви милосърдие. Заедно с майка си, седнала до него, сякаш и двамата са съдии в деня на Страшния съд, той нарежда претендентът да бъде завързан на висока платформа от празни бъчви за вино в продължение на два дни, да стои там пред очите на минувачите, да бъде подиграван, руган, осмиван, да бъде прицел на всеки хлапак, загребал пръст в шепата си, а после да бъде отведен в Тауър и да бъде затворен там, докогато е угодно на краля: тоест, завинаги.

Лондон, Тауър

Лятото на 1498 г.

Държат го в Градинската кула. Представям си как Хенри се смее с новия си, твърде самоуверен и звънлив смях на тази ирония на съдбата — момчето, твърдяло, че е принц Ричард, да бъде върнато там, където принц Ричард е видян за последно. Затварят момчето в съвсем същите стаи, където държаха принц Ричард и принц Едуард.

Прозорецът, който гледа към моравата, бе същият, на който понякога можеха да се видят личицата им, и понякога те махаха на хората, които се събираха на моравата да ги видят, излизайки от параклиса, и им подвикваха благословии. Сега на прозореца отново се вижда едно бледо лице — на претендента, и хората, които го виждат отблизо, казват, че е изгубил привлекателността си, бил почти неразпознаваем заради синините по лицето. Носът му е бил счупен и изглежда грозно, смачкан напряко на красивото му лице. Има кървав белег зад ухото, където някой го е ритнал, докато е бил повален, а самото ухо е наполовина откъснато, раната е лепкава и забрала.

Сега никой не би го взел по грешка за принц на Йорк. Изглежда като кръчмарски побойник, участвал в много сбивания, повалян твърде често и неспособен да се надигне отново. Никой няма да се влюби в усмивката му сега, когато предните му зъби са избити с ритници. Никой повече няма да бъде завладян от типичното му за династията Йорк обаяние. На моравата вече не се събират хора, за да му помахат, никой не съобщава, че го е видял, сякаш да го видиш е събитие, нещо, за което да пишеш у дома на село: Видях принца! Отидох в Тауър и погледнах към прозореца му. Видях го да маха, видях лъчезарната му усмивка.