Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Момчето, което самият той е бил някога — повтарям бавно. Тя ми показва едно момче, което не съм виждала преди. Момчето, наречено с името на лодкаря от Турне, беше също и момчето, което твърдеше, че е принц, но за Хенри то е било претендент като него, човек, отгледан и обучен само за една съдба.

— Затова харесваше момчето толкова много. Искаше да го пощади, с радост се обвърза с обещание да го помилва. Надяваше се да го накара да изглежда като нищожество, да го задържи в двора като шут, плащайки издръжката му, също както плащаше за другите си развлечения. Това беше част от плана му. Но после откри, че го харесва толкова много. После забеляза, че и двамата са момчета, отгледани в чужбина, но постоянно мислили за Англия, момчета, на които винаги е разказвано за Англия, на които винаги е казвано, че ще дойде моментът, когато трябва да отплават към дома и да встъпят във владение на кралството си. Веднъж той ми каза, че никой не може да разбере момчето, освен него — и че никой не може да разбере самия него, освен момчето.

— Тогава защо да го убива? — избухвам. — Защо да го екзекутира? Ако претендентът е бил негов огледален образ?

Тя ме поглежда, сякаш измъчвана от болка, и казва:

— За по-сигурно. Докато момчето беше живо, те щяха винаги да бъдат сравнявани, винаги щеше да има един огледален крал, и всички щяха винаги да местят поглед от единия към другия.

За момент тя не казва нищо, а аз си спомням как Хенри винаги съзнаваше, че не изглежда като крал, че не е крал като баща ми, и как момчето, което Хенри наричаше Пъркин, винаги изглеждаше като принц.

— Освен това той никога не би могъл да бъде в безопасност, докато момчето беше живо — казва тя. — Макар че се опита да го държи близо до себе си. Дори когато момчето беше в Тауър, оплетено в лъжи, вкарано в капан благодарение на собствените си думи, из цялата страна имаше хора, които се заричаха да го спасят. Сега Англия е в наша власт; но Хенри е убеден, че никога няма да я удържим. Момчето не беше като Хенри. То имаше тази дарба — дарбата да вдъхва обич.

— А сега никога няма да бъдете в безопасност — повтарям собствените ѝ думи и съзнавам, че отмъщението ми към тях е именно това, което казвам сега на жената, заела мястото ми в покоите на кралицата и зад тази маса, точно както синът ѝ зае мястото на моя брат. — Англия не е във ваша власт — казвам аз. — Не владеете Англия, и никога няма да бъдете в безопасност, и никога няма да бъдете обичани.

Тя свежда глава, сякаш това е доживотна присъда, сякаш я заслужава.

— Ще отида да го видя — казвам, отивайки до свързващата врата към покоите му, входът за кралицата.

— Не може да влезете — тя пристъпва напред. — Той е прекалено зле, за да ви приеме.

Тръгвам напред, сякаш съм готова да мина право през нея.

— Аз съм негова съпруга — казвам спокойно. — Аз съм кралица на Англия. Искам да видя съпруга си. И вие няма да ме спрете.

За миг си помислям, че ще трябва да я изблъскам със сила, но в последния миг тя забелязва решителното ми изражение, отстъпва назад и ми позволява да отворя вратата и да вляза.

* * *

Той не е в преддверието, но вратата към спалнята му е отворена. Потропвам леко на нея и пристъпвам в стаята му. Той е край прозореца, чиито капаци са разтворени, за да може да вижда нощното небе. Загледал се е навън, макар отвън да няма нищо освен тъмнина и само няколко разпръснати звезди проблясват като разпилени пайети по небето. Той се оглежда, вижда ме да влизам, но не проговаря. Почти мога да почувствам болката в сърцето му, самотата му, ужасното му отчаяние.

— Трябва да се върнеш в двора — заявявам направо. — Хората ще говорят. Не можеш да стоиш скрит тук.

— Наричаш го криене? — пита той предизвикателно.

— Да — казвам без колебание.

— Толкова ли им липсвам? — пита той с унищожителен тон. — Толкова ли ме обичат? Копнеят да ме видят?

— Очакват да те видят — казвам. — Ти си кралят на Англия, трябва да те виждат на трона. Не мога да нося бремето на короната на Тюдорите сама.

— Не мислех, че ще бъде толкова трудно — казва той с такъв тон, сякаш прави небрежно някаква незначителна забележка.

— Да — съгласявам се. — И аз не мислех, че ще е толкова тежко.

Той опира глава на каменния свод на прозореца.

— Мислех си, че щом веднъж битката бъде спечелена, ще бъде лесно. Мислех си, че ще съм постигнал най-съкровеното си желание. Но — знаеш ли? — по-лошо е да бъдеш крал, отколкото претендент.

Той се обръща и ме поглежда за първи път от седмици.

— Мислиш ли, че постъпих грешно? — пита. — Беше ли грях да убия двамата?

— Да — казвам простичко. — И се страхувам, че ще трябва да платим цената.

— Мислиш, че ще видим сина си да умира, че нашият внук ще умре и родът ни ще свърши с кралица-дева? — пита той горчиво. — Е, поръчах да ми изготвят предсказание, и то от астролог, по-опитен от теб и онази вещица, майка ти. Казват, че ще живеем дълго и ще процъфтяваме. Всички ми казват това.

— Разбира се, че го казват — казвам убедено. — И не претендирам, че мога да предвиждам бъдещето. Но знам със сигурност, че винаги има цена, която трябва да се плати.

— Не мисля, че родът ни ще отмре — казва той, като се опитва да се усмихне. — Имаме трима сина. Трима здрави принцове: Артур, Хенри и Едмънд. За Артур чувам само добри неща, Хенри е умен, красив и силен, а Едмънд е здрав и расте добре, слава на Бога.

— Майка ми бе родила трима принцове — отвръщам. — И умря без наследник.

Той се прекръства.

— За Бога, Елизабет, не изричай подобно нещо. Как можеш да говориш такива неща?

— Някой уби братята ми — казвам. — И двамата умряха, без да могат да се сбогуват с майка си.

— Не са загинали от моята ръка! — изкрещява той. — Бях в изгнание, на мили оттук. Не съм поръчвал смъртта им! Не можеш да ме виниш!

— Ти имаше облага от смъртта им — излагам твърдо доводите си. — Ти наследи престола им. А освен това уби братовчед ми Теди. Дори майка ти не може да отрече това. И уби момчето, онова обаятелно момче, без друга причина освен това, че беше обичано.

Той покрива лице с едната си ръка и сляпо ми протяга другата.

— Да, сторих го, наистина го сторих, да ми прости Господ. Но не знаех какво друго да направя. Кълна се, че нямаше какво друго да направя.

Ръката му намира моята и той я стиска здраво, сякаш мога да го извлека от скръбта.

— Прощаваш ли ми? Можеш ли да ми простиш, дори ако никой друг никога не го стори? Елизабет? Елизабет от Йорк — можеш ли да ми простиш?

Позволявам му да ме притегли до себе си. Той обръща глава към мен и чувствам, че бузите му са мокри от сълзи. Обвива ръце около мен и ме прегръща силно.

— Трябваше да го сторя — прошепва в косата ми. — Знаеш, че никога нямаше да бъдем в безопасност, докато той беше жив. Знаеш, че хората бяха готови да защитят неговата кауза, макар да беше в тъмницата. Обичаха го, сякаш беше принц. Той притежаваше онзи чар, онзи неустоим чар на рода Йорк. Трябваше да го убия. Трябваше.

Той се е вкопчил в мен така, сякаш мога да го спася от удавяне. Почти не мога да говоря заради болката, която чувствам, но казвам:

— Прощавам ти. Прощавам ти, Хенри.

Той издава дрезгаво ридание и притиска измъченото си лице към шията ми. Чувствам как трепери, вкопчен в мен. Над наведената му глава поглеждам към прозорците от цветно стъкло на стаята му, тъмни на фона на тъмното небе, и розата на Тюдорите, бяла с червена сърцевина, която майка му е наредила да инкрустират във всеки прозорец на стаята му. Тази вечер не ми се струва, че бялата и червената роза цъфтят заедно като една, тази вечер изглежда така, сякаш бялата роза на Йорк е прободена в чистото си бяло сърце и кърви в аленочервено.

Тази вечер знам, че наистина имам много за прощаване.

Тази книга е писана на много нива. Това е роман за една мистерия — следователно на малко разстояние от отбелязаните в историята факти; но в сърцевината си се основава на някои исторически факти, на които можете да вярвате, или да се убедите в тях, проучвайки ги сами. Вярвам, че смъртта на принцовете, вината за която традиционно се приписва на Ричард III, не е била негово дело, а предположението, че единият принц всъщност е оцелял, е изказвано от неколцина историци, чиито книги са изброени по-долу. Склонна съм да вярвам на версията, която разказвам тук. Въпреки това никой не знае нищо със сигурност, дори и сега.

Подкрепата, която вдовстващата кралица Елизабет оказва на бунта на Симнъл, ми подсказва, че тя се е борела срещу Хенри VII (и собствената си дъщеря), в полза на друг предпочитан кандидат. Не мога да си представя, че тя би рискувала мястото на дъщеря си на трона заради другиго, освен заради сина си. Тя умира, преди младият мъж, представящ се за Ричард, да слезе на суша в Англия, но изглежда, че нейната свекърва, херцогиня Сесили, е подкрепила претендента. Подкрепата на сър Уилям Станли (за претендента срещу доведения син на брат му) също е потвърдена с исторически документи. Станли отива на смърт, без да поиска прошка за това, че е взел страната на претендента; това ме навежда на мисълта, че претендентът е можел да спечели, и че претенциите му са били основателни.

Отношението към младия човек, който в крайна сметка остава така несигурно назован с името Пъркин Уорбек, също е много странно. Предполагам, че Хенри VII е замислил план да премахне „момчето“ от двора си, като подпалва пожар в кралската гардеробна, който се разгаря неконтролируемо и унищожава двореца Шийн, впоследствие организирайки бягството му, а после, най-накрая, го подмамва да влезе в предателски заговор с граф Уорик.

Повечето историци са склонни да се съгласят, че заговорът с Уорик е бил допуснат, ако не и подкрепен от Хенри VII, за да може той да отстрани двете заплахи за трона си, а смъртта им действително е изискана от испанските крал и кралица, преди да позволят женитбата на инфантата с принц Артур.

Възможно е никога да не узнаем самоличността на младия мъж, претендирал, че е принц Ричард и признал, че е „Пъркин Уорбек“. Това, в което можем да бъдем сигурни, е че версията на събитията, представена от Тюдорите, не е истината. Щателното проучване, проведено от Ан Роу, показва как е изградена лъжата.

Тази книга също не претендира, че разкрива истината: тя е художествено произведение, базирано върху много проучвания на тези невероятно интересни времена и предоставя, надявам се, възможност за вникване в неразказаните истории и непознатите образи с привързаност и уважение.

Алегзандър, Майкъл Ван Клийв. The First of the Tudors: A Study of Henry VII and His Reign. London: Groom Helm, 1981. First published 1937.

Амт, Емили. Women’s Lives in Medieval Europe. New York: Routledge, 1993.

Артърсън, Иън. The Perkin Warbeck Conspiracy. 1491-1499. Stroud: Sutton Publishing, 1997.

Барнхаус, Ребека. The Book of the Knight of the Tower: Manners for Young Medieval Women. Basingstoke: Palgrave Macmillan, 2006.

Бейкън, Франсис. The History of the Reign of King Henry VII and Selected Works. Edited by Brian Vickers. Cambridge: Cambridge University Press, 1998.

Балдуин, Дейвид. Elizabeth Woodville: Mother of the Princes in the Tower. Stroud: Sutton Publishing, 2002.

Балдуин, Дейвид. The Kingmaker’s Sisters. Stroud: History Press, 2009.

Балдуин, Дейвид. The Lost Prince: The Survival of Richard of York. Stroud: Sutton Publishing, 2007.

Брамли, Питър. The Wars of the Roses: A Field Guide and Campanian. Stroud: Sutton Publishing, 2007.

Върджил, Полидор, и Хенри Елис. Three Books of Polydore Vergil’s English History: Comprising the Reigns of Henry VI, Edward IV and Richard III. Reprint, Whitefish, MT: Kessinger Publishing, 1971.

Гарднър, Джеймс. „Did Henry VII Murder the Princes?“ English Historical Review, VI (1991).

Грегъри, Филипа, Дейвид Болдуин и Майкъл Джоунс. The Women of the Cousins’ War: The Duchess, The Queen and the King’s Mother. London: Simon & Schuster, 2011.

Гристуд, Сара. Blood Sisters: The Hidden Lives of the Women Behind the Wars of the Roses. London: Harper Collins, 2012.

Гудман, Антъни. The Wars of the Roses: Military Activity and English Society, 1452-1497. London: Routledge & Kegan Paul 1981.

Гудман, Антъни. The Wars of the Roses: The Soldiers’ Experience. Stroud: Tempus, 2006.