Точно така говореха и всички те за себе си. Може би за някои от тях е било истина. Толкова много прочути жени: Анита Паленберг, Мариън Фейтфул, Анджи Боуи, Биби Бюъл, Лори Мадъкс… и Ейприл Робилард. Анита и Мериън бяха любовниците на Брайън Джонс, Кийт Ричардс и Мик Джагър от „Ролинг Стоунс". Анджи за кратко беше омъжена за Дейвид Боуи. Биби се увлече по Стивън Тайлър от „Аеросмит". Лори от четиринайсетгодишна беше луда по Джими Пейдж от „Лед Цепелин". А Ейприл повече от година беше любовница на Джак Пейтриът. Всичките тези жени бяха красиви и умни, повече от способни да си проправят сами път в живота. Но прекалено много обичаха мъжете. Мъжете и музиката, която те създаваха. Жените им предлагаха съвети и подкрепа. Подхранваха егото им, галеха ги по настръхналата перушина, гледаха през пръсти на изневерите и ги развличаха със секс. Рокендрол завинаги.

Ти никога не си била групарка, Ейприл. Погледни само в каква жена се превърна.

Ейприл беше посвоему придирчива, отказваше на мъжете, които не харесваше, независимо колко високо в класациите се издигаха албумите им. Но преследваше тези, които желаеше, без да обръща внимание на наркотиците, пристъпите на ярост, другите жени…

Ти беше тяхната муза…

Но музите притежават власт. Музите не си пропиляват годините с алкохол, марихуана, мескалин и накрая кокаин. И най-вече една муза не изоставя детето си заради страха да не го разврати.

Твърде късно бе да поправи това, което беше причинила на Дийн, но поне можеше да направи нещо хубаво за него. Да му създаде дом и после отново да изчезне от живота му.

Ейприл отпусна глава на коленете си и остави на музиката да отмие горчилката в душата й.

Помниш ли, когато бяхме млади? И всяка мечта беше първата? Бейби, защо не се усмихваш?

Фермата се вписваше идеално в живописната долина. Дийн и Блу пристигнаха по залез-слънце, когато ниските облаци, обагрени в оранжево, лимоненожълто и пурпурно, се стелеха на пъстри дипли по обкръжаващите долината хълмове, като шарени воали по полите на танцьорките на канкан. Криволичещ и неравен път водеше от магистралата до къщата, при чийто вид Блу мигом забрави за всичките си беди и нещастия.

Постройката – огромна, разпростряна на внушителна площ, но износена от годините – за нея олицетворяваше Америка, напомняше й за сеитбите и жътвите, пуйките за Деня на благодарността, лимонадите на Четвърти юли, за работливите фермерски жени, които чистят боба в очукани емайлирани легени, за отрудените им мъже, почистващи калта по ботушите си в стъргалото до задния вход. Най-старото и най-голямото крило в къщата беше иззидано от камък, с просторна предна веранда и големи двойни прозорци. Отдясно, под прав ъгъл бе добавена дървена пристройка. Върху ниския покрив, увенчан с триъгълен фронтон, се извисяваха няколко комина, а под него стърчаха стрехи. Очевидно не е била едва кретаща ферма, а някога тук са развивали оживена земеделска дейност.

Блу огледа старите дървета и двора, обрасъл с гъста трева, обора, градината и пасищата в далечината. Трудно можеше да се измисли по-неподходящо имение за градска знаменитост като Дийн Робилард. Проследи го с поглед, докато крачеше към обора с леката грациозна походка на мъж, владеещ с невероятна увереност всеки мускул по тялото си, сетне отново се извърна към къщата..

Жалко, че не бе дошла тук при по-различни обстоятелства, за да се наслади на това прекрасно място, но уединеността на фермата още повече затрудняваше положението й. Може би щеше да я наеме някоя от бригадите, ремонтиращи къщата. Или късметът й ще проработи и ще успее да си намери някаква работа в близкото градче, при все че беше едва забележимо на картата. Така или иначе, тя се нуждаеше само от няколкостотин долара, за да се добере до Нашвил, да наеме стая в евтин хотел, да отпечата нови рекламни листовки и да започне всичко отначало. Трябваше единствено да се постарае да убеди Дийн да й позволи да остане, докато отново подреди живота си.

Младата жена не хранеше илюзии относно причината да я доведе във фермата. Отказът й да свали дрехите си през онази първа нощ се бе превърнал в предизвикателство, което той щеше да забрави в мига, в който някоя от тукашните красавици южнячки не хванеше окото му. А това означаваше, че се налага да изнамери друг начин да му бъде полезна.

В този момент предната врата се отвори и на прага се появи най-поразителното създание, което Блу някога бе виждала. Висока и слаба като амазонка, с дръзко скулесто лице и дълга, права руса коса с изсветлени кичури, подстригана на етажи. Блу си припомни световните модни икони от шейсетте и седемдесетте години като Верушка, Джин Шримптън, Фльор Савагар. Тази жена притежаваше същото невероятно излъчване и неповторимост. Синьо-сивите й очи надничаха от необичайно драматичното лице с квадратна брадичка, с почти мъжко по сила изражение. Когато жената пристъпи до предното стъпало, Блу забеляза фината мрежа от бръчици около устата и разбра, че не е толкова млада, както й се стори отначало. Навярно бе прехвърлила четирийсетте.

Тесните джинси прилепваха идеално по стройните бедра. Протритите места и дупките не бяха резултат от дълго носене, а дизайнерско творение. Велурените презрамки на наситено оранжевата плетена блуза бяха поръбени с метални нишки. Върху носовете на сабото й бяха разцъфнали кожени цветя с цвят на мед. Видът й беше едновременно бохемски и шик. Дали не беше модел? Или актриса? Навярно една от приятелките на Дийн. С такава драматична красота разликата в годините нямаше никакво значение. При все че Блу не се интересуваше от мода, внезапно я досрамя заради размъкнатите джинси, провисналата тениска и разчорлените коси, отчаяно нуждаещи се от прилично подстригване.

Жената огледа ванкуиша и широката й аленочервена уста се разтегна в приветлива усмивка.

– Загубихте ли се?

Блу реши да спечели малко време.

– Ами… географски зная къде се намирам, но честно казано, в момента животът ми е доста объркан.

Жената се засмя тихо и дрезгаво. Имаше нещо познато в нея.

– Всичко това ми е до болка познато. – Спусна се по стъпалата и в Блу се засили усещането, че я познава отнякъде.

– Аз съм Сюзън О'Хара.

Нима това сексапилно и екзотично създание беше тайнствената икономка на Дийн? Не може да бъде!

– Аз съм Блу. [8]

– По дяволите, надявам се да е временно.

В този миг Блу разбра. Мамка му! Тази квадратна челюст, тези синьо-сиви очи, остроумието… Мамка му, мамка му.

– Името ми е Блу Бейли – изрече задавено. – Било е… ъ… ужасен ден в Ангола. Жената я загледа заинтригувано.

Блу махна отчаяно с ръка.

– Да не говорим за ЮАР.

Чу се изскърцване на токове на ботуши по чакъла.

Жената се извърна и гаснещите лъчи на слънцето осветиха изсветлените кичури в косата й. Яркочервените й устни се разтвориха, а фините бръчици в ъгълчетата на очите й се присвиха. Скърцането рязко престана. Разтворил крака и стиснал ръце в юмруци, Дийн застина неподвижно пред стената на обора. От цялата му фигура се излъчваше напрежение. Жената можеше да е негова сестра. Но не беше. Нито негова приятелка. Тази жена с покрусени очи, дълбоки като океанската бездна, беше майката, от която той с такова нехайство се отрече тази сутрин, когато Блу го попита за семейството му.

Вцепенението му трая съвсем кратко, след което ботушите му затрополиха енергично. Пренебрегвайки пътеката, застлана с изронени тухли с нащърбени като счупени зъби краища, той закрачи напряко през гъсто обраслата поляна.

– Шибаната госпожа О'Хара.

Блу настръхна. Не можеше да си представи да нарече майка си с тази грозна дума, независимо колко много я беше вбесила. Впрочем майката на Блу, видяла какво ли не в живота, беше обръгнала за всякакви словесни атаки.

Но тази жена не беше. Гривните се плъзнаха по ръцете й и трите сребърни пръстена проблеснаха, когато ръката й се стрелна ужасено към гърлото. Изтекоха няколко мъчителни дълги секунди, преди тя да се извърне и да влезе в къщата, без да пророни нито дума.

От вродения чар, който Дийн толкова щедро пръскаше наоколо, нямаше и следа. Лицето му приличаше на каменна маска. Блу разбираше причината за отчуждението му, но сега не беше време за самосъжаление.

– Ако бях лесбийка – заговори тя, за да поразсее напрежението, – щях да се влюбя до полуда в нея.

Потресът му тутакси се смени с ярост.

– Няма що! Голямо утешение!

– Просто съм откровена. А пък аз си мислех, че моята майка привлича всеобщото внимание.

– Откъде знаеш, че ми е майка? Тя ли ти каза?

– Не, но е трудно да не забележиш безспорната прилика, макар че сигурно те е родила на дванайсет години.

– Само външна приликата, това е дяволски сигурно. – Той изкачи стъпалата до верандата и улови дръжката на вратата.

– Дийн…

Но той вече бе изчезнал.

Блу не споделяше нетърпимостта на майка си към всякакво насилие – достатъчно свидетелство беше последното й спречкване с Монти – но мисълта това екзотично създание с преливащи от болка очи да стане жертва на гнева на Дийн силно я притесни, затова тя побърза да го последва.

Навсякъде се забелязваха признаци, че в къщата кипи оживен ремонт. Отдясно се издигаше стълбище с недовършени перила. До него се виждаше широк проход, закрит с голяма найлонова завеса, който навярно водеше към вътрешността на къщата. Отляво, зад двете стойки за рязане на дъски се помещаваше трапезарията. Навсякъде миришеше на свежа боя и наскоро нарязано дърво. Но Дийн беше толкова устремен да намери майка си, че не обърна никакво внимание на обстановката.

– Повярвай ми – промърмори Блу, като го настигна запъхтяна, – отлично разбирам какво означава да имаш сериозни проблеми с майка си, но сега не си в състояние да ги решаваш. Не е ли по-добре първо да го обсъдим?

– Не.

Той отмести найлоновата завеса и надникна в дневната, но в този миг от горния етаж се чуха стъпки.Дийн се втурна към стълбището.

Блу си имаше предостатъчно грижи, но вместо да го остави да действа както намери за добре, тя ускори крачка, за да го настигне.

– Казвам само, че според мен не е зле малко да се поуспокоиш, преди да говориш с майка си.

– Изчезвай.

Той вече бе стигнал до горната площадка, но Блу го следваше по петите. Тук миризмата на прясно положена боя беше още по-силна. Младата жена се надигна на пръсти и надникна над широкото му рамо. Всички врати бяха свалени, но за разлика от долния етаж стените тук бяха пребоядисани, електрическите контакти бяха монтирани, а старото дюшеме – старателно излъскано. Пред очите на Блу се мярна наскоро ремонтираната баня, облицована с бели релефни фаянсови плочки и свежо боядисана шпонтова ламперия, с оловни кранове и старинна аптечка.

Иззад ъгъла в коридора се показа майка му, понесла в ръка голяма чанта торба, натъпкана с документи.

– Няма да се извинявам – обяви тя, като изгледа сина си предизвикателно. – Още повече че се потрудих тук повече от всяка друга икономка.

– Искам да се махнеш оттук – парира я той с леден тон, отекващ като стомана, от който Блу потрепери.

– Ще си тръгна, когато организирам довършването на задачите.

– Веднага се махай – настоя той и пристъпи застрашително в коридора. – Всичко това са празни приказки.

– Но аз свърших тук много работа.

– Събирай си багажа.

– Не мога да си тръгна веднага. Утре ще дойдат майсторите за кухненските шкафове. В къщата работят електротехници и бояджии. Ако ме няма, всичко ще се обърка.

– Готов съм да поема този риск – сряза я той.

– Не ставай глупав, Дийн. Аз съм отседнала в малката къща на арендаторите. Дори няма да усетиш, че съм тук.

– Колкото и да се стараеш, не можеш да станеш невидима. Затова си събирай парцалите и ми се махай от очите!

Той профуча покрай Блу и се втурна надолу по стъпалата.

Жената се втренчи безмълвно в отдалечаващия му се гръб. Главата й остана изправена, рамене опънати… но тежестта май й дойде в повече. Чантата се изплъзна от ръката й. Тя се наведе, за да я вдигне, но вместо това се свлече на пода и се облегна на стената. Нямаше драматична сцена, нито порой от сълзи, но изглеждаше толкова тъжна, че сърцето на Блу се сви от жалост към нея.

Жената обгърна с ръце свитите си колене. Сребърните пръстени още повече подчертаваха тънките й пръсти.

– Исках… исках само да му създам дом. Поне веднъж в живота му.

Никога нищо подобно не бе хрумвало на майката на Блу. Вирджиния Бейли разбираше от договори за ядрено разоръжаване и международни търговски съглашения, но понятие нямаше какво означават истински дом, уют и грижа за собствената си дъщеря.

– Не смятате ли, че той е малко пораснал за това? – попита Блу плахо.

– Да. Твърде е пораснал. Можеш да ми говориш на „ти". – Краищата на дългите й коси се спуснаха върху плетениците на блузата. – Вече не съм толкова ужасна личност. Или поне не сега.

– Не приличаш на ужасна личност.