Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Изпитал ли е болка? — Лейди Катрин се изправя на крака, с побеляло лице. — Страдал ли е?

Томас я поглежда в лицето.

— Той се качи смело на ешафода — казва. — Ръцете му бяха вързани зад гърба, помогнаха му да се качи по стълбата. Имаше стотици хора, хиляди, бутаха се напред, за да виждат; бяха издигнали много висок ешафод, за да могат всички да го видят. Но никой не дюдюкаше и не подвикваше. Сякаш им беше мъчно. Или любопитно. Някои хора плачеха. Изобщо не приличаше на екзекуция на предател.

Тя кимва бързо, преглъщайки сълзите си.

— Той говори много кратко, каза, че не е този, за когото се е представял, после се качи по стълбата и нахлузиха примката на врата му. Той се огледа наоколо за момент, само за миг, сякаш си мислеше, че нещо може да се случи…

— На помилване ли се надяваше? — прошепва тя, с измъчено изражение. — Не можах да му измоля помилване. На помилване ли се е надявал?

— Може би на чудо — предполага Томас. — Огледа се наоколо, а после наведе глава, помоли се, измъкнаха стълбата изпод краката му и той увисна.

— Бързо ли беше? — прошепва Маргарет.

— Цялата екзекуция отне час, може би малко повече — каза Томас. — Не позволиха на никого да се доближи до него, затова никой не можеше да го дръпне за краката и да му счупи врата, за да стане по-бързо. Но той висеше почти безмълвно, а после умря. Умря като смел човек, а хората пред ешафода се молеха за него, през цялото време.

Лейди Катрин пада на колене и свежда глава в молитва. Маргарет затваря очи. Томас поглежда ту една, ту друга от нас, трите скърбящи жени.

— Значи е свършено — казвам. — Това дълго редуване на страх и преструвки, лъжи и измама, приключи.

— Приключи за всички освен за Теди — казва Маргарет.

* * *

С Маргарет отиваме заедно при краля, за да се опитаме да спасим Теди, но той не желае да ни приеме. Съпругът на Маги, сър Ричард, идва при мен в покоите ми и ме умолява да не се застъпвам за единствения брат на съпругата му.

— За всички ни е по-добре той да бъде екзекутиран, отколкото върнат в онзи затвор — казва без заобикалки. — По-добре е за всички ни, кралят да не приема Маргарет като представителка на династията Йорк. По-добре е за всички ни младежът да умре сега, преди около него отново да се съберат бунтовници. Моля ви, Ваша светлост, внушете на Маргарет да приеме това с търпение. Моля ви, внушете ѝ да остави брат си да си отиде. За него това не беше живот, още откакто бе малко момче. Нека всичко приключи тук, и тогава навярно хората ще забравят, че моят син носи кръвта на рода Йорк и поне той ще бъде в безопасност.

Колебая се.

— Кралят преследва Едмънд дьо ла Поул — казва той. — Кралят иска всички представители на рода Йорк да му се закълнат във вярност или да загинат. Моля ви, Ваша светлост, кажете на Маргарет да се откаже от брат си, за да може да опази сина си.

— Като мен? — прошепвам, твърде тихо, за да ме чуе.

В деня на екзекуцията на Теди се разразява мощна буря, която трещи над двореца, и яростните мълнии ни принуждават да затворим капаците на прозорците и да се съберем около огньовете. Дъждът се лее над Тауър Грийн, правейки тревата мокра и хлъзгава следобеда, докато Теди върви несигурно по пътеката към дървения ешафод, където чака с брадвата си палачът със закрито с черна маска лице. С него има свещеник, и свидетели пред ешафода, но Теди не вижда нито едно приятелско лице, макар да се оглежда за някого, на когото да помаха. Винаги са го учили да се усмихва и да маха, когато види тълпа, той помни, че всеки от династията Йорк трябва винаги да се усмихва и да поздравява приятелите си.

Блясва мълния, която го кара да спре на място като нервно жребче. Никога не е бил навън в буря. От тринайсет години не е усещал дъжд по лицето си.

Моят полубрат Томас Грей ми казва, че според него Теди не знаел какво ще му се случи. Теди изповядва дребните си грехове и дава едно пени на палача, когато му казват да го направи. Винаги е бил покорен, винаги се е опитвал да угоди на другите. Полага светлокосата си глава, главата на един от рода Йорк, на дръвника, и разперва ръце в жеста на съгласие. Но не мисля, че изобщо е разбрал, че дава съгласието си за стоварването на брадвата и края на краткия си живот.

* * *

Хенри не желае да вечеря в голямата зала на Уестминстър тази вечер, майка му се е отдала на молитва. В тяхно отсъствие аз трябва да вляза сама, начело на дамите си, с Катрин зад мен, облечена изцяло в черно, и Маргарет, облечена в тъмносиньо. Залата е притихнала, хората от собственото ни домакинство са мълчаливи и навъсени, сякаш ни е била отнета някаква радост, която никога няма да получим обратно.

Долавям в залата нещо различно, докато вървя покрай безмълвните придворни, и когато сядам и се оглеждам, виждам какво се е променило. Начинът, по който са седнали. Всяка вечер мъжете и жените от многобройното ни домакинство влизат да вечерят и сядат според старшинството и важността на положението си в двора, мъжете — в единия край на голямата зала, жените — в другия. Всяка маса побира около дузина сътрапезници, които споделят общите блюда, поставени на масата. Но тази вечер е различно; някои маси са препълнени, на други има празни места. Виждам, че са се събрали на групи, без да зачитат традицията или старшинството.

Онези, които се бяха сприятелили с момчето, онези, които принадлежаха към династията Йорк, които служеха на майка ми и баща ми или чиито бащи са служили на майка ми и баща ми, онези, които ме обичат, които обичат братовчедка ми Маргарет и не искат да забравят брат ѝ Теди — те са избрали да седнат заедно; и в голямата зала има много, много маси, на които те седят в пълно мълчание, сякаш са дали обет да не проговорят никога повече, и се оглеждат наоколо, без да казват нищо.

На другите маси седят онези, които взеха страната на Хенри. Много от тях са стари привърженици на Ланкастър, някои от тях са били в домакинството на майка му или са служили на други нейни близки, някои са дошли да се бият с него при Бозуърт, други, като моя полубрат Томас Грей или зет ми Томас Хауард, прекарват всеки ден от живота си, опитвайки се да демонстрират верността си към новата династия на Тюдорите. Опитват се да изглеждат както обикновено, навеждат се през полупразните маси, говорят неестествено високо, все намират какво да кажат.

Почти без усилие дворът се е разделил — на хора, които тази вечер са в траур, облечени в сиво или черно, или с тъмносини ленти, забодени на късите им жакети, или с тъмни ръкавици, и такива, които се опитват да разговарят шумно и бодро, да се държат така, сякаш нищо не се е случило.

Хенри би се ужасил, ако видеше колко многобройни са онези, които открито скърбят за династията Йорк. Но Хенри няма да види. Само аз знам, че той лежи по лице на леглото си, увит плътно в наметалото си, неспособен да отиде на вечеря, неспособен да яде, почти неспособен да диша заради спазъма от вина и ужас при мисълта за това, което е сторил, и което никога не може да бъде поправено.

Навън бурята още тътне, небесата се покриват с талази от тъмни облаци, изобщо няма луна. Придворните са неспокойни; няма усещане за победа, усещане, че се е затворила една глава от историята. Предполагаше се, че смъртта на двамата млади мъже ще осигури възцаряването на мир и покой. Вместо това всички сме обладани от усещането, че сме извършили нещо много нередно.

Поглеждам отсреща към масата, където винаги седят младите благородници от обкръжението на Хенри, очаквам поне те да пуснат някоя шега или да си правят както обикновено разни глупави номера, но те чакат поднасянето на вечерята в мълчание, с наведени глави, а когато я поднасят, започват да се хранят мълчаливо, сякаш в двора на Тюдорите вече няма никакъв повод за смях.

Тогава забелязвам нещо, което ме кара да хвърля поглед към служителя, който отговаря за поднасянето на вечерята, удивена, че той е допуснал такова нещо и сигурна, че ще го докладва. Начело на масата на младите благородници, където обикновено седеше момчето, са сложили чаша, нож и лъжица за него. Сложили са чиния за него, налели са вино, сякаш той ще дойде всеки момент. Посвоему, дръзко и предизвикателно, младите мъже показват верността си към един призрак, към един блян; изразяват обичта си към един принц, който — ако изобщо някога е бил тук — вече си е отишъл.

Хенри е болен, тежко болен. Поболява се, сякаш не може да понася ярката дневна светлина след бурята. Стои затворен в покоите си и само на най-доверените му слуги е позволено да влизат там, а те отказват да кажат на когото и да е какво му е. Хората шушукат, че е прихванал потната болест, че болестта, която донесе в Англия, най-сетне го е застигнала. Други хора твърдят, че той има някакъв израстък в корема, и сочат блюдата, които се връщат недокоснати от стаята му. Той не може да се храни, говори се, че е ужасно зле. Майка му го посещава всеки ден, седи при него по два часа всяка вечер. Поръчва на лекарите си да го посещават, а веднъж забелязвам един алхимик и един астролог да се изкачват крадешком по тайните стълби към покоите му. Тайно, защото е против закона да се допитваш до астролози или каквито и да било гадатели, но той поръчва да му изготвят хороскоп по звездите; казват му, че ще укрепне, че е бил в правото си да убие един враг, макар и слаб, беззащитен враг. Силата му е зависела от погубването на един младеж, поверен на грижите му, напълно редно е било да унищожи слабия. Напълно редно е било да погуби един зависим, безпомощен затворник.

Но кралят все така не оздравява, и майка му прекарва цялото си време в параклиса, молейки се за него, или в стаята му, умолявайки го да седне в леглото, да извърне лице от стената, да пийне малко вино, да хапне малко месо, да се храни. Главният дворцов отговорник за празненствата идва при мен да подготвяме коледните тържества, танцьорите трябва да репетират, а хористите разучават нова музика, но не знам дали дворът няма да потъне в безмълвие, а тронът да опустее, затова му казвам, че не можем да планираме нищо, докато кралят не оздравее.

Всички други мъже, обвинени в държавна измяна заради последния заговор в името на Йоркския принц, са обесени, наказани с глоба или прогонени. От време на време се издават заповеди за помилване в името на краля, с инициалите му, немощно надраскани най-долу на листа. Никой не знае дали той се е заключил в покоите си, измъчван от угризения, или просто е твърде уморен, за да продължава да се бори. Заговорът е приключил, но кралят все така не излиза от покоите си; не чете нищо и не иска да вижда никого. Дворът и кралството го чакат да се завърне.

Отивам да посетя Нейна светлост майката на краля и я откривам с кралските книжа на масата пред нея, сякаш е регент.

— Дойдох да ви попитам дали кралят е много болен — казвам. — Носят се много слухове и аз съм обезпокоена. Той не желае да ме вижда.

Тя ме поглежда и виждам, че купчините книжа са разбъркани, но тя не ги чете, не подписва нищо. Смутена е.

— Това е скръб — казва простичко. — Това е от скръбта. Поболял се е от скръб.

Слагам ръка на сърцето си и усещам как блъска глухо от гняв.

— Защо? Защо да скърби? Какво е изгубил? — питам, мислейки си за Маргарет и брат ѝ, за лейди Катрин и съпруга ѝ, за сестрите ми и за себе си, ние, които минаваме през дните си, без да показваме пред света нещо друго освен безразличие.

Тя поклаща глава, сякаш сама не може да го разбере.

— Той казва, че е изгубил невинността си.

— Хенри — невинен? — възкликвам. — Та той се възкачи на трона благодарение на смъртта на един крал! Дойде в кралството като претендент за престола!

— Не смейте да го изричате! — избухва тя яростно. — Не казвайте такова нещо! Тъкмо вие!

— Но аз не разбирам какво имате предвид — обяснявам. — Не разбирам какво иска да каже той. Изгубил е невинността си? Кога е бил невинен?

— Той беше млад човек, прекарал живота си, стремейки се към трона — казва тя, сякаш думите се изтръгват насила от нея, сякаш това е трудно признание, което произнася под принуда, със сподавен глас. — Аз го възпитах да бъде такъв, сама го научих, че трябва да бъде крал на Англия, че не може да се задоволи с нещо по-малко от короната. Това бе мое дело. Казах, че не бива да мисли за нищо, освен да се върне в Англия, да вземе своето, и да го запази.

Чакам.

— Казах му, че това е волята Божия.

Кимвам.

— И сега той я извоюва — казва тя. — Той е там, където е роден да бъде. Но за да задържи властта, за да бъде сигурен в нея, трябваше да убие един млад човек, млад мъж също като него, момче, което се стремеше към трона, което също бе възпитано да вярва, че тронът е негов по право. Хенри има чувството, че е убил себе си. Убил е момчето, което сам той беше някога.