– Какво има?

– Натъкнах се на още стари кабели в трапезарията – обясни електротехникът, докато я изпиваше с поглед. – Ще трябва да се сменят.

– Нека да видя – рече тя и излезе след него.

Блу сложи лъжичка захар в кафето си и се приближи, за да огледа печката.

– Щеше да го закъсаш, ако тя не беше тук – подметна тя.

– Да, вероятно имаш право. – Дийн й подаде поничките с пудра захар и взе единствената с глазура, останала в кутията, точно тази, на която Блу беше хвърлила око.

Раздаде се пронизителният вой на бормашина.

– Кухнята е просто невероятна – отбеляза младата жена.

– Нищо особено.

– Нищо особено? – Тя прокара палец по релефно гравираното име на фирмата "0'Кийф енд Мерит" върху фасадата на печката и хвърли въдицата. – Мога по цял ден да не излизам оттук и да пека: домашен хляб, плодова пита…

– Наистина ли умееш да готвиш?

– Разбира се, че умея. – Бялата емайлирана печка беше като паспорт за друга епоха. А може би щеше да стане нейният паспорт към временна осигуреност.

Ала той внезапно изгуби интерес към готварството.

– Нищо розово ли нямаш?

Тя огледа черните шорти и камуфлажната тениска.

– Какво не е наред с дрехите ми?

– Всичко им е наред, ако възнамеряваш да нападаш Куба.

– Не си падам по парцалки – сви рамене Блу.

– Виж ти, каква изненада.

Тя се престори, че обмисля нещо.

– Ако наистина искаш да ме видиш в розово, може да ми дадеш нещо назаем от твоя гардероб.

Усмивката му едва ли можеше да се нарече дружелюбна, но ако не продължеше да го дразни и предизвиква, нищо чудно в най-скоро време да започне да я бърка с някоя от многобройните си сексуални партньорки.

Ейприл се върна в кухнята и затвори телефона си.

– Шофьорът пътува насам с фургона – обърна се към сина си с хладен, официален тон. – Искаш ли да излезеш навън и да избереш подходящо място?

– Сигурен съм, че вече имаш нещо наум.

– Къщата е твоя.

Той я изгледа с каменно изражение.

– Поне ми подскажи нещо.

– Във фургона няма нито вода, нито тоалетна, затова не бива да е много далеч от къщата. Коди, пикапът на водопроводчика още ли е на двора? – подвикна тя през рамо към коридора. – Трябва да поговоря с него.

– Тъкмо тръгва – извика в отговор Коди.

– Какъв фургон? – попита Блу, когато Ейприл изчезна.

– Нещо, което госпожа О 'Хара ме убеди да купя в един от безбройните си имейли. – Дийн грабна чашата с кафе и с поничката в ръка излезе навън. Блу взе една поничка с пудра захар и го последва през ремонтираното перално помещение към страничната врата на къщата.

Когато стигнаха до задния двор, тя му подаде поничката си с пудра захар.

– Хайде да ги разменим.

Той отхапа солидно парче от своята, подаде я на Блу и взе нейната.

– Добре.

Младата жена сведе тъжен взор към поничката.

– Отново съм принудена да се задоволявам с остатъците от чуждата храна.

– Е, сега здравата ме засрами – доби той престорено разкаян вид и най-спокойно захапа поничката на Блу.

Заобиколиха къщата. С очите на художник Блу изучаваше гъсто обраслата градина, представяйки си я лумнала в ярки цветове, може би с малка билкова градина край желязната помпа, с буйно нацъфтели ружи до стената на къщата, простор с пране, веещо се от топлия бриз. Ще направя сантиментално пътуване.

Дийн оглеждаше сенчестия участък в дъното зад градината. Блу се присъедини към него.

– Фургонът покрит ли ще е? – поинтересува се тя. – Или е някой стар полицейски фургон?

– Предполагам, че ще го видиш.

– Май и ти самият не знаеш, нали?

– Нещо такова.

– Покажи ми обора. Ама само ако няма мишки.

– Мишки ли? Не, по дяволите. Това е единственият обор в целия свят, в който няма мишки.

– Цяла сутрин ехидничиш.

– Боже, съжалявам.

Може би по този начин той прикриваше мъката си. Заради спасението на душата му се надяваше да е така.

В двора влезе товарна платформа, върху която се виждаше нещо като малък покрит фургон, плътно опакован с черен полиетилен. Тя остана на мястото си, а Дийн отиде да размени няколко думи с шофьора. Не след дълго мъжът вече го потупваше приятелски по контузеното рамо и го наричаше Бу. Накрая двамата се заловиха за работа. Следвайки указанията на Дийн, шофьорът даде на заден, изтегли платформата към дърветата и започна да смъква черния полиетилен.

Фургонът беше червен, но колелата му бяха яркопурпурни, с позлатени орнаменти по спиците, като на цирковите палатки. Оцветени оси украсяваха фургона от двете страни, а върху всяка повърхност бяха изрисувани пищни, виещи се лози и причудливи цветя – жълти, тъмновиолетови, светлосини, оранжеви. Отпред, върху тъмносинята врата на фургона танцуваше позлатен еднорог. Извитата арка оформяше малък навес, поддържан с лимоненожълти подпори. Плоските стени на фургона се разширяваха от горе надолу, а върху една от тях се виждаше малко прозорче с миниатюрни тъмносини жалузи.

Блу затаи дъх. Сърцето й се разтуптя. Това бе цигански фургон. Дом за скитници.

– Точно като за мен – промърмори тя тихо.

6.

Когато шофьорът потегли, Дийн пъхна палци в задните си джобове и обиколи фургона с такъв вид, сякаш беше нова кола. Блу не го дочака, спусна сгъваемата стълбичка, изкачи стъпалата и отвори вратата.

Тъмночервеният интериор бе не по-малко живописен и екзотичен от екстериора. Всяка повърхност – от гредите, извиващи се по тавана, до дървените ребра по стените и панелите помежду им – бе изрисувана със същите танцуващи еднорози, виещи се лози и причудливи цветя. Копринената завеса с плетени ресни в дъното на фургона бе дръпната настрани и разкриваше легло, което напомни на Блу за корабна койка. Отляво се виждаше още едно легло, зад което бе поставен изрисуван бюфет с две врати. Останалите по-малки части от мебелировката бяха опаковани в кафява амбалажна хартия.

Във фургона имаше две малки прозорчета – едното в средата на страничната стена, над масата, а другото над задното легло. И пред двете, като в куклена къща, висяха бели дантелени завеси, прибрани с пурпурни ширити от двете страни.

До перваза върху едната стена бе изрисуван кафяв заек, дъвчещ крехко стъбло от детелина. Вътре беше толкова уютно, толкова съвършено като в приказка, че на Блу й се доплака. И щеше да се разплаче, ако не бе забравила как се прави.

Дийн приближи зад нея и се огледа.

– Невероятно.

– Това сигурно ти е струвало цяло състояние.

– Тя е сключила изгодна сделка. Нямаше нужда да пита коя е тя.

Единствено в средата фургонът беше достатъчно висок, за да може Дийн да стои прав в цял ръст. Той започна да маха хартията, с която бе увита дървената маса.

– Има един тип в Нашвил, който се занимава с реставрирането на тези цигански шатри. Така ги наричат. Някакъв звукозаписен магнат го поръчал, но после се отказал.

Циганска шатра. Названието й харесваше. Звучеше екзотично.

– И как Ейприл те убеди да го купиш?

– Каза ми, че ще е подходящо убежище за пияни гости. А и приятелите ми имат деца и ще им е интересно да си играят тук.

– Освен това си решил, че ще е много шик да имаш нещо толкова ексцентрично. Единствената циганска шатра наоколо и прочее.

Той не го отрече.

Тя плъзна длан по стените.

– Повечето от рисунките са направени с шаблон, но някои са ръчно нарисувани. Добра работа.

Дийн започна да оглежда наоколо, надникна в бюфета, издърпа чекмеджетата и проучи внимателно свещника на стената във вид на морско конче, изработен от ковано желязо.

– Електрически е, така че ще трябва да се прекара ток. По-добре да говоря с електротехника.

На Блу не й се тръгваше, но той отвори вратата пред нея, така че не й оставаше нищо друго, освен да излезе на двора. Електротехникът бе клекнал пред разпределителната кутия. От радиото до него се разнасяше една от старите песни на „Файф фор Файтинг". Ейприл стоеше на няколко крачки с бележник в ръка и оглеждаше бетонната плоча в задната част на къщата. Днес Дийн не бе споменал нищо за заминаването й. Песента на „Файф фор Файтинг" свърши и прозвучаха встъпителните акорди на „Сбогом, до утре", една от баладите на Джак Пейтриът. Дийн забави леко крачка и Блу едва ли щеше да забележи, ако Ейприл не реагира толкова странно. Вдигна рязко глава и захлопна бележника.

– Изключи го, Пийт.

Електротехникът я погледна, но не побърза да изпълни молбата й.

– Няма значение.

Ейприл пъхна бележника под мишница и се запъти към къщата. В същото време Дийн закрачи към предния двор, забранил за намерението си да говори с електротехника.

Блу реши да разгледа буренясалата градина. Вместо да измисли как да отиде до града и да си потърси работа, тя размишляваше над сцената, на която бе станала свидетел. „Сбогом, до утре" свърши и започна „Бляскав живот" на сестрите Мофат. След смъртта на Марли дори някои от местните радиостанции пускаха парчетата на дуета „Мофат", обикновено редувайки ги с баладата „Сбогом, до утре" на Джак Пейтриът. Блу го намирате за малко тъпо, след като те бяха разведени от години. С тези мисли в главата младата жена се насочи обратно към къщата.

В кухнята трима мъже, говорещи на непознат език, монтираха барплота от тъмносив стеатит. Ейприл седеше в къта за хранене и се мръщеше над разтворения бележник.

– Ти си художничка – рече тя, когато Блу влезе. – Можеш ни да ми помогнеш? Разбирам от дрехи, но не ме бива много да скицирам архитектурни детайли, особено когато не съм сигурна точно какво искам.

Блу се надяваше да забърше една поничка, но на дъното на кутията бяха останали само малко пудра захар и следи от желе.

– Това е остъклена веранда – обясни Ейприл.

Блу седна до нея и погледна рисунката. Докато мъжете разговаряха зад гърбовете им, Ейприл й обясни какво си представяше.

– Не искам да изглежда все едно е пришита към някаква полуразрушена рибарска хижа. Представям си големи прозорци над дървения парапет, така че да влиза много светлина, с корнизи, за да не изглеждат прекалено високи. Но не зная как да го нарисувам.

Блу се замисли и започна да скицира няколко варианта на обикновени корнизи.

– Този ми харесва – посочи Ейприл. – Можеш ли да нарисуваш и останалата част от стената? С прозорците?

Блу нахвърли по една скица за всяка стена, следвайки описанието на Ейприл. Сетне двете жени внесоха малко поправки и накрая се спряха на окончателния вариант.

– Много те бива – похвали я Ейприл, когато работниците излязоха навън, за да изпушат по цигара. – Ще можеш ли да ми направиш няколко скици и за интериора? Но може би прибързвам. Не зная точно колко ще останеш, нито какви са отношенията ти с Дийн.

– Двамата с Блу сме сгодени – оповести Дийн от прага. Нито една от двете не го бе чула да приближава. Той остави празната чаша от кафе върху печката и отиде при тях, за да огледа скицата на Блу.

– Ще остане, докато и аз съм тук.

– Сгодени? – попита Ейприл.

– Точно така – отвърна Дийн, без да вдига поглед от скицата. Блу едва се сдържа да не завърти очи към тавана. Явно беше, че иска да натрие носа на Ейприл. Държеше да подчертае колко малко означаваше майка му за него, да й покаже, че не е достойна да бъде осведомена за предстоящата му женитба. Пълна подлярщина към някого, който е на смъртно легло!

– Поздравления – промърмори Ейприл, като остави молива. – Откога се познавате?

– Достатъчно отдавна – увери я той.

Блу не можеше да се преструва, че това, на което Ейприл бе станала свидетел преди няколко часа, не се е случило.

– Миналата нощ беше изключение. Държа да знаеш, че бях напълно облечена в леглото. Ейприл скептично повдигна вежди.

Блу се постара да си придаде скромно и смирено изражение.

– Когато бях на тринайсет, дадох обет за целомъдрие.

– Какво? – слиса се по-възрастната жена.

– Не е давала никакъв обет за целомъдрие – въздъхна Дийн. Всъщност Блу беше направила точно това, при все че още на

тринайсет се съмняваше, че ще го изпълни. Но тя отдавна щеше да се помири с Бог, ако не беше сестра Люк, която я забърка в цялата история.

– Дийн не е съгласен, но аз мисля, че първата брачна нощ трябва да е нещо специално. И заради това още днес ще се нанеса във фургона.

Дийн изсумтя.

Ейприл дълго се взира в младата жена, преди да отмести поглед към сина си.

– Тя е… възхитителна.

– Не си прави труда. – Той остави бележника. – Можеш спокойно да кажеш какво мислиш. Повярвай ми, аз съм бил доста по-откровен.

– Хей!

– За пръв път я видях на уличен карнавал – продължи Дийн, – докато оглеждаше барплота. – Беше провряла лице през една от онези фигури, изрязани от дърво, така че, съвсем естествено привлече вниманието ми. Трябва да признаеш, че лицето й е необикновено. Когато имах възможност да видя и останалата част от нея, вече беше твърде късно.