– В случай че сте забравили, аз още съм тук – напомни им Нлу.

– Не забелязах в нея нищо нередно – рече Ейприл не особено убедително.

– Тя притежава много други прекрасни качества – великодушно обяви Дийн, докато оглеждаше пантите на вратичките пи шкафовете. – Така че се старая да си затварям очите пред недостатъците й.

Блу отлично разбираше в каква посока бе поел разговорът и затова прокара пръст по пудрата захар в дъното на кутията.

– Не всички са спецове по модата, Дийн. Това не е кой знае какъв грях. – Беше изречено от устата на жена, която още в този миг можеше да скочи от масата и да се понесе с танцова стъпка по някой моден подиум.

– Тя ми обеща, че след като се оженим, ще ми разреши аз да й купувам дрехите – осветли той майка си.

Погледът на Блу се насочи към хладилника.

– Дали случайно там няма да се намери някое и друго яйце? И малко сирене за един набързо спретнат омлет?

Ейприл тръсна глава и сребърните обици се заплетоха в панделката, придържаща косата й.

– Ще трябва да свикваш, Блу. Когато беше на три години, той изпадаше в истерия, ако гащичките и потничето му не са в тон. В трети клас шортите и банските му трябваше да бъдат само „Оушън Пасифик", а в гимназията всичките му дрехи бяха само „Ралф Лорън". Кълна се, че се научи да чете от етикетите на дрехите си.

Пътешествието на Ейприл в миналото се оказа грешка. Дийн стисна устни.

– Изненадан съм, че си спомняш толкова подробности от безпаметните си години. – Върна се при Блу и толкова собственически обви пръсти около рамото й, че тя се зачуди дали този измислен годеж не е безмълвно послание към нея, че тя несъмнено трябва да е на негова страна. Горкият, дори не подозираше, че в лицето на Блу се беше натъкнал на истински Бенедикт Арнолд[10].

– В случай че Дийн още не го е споменал – заговори Ейприл, – аз бях наркоманка. Блу не знаеше как да реагира на това потресаващо откровение.

– И групарка – додаде тя дръзко. – Дийн прекара детството си с бавачки или в интернати, за да мога аз да следвам мечтата си: да се надрусам и да преспя с колкото е възможно повече рок звезди.

Този път Блу наистина онемя. Дийн свали ръка от рамото й и се извърна.

– Ъ… откога си чиста? – попита накрая младата жена.

– Малко повече от десет години. През по-голямата част работех почтена работа. А през последните седем имам собствен бизнес.

– С какво се занимаваш?

– Аз съм моден стилист в Ел Ей.

– Стилист? Леле. И какво по-точно означава това?

– За бога, Блу… – Дийн грабна празната кафена чаша и я отнесе до мивката.

– Работя с актриси, холивудски съпруги – все жени с повече пари, отколкото вкус – отвърна Ейприл.

– Звучи страхотно.

– По-скоро е нещо като дипломация. Блу кимна разбиращо.

– Да убедиш една петдесетгодишна звезда от сапунен сериал, че е време да се откаже от миниполите?

– Внимавай, Блу – обади се Дийн предупредително. – Започва да става лично и нагазваш в дълбоки води. Ейприл е на петдесет и две, но можеш да се обзаложиш, че гардеробът й е пълен с миниполи във всякакви разцветки.

Блу погледна завистливо дългите крака на майка му, които сякаш нямаха край.

– Обзалагам се, че всички й стоят страхотно. Той се отдалечи от мивката.

Да отидем до града. Трябва да купя някои неща.

– Отбий се пътьом и до супермаркета – рече Ейприл. – В малката къща имам храна, но тук няма почти нищо.

– Добре, ще напазаруваме – отвърна Дийн и се насочи към колата, следван от покорната си годеница.


***


Когато колата излезе на магистралата, Блу наруши напрегнатата тишина.

– Няма да я лъжа. Когато ме попита какъв е цветът на роклите на шаферките, ще й кажа истината.

– Няма шаферки, така че няма и проблем – процеди язвително младият мъж. – Ще избягаме в Лас Вегас.

– Всеки, който ме познава, знае, че никога не бих избягала в Лае Вегас.

– Тя не те познава.

– Обаче се предполага, че ти ме познаваш. Да се ожениш в Лае Вегас, е все едно да признаеш пред света, че си твърде мързелив и неорганизиран, за да измислиш нещо по-добро. Аз съм твърде горда за подобна безвкусица.

Той пусна радиото на максимум, за да заглуши гласа й. Блу мразеше да греши за хората, особено за мъжете, затова не можеше да подмине безсърдечието му по отношение на смъртно болната му майка. Напук на него, намали отново звука.

– Винаги съм искала да отида на Хаваите, но досега не можех да си го позволя. Мисля, че ще е супер да се оженим там. На плажа на някой тузарски курорт по залез-слънце. Радвам се, че си намерих богат съпруг.

– Ние няма да се женим.

– Именно – тросна се тя. – И точно заради това не искам да лъжа майка ти.

– Ти на заплата ли си при мен, или не? Младата жена се изправи.

– На заплата ли съм? Да го обсъдим.

– Не сега – озъби й се той. Изглеждаше толкова ядосан, че тя реши временно да замълчи. Минаха покрай изоставена памучна фабрика, затънала в плевели, сетне покрай добре поддържан парк със сглобяеми къщи и игрище за голф и плакат, рекламиращ караоке в петък вечер. Тук-там върху стар плуг или колело от каруца се мъдреше по някоя пощенска кутия. На Блу й писна да мълчи и реши да предприеме подмолна атака срещу личния живот на самозвания си годеник.

– След като сме сгодени, не смяташ ли, че е време да ми разкажеш за баща си? Пръстите му стиснаха по-силно волана.

– Не.

– Аз съм много добра в сглобяване на пъзели.

– Ами тогава ги разглоби.

– Трудна работа. След като ми бръмне някоя идея в главата… Дийн й метна кръвнишки поглед.

– Не говоря за баща си. Нито с теб, нито с когото и да било. Тя поспори малко със себе си, преди да продължи:

– Ако наистина искаш да запазиш в тайна самоличността му, най-добре е да престанеш да надяваш онази каменна маска всеки път, когато по радиото пуснат песен на Джак Пейтриът.

Той отпусна пръсти и забарабани малко прекалено нехайно по волана.

– Твърде много драматизираш. Известно време баща ми беше барабанист в състава на Пейтриът. Това е всичко.

– Антъни Уилис е единственият барабанист в състава. А тъй като е чернокож…

– Май не си запозната добре с историята на рока, бейби. Почти през цялото турне на „Юнивърсъл Оменс" Уилис беше със счупена ръка и го заместваше друг.

Дийн може и да казваше истината, но на Блу някак си не й се вярваше. Ейприл не криеше рокендролското си минало, а освен това бе забелязала как и двамата застинаха, когато по радиото прозвуча „Сбогом, до утре". От самата мисъл, че Дийн може да е син на Джак Пейтриът, й се зави свят. Още от десетгодишна си падаше по рок звездата. Където й да живееше, навсякъде влачеше със себе си албумите му и изрезките от вестници с негови снимки, прилежно залепени в една училищна тетрадка. Баладите му й помагаха да не се чувства толкова самотна.

Крайпътната табела оповестяваше, че наближават Гарисън. Втора табела под нея допълваше, че градът се продава и всеки заинтересуван купувач трябва да се свърже с Нита Гарисън. Блу се изви рязко на седалката, докато отминаваха.

– Видя ли това? Как е възможно някой да продава цял град?

– Преди време продадоха един в Евау – сви нехайно рамене Дийн.

– Да, прав си. А помниш ли, че Ким Бейсинджър купи онзи малък град в Джорджия? Все забравям, че това е Югът. Тук се случват най-различни идиотщини, които другаде са немислими.

– Запази сантименталностите за себе си – промърмори младият мъж.

Минаха покрай погребален дом в стил гръцки неокласицизъм и църква. Повечето от потъмнелите от времето сгради от кафяв пясъчник в центъра на градчето, състоящо се от три квартала, явно бяха построени в началото на двайсети век. От двете страни на широката главна улица имаше паркинг с коли, паркирани диагонално. Блу видя ресторант, аптека, магазин за дрехи и вещи втора употреба и пекарна. От рогата на препарирана еленска глава, близо до вратата на антикварния магазин „Таванът на леля Мъртъл" висеше табелка с надпис „Отворено". От другата страна на улицата се простираше парк със стари дървета, в който имаше квадратен часовник с циферблати от всяка страна и лампи с бели глобуси, кацнали върху черни чугунени стълбове.

Дийн спря пред аптеката.

Блу не вярваше особено на приказките му, че е на заплата при него, и се запита дали ще може да си намери работа в толкова малък град.

– Забеляза ли нещо странно? – попита, когато той угаси двигателя.

– Освен теб?

– Няма нито едно заведение за бързо хранене. – Огледа занемарената, но излъчваща особен старинен чар главна улица. – По магистралата също не видях нито един ресторант от някоя от веригите. Това място не е голямо, но все може да побере един магазин за авточасти или зала за електронни игри. Къде са се дянали всички те? Ако махнеш колите от улиците и пренебрегнеш дрехите, ще е доста трудно да разбереш коя година сме.

– Интересно, че спомена дрехите. – Той огледа черните й спортни панталони и камуфлажната тениска. – Предполагам, че не си прочела бележката с дрескода за новата ти работа.

– Онова листче с тъпни? Изхвърлих го.

Едно женско лице цъфна на прозореца на фризьорския салон „Модни прически и спа център" в съседство с аптеката. В застрахователната агенция на отсрещната страна на улицата иззад плакат, съобщаващ за църковна благотворителна разпродажба, надничаше олисяващ мъж. Блу си представи как от всеки прозорец на отсрещната страна на улицата щръква по някоя човешка глава. В един толкова малък град новината за пристигането на прочутия им съсед се е разпространила за броени минути.

Блу влезе след Дийн в аптеката, като ситнеше на почтително разстояние зад него, което още повече го вбеси, при все че сам си го бе изпросил с поведението си. Той изчезна в задната част на магазина, а спътницата му отиде да поговори с касиерката. Както и очакваше, в града нямаше работа за нея.

В аптеката нахлуха две жени – едната бяла, а другата чернокожа. След тях се появи и мъжът от застрахователната агенция, следван от по-възрастна жена с мокра коса. Процесията завършваше кльощав младеж с пластмасов бадж, идентифицирайки го като Стив.

– Ето го там – обяви застрахователят.

Всички проточиха вратове и се вторачиха в Дийн. В този миг в аптеката влетя една жена в розов делови костюм. Високите токчета на тъмносивите й обувки потракваха върху пода. На вид изглеждаше връстница на Блу – твърде млада, за да е с толкова лак по косата. Всъщност Блу беше последната, която би критикувала чуждите прически. Тя самата щеше да се подстриже, ако не й се беше наложило толкова внезапно да напусне Сиатъл. Тъкмо пристъпваше към щанда с козметика, когато жената възкликна, произнасяйки името на

Дийн с благоговейно дихание:

– Дийн! Току-що чух, че си пристигнал във фермата. Бях тръгнала да те поздравя за добре дошъл, но по пътя разбрах, че си тук.

Блу вдигна глава точно навреме, за да види как равнодушното изражение на Дийн се смени с любезна усмивка. Явно бе познал новодошлата.

– Моника, радвам се да те видя. – Държеше в ръце ножици за маникюр, анкерпласт и пакет с нещо, което приличаше на силиконови стелки за стъпала. Никакви презервативи.

– Господи, градът прилича на пчелен кошер! – възкликна Моника. – Всички чакаха появата ти. А госпожа Сюзън О'Хара е направо невероятна, нали? Хареса ли ти какво е направила с къщата?

– Да, невероятна е.

Моника го изпиваше с очи, сякаш беше ледена чаша със сладък чай.

– Надявам се, че ще останеш за известно време.

– Не съм сигурен. Зависи от няколко неща.

– Но не можеш да си тръгнеш, преди да се запознаеш с най-влиятелните личности в Гарисън. С удоволствие ще организирам малък коктейл в твоя чест, за да те представя на всички заяви Моника, като сключи собственически пръсти около ръката му. – Направо ще се влюбиш в нашия град.

Той беше свикнал с досадното любопитство на околните и не се отдръпна, а само наклони леко глава към щанда за козметика.

– Искам да те представя на някого. Блу, ела тук да те запозная с агентката ми по недвижими имоти.

Блу сподави инстинктивното си желание да залегне зад щанда с гримовете. Може би тази жена щеше да й помогне да си намери работа. Лепна на физиономията си най-дружелюбната си усмивка и се отправи към тях. Дийн най-сетне получи възможност да се измъкне от хищническата хватка на агентката и прегърна през рамо така наречената си годеница.

– Блу, това е Моника Дойл. Моника, да ти представя годеницата ми Блу Бейли. – Сега вече негодникът искрено се забавляваше. – Смятаме да се оженим на Хаваите – продължи лениво той. – На плажа, по залез-слънце. Блу искаше да отскочим до Вегас, но аз съм прекалено организиран човек за подобни щуротии.

Дийн беше напълно способен да отбива атаките на жените и без да прибягва до помощта на измислена годеница, но очевидно беше твърде ленив, за да отмахва всички гащички, сипещи се отгоре му. Блу трябваше да си признае, че беше доста изненадана.