Лицето на Моника мигом помръкна, но тя се постара да скрие разочарованието си, като примигна няколко пъти и междувременно огледа набързо Блу. Агентката явно остана изненадана от камуфлажната тениска, която Блу бе забърсала от пералното помещение в нейната сграда, след като един месец бе висяла на таблото за обяви.

– Вие сте истинска сладурана – измърка любезно жената.

– И Дийн смята така – съгласи се Блу скромно. – Още не мога да проумея как успя да ме накара да преодолея отвращението си към надути, застаряващи бивши колежанчета от разни братства.

Той я стисна предупредително, но не премери силата си и главата й се люшна напред, а носът й се завря под мишницата му, ухаеща възхитително на един от онези безумно скъпи мъжки дезодоранти, които се продават в стъклени шишенца във формата на фалос с логото на дизайнера. Блу остана така няколко мига по-дълго от позволеното, преди да измъкне глава.

– Преди да влезем в града, забелязах табела „Продава се". Какво означава това? Моника стисна намазаните си с гланц и очертани с молив устни.

– Нита Гарисън отново е дала воля на злобата си, това е всичко. Някои хора изобщо не заслужават да се споменават. Ние се стараем да не й обръщаме внимание.

– Вярно ли е? – настоя Блу. – Наистина ли градът се продава?

– Предполагам, че зависи от това, какво разбирате под определението „град".

Блу отвори уста, за да попита какво разбират местните жители, но Моника вече призоваваше спотайващите се наоколо да се приближат, за да ги представи.

Десет минути по-късно „годениците" най-сетне успяха да се измъкнат.

– Развалям този годеж – промърмори възмутено Блу, докато следваше Дийн към колата. – Ти си прекалено голямо главоболие.

– Стига, скъпа, надявам се, че нашата любов е достатъчно силна, за да издържи няколко незначителни труса по житейския път. – Дийн се спря пред автомата за вестници.

– Като ме представяш за своя годеница, ти ставаш обект на присмех, не аз – заяви Блу. – Онези хора не са слепи. Двамата изглеждаме странно заедно.

– Виждам, че имаш сериозни проблеми със самоуважението – поклати глава той и бръкна в джоба си за дребни.

– Аз ли? Я се осъзнай. Никой няма да повярва, че такава умница като Блу Бейли ще си падне по такъв празноглавец като теб. – Той не обърна внимание на хапливите й думи и издърпа един вестник. Тя застана пред него. – Преди да отидем в супермаркета, трябва да поразпитам за работа. Искаш ли да хапнеш нещо, докато аз обикалям наоколо?

Дийн пъхна вестника под мишница.

– Вече ти казах. Ти работиш за мен.

– И какво по-точно? – Тя го изгледа с присвити очи. – Колко ще ми плащаш? Не се безпокой за това.

През цялата сутрин той се заяждаше с нея и това не й харесваше. Не беше нейна вината, че майка му умираше. Е, добре де, вината беше нейна, защото тя измисли това, но той не го знаеше и не би трябвало да я наказва за нещастието, сполетяло Ейприл.

Когато приближиха супермаркета, тълпата отново ги обкръжи и всеки искаше да го приветства с добре дошъл в града. Дийн се държеше сърдечно и приятелски с всички, като се започне от пъпчивия продавач и се стигне до възрастния инвалид с бейзболна шапка с емблемата на „Ветераните от пойните". По-големите хлапета бяха на училище, но той галеше голи бебешки главички, стискаше олигавени ръчички и проведе занимателна беседа с един тригодишен сладур, на име Реджи, който отказваше да използва гърнето. Дийн представляваше невероятно съчетание от високо самочувствие и порядъчност, които тя не бе срещала у никого досега, при все че порядъчността му, изглежда, изчезваше, щом станеше дума за нея.

Докато той отдаваше дан на популярността си, тя отскочи да напазарува. Магазинът не предлагаше голям избор, но основните продукти ги имаше. Дийн се приближи, когато тя вече се бе наредила на опашката пред касата, и извади своята карта У18А. Блу мълчаливо преглътна унижението. Така повече не можеше да продължава. Трябваше да изкара някакви пари.


***


Дийн разтовари торбите с продуктите и остави Блу да реши къде да ги подреди, а той излезе навън, за да вкара колата в обора. Дори Анабел не знаеше кой е истинският му баща, а Блу го беше надушила само след четири дни, прекарани с него. Тя притежаваше невероятна интуиция, да не говорим за хитростта й. Явно се налагаше да играе по-умно играта.

След като разчисти място в обора за колата, той потърси в бараката за инструменти лопата и мотика и атакува плевелите, избуяли около основите на къщата. Докато вдъхваше уханието на орловите нокти, Дийн си спомни защо бе купил тази ферма вместо къща на плажа в Южна Калифорния, за каквато винаги си бе мечтал. Защото тук се чувстваше добре. Обикна тези стари сгради и хълмовете, заобикалящи фермата. Но най-вече му харесваше уединението. Не можеше да го намери на някой шумен и многолюден калифорнийски плаж, а ако му се приискаше да се изкъпе в океана, винаги можеше да отлети до там.

Младият мъж почти не знаеше що е уединение. Отначало пансиони и интернати, а после спортна кариера в колежа, която много бързо му донесе признание. Скоро след това премина в професионалната лига. И накрая благодарение на проклетите реклами „Енд Зоун" го разпознаваха дори хора, които не се интересуваха от футбол. Застина, когато чу мелодичното подрънкване на гривни. В гърлото му се надигна горчилка. Тя се опитваше да разруши и спокойното му уединение, както всичко останало в живота му.

– Канех се да наема озеленители – рече майка му. Дийн заби лопатата в туфата плевели.

– Аз ще се погрижа, когато ми остане време. – Не му пукаше откога тя не пие. Всеки път щом я погледнеше, си припомняше размазания от сълзите грим, заваления говор, тежестта на ръцете й, отпуснати на раменете му в изблик на пиянски, наркотични брътвежи, завършващи с молби за прошка.

– Ти винаги си обичал да си сред природата. – Тя приближи. – Не разбирам много от растения, но ми се струва, че се опитваш да изкопаеш храст с божури.

Имайки предвид живота, който бе водила, майка му би трябвало да прилича на развалина, но не беше така. Тялото й бе стройно и добре поддържано, а линията на брадичката – твърде гладка, за да е естествена. Дори дългата й коса го дразнеше. Та тя беше на петдесет и две, за бога! Крайно време беше да я подстриже. Като тийнейджър доста пъти му се налагаше да се бие, когато някой от съучениците му се впуснеше в прекалено подробно описание на задника на майка му или на друга част от тялото й, когато тя цъфваше в училище по време на някое от редките си посещения.

Ейприл изрови с върха на обувката си сплескана ламаринена кутия.

– Аз не умирам.

– Да, разбрах го още снощи. – Блу щеше да си плати за лъжата.

– Дори не съм болна. Така че май нямаш повод за празнуване.

– Е, може би догодина ще имам. Тя дори не трепна.

– Блу има голямо сърце. Тя е интересна личност. Различна от това, което очаквах. Очевидно майка му провеждаше разузнавателна операция, но нищо нямаше да открие.

– Тъкмо заради това я помолих да се омъжи за мен.

– Има прекрасни големи, невинни очи, но в същото време излъчва особена сексуалност – рече Ейприл.

Неприлични детски стихчета…

– Не е красавица – продължи тя, – но е… нещо много по – добро. Не зная как да го кажа. Във всеки случай тя самата не подозира какво притежава.

– По-скоро е ходеща напаст – изтърси Дийн, преди да си спомни, че трябваше да е сразен от прелестите на Блу. – Само защото съм влюбен, не означава, че съм сляп. Всъщност най-силно ме привличат нейната оригиналност и независим дух. Не й пука много за мнението на околните.

– Да, забелязах го.

Той грабна мотиката и посече яростно няколко плевела около розовия храст. Знаеше, че са рози, защото имаше няколко разцъфтели.

– Сигурно си чул за сестрите Мофат – заговори Ейприл. Мотиката се удари в камък.

– Няма как да не чуя. Има го във всички новинарски емисии.

– Предполагам, че дъщеря й ще живее със сестрата на Марли. Бог знае, че Джак няма да си мръдне и пръста за нея, просто ще напише чек.

Дийн захвърли мотиката и отново хвана лопатата. Тя се заигра с една от гривните си.

– Надявам се, че вече си разбрал, че не е много добра идея да ме изхвърлиш оттук, ако искаш да прекараш лятото поне в прилично удобство. След три или най-много четири седмици ще изчезна завинаги от живота ти.

– Същото каза и през ноември, когато се появи на мача с „Чарджърс".

– Това повече няма да се повтори.

Дийн пак заби лопатата в земята, но бързо я измъкна. Днес Ейприл бе последната капка, която преля чашата. Трудно беше да свърже нейната ефективност с онази надрусана жена, която постоянно зарязваше детето си.

– Защо трябва да ти вярвам сега?

– Защото ми дойде до гуша да живея с вина. Ти никога няма да ми простиш, а аз повече няма да те моля. След като приключа с ремонта, ще се махна.

– Защо го правиш? Защо е това шибано шоу?

Ейприл сви рамене отегчено – последната жена в бара, след като е свършила веселбата.

– Мислех си, че ще е забавно, това е всичко.

– Хей, Сюзън! – Господин Надървеният електротехник надникна иззад ъгъла. – Може ли да дойдеш за минута?

Дийн изрови поредния камък, докато тя се отдалечаваше. Сега, след като се увери с колко много задачи се беше нагърбила майка му, разбра, че ще навреди повече на себе си, отколкото на нея, ако я накара да си тръгне. Винаги можеше да се прибере в Чикаго, но мисълта, че Ейприл ще го изгони от собствения му дом, засядаше като рибена кост на гърлото му. Никога от никого не беше бягал, особено от майка си. Но в същото време не понасяше дори мисълта да живее сам с нея, дори на няколкостотин акра земя. Затова оставането на Блу тук беше необходимост, а не просто мимолетна прищявка.Тя беше буферът между него и майка му.

Дийн си представи главата на Блу и с един ловък удар посече магарешкия бодил. Лъжата й за Ейприл прехвърли всички възможни граници. При все че бе срещал в живота си доста манипулативни жени, никога не бе попадал на толкова безочлива. Но преди да се разправи с нея, ще я остави да поври в собствения си сос.

Когато дърводелците свършиха с работата си за деня, Дийн почти беше разчистил плевелите от основата на къщата, при това, без да изкорени божурите, които най-сетне започна да разпознава. Рамото го болеше зверски, но твърде дълго беше безделничил, затова не му пукаше. Хубаво беше отново да се пораздвижи и да свърши нещо полезно.

Когато излезе от бараката за инструментите, от кухненския прозорец до ноздрите му достигна миризмата на нещо вкусно. Явно Блу бе решила да се развихри в кухнята, но Дийн нямаше намерение да участва в уютна вечеря, включваща майка му, тъй като нито за миг не се съмняваше, че Блу я е поканила.

На път за къщата внезапно си спомни за смъртта на Марли Мофат и единайсетгодишната й дъщеря, която оставаше сираче. Неговата природена сестра. Мисълта му се струваше нереална. Дийн много добре помнеше чувството да си сираче. И поне едно беше дяволски сигурно: по-добре горкото хлапе да се погрижи само за себе си, защото Джак Пейтриът нямаше да го стори.

7.

Райли Пейтриът живееше в Нашвил, Тенеси, в бяла тухлена къща с шест колони, бели мраморни подове и блестящ бял мерцедес-бенц в гаража. В дневната върху белия килим бяха разположени бял роял и два бели дивана. На Райли не й бе позволено да влиза в дневната, откакто на шест години разля върху килима гроздов сок.

И макар че сега момичето беше на единайсет, майка й никога нищо не забравяше и не прощаваше – не само гроздовия сок, но и много други неща – а сега вече беше твърде късно. Преди десет дни пред очите на множество свидетели Марли Мофат се облегнала на счупеното перило и паднала в река Къмбърланд от горната палуба на стария параход „Олд Глори". За нещастие, падайки във водата, тя си ударила главата, било нощ и я открили, когато вече било твърде късно. Ава, десетмилионната аи рак[11] на Райли, я събуди, за да й съобщи тъжната новина. Сега, седмица и половина по-късно, Райли бягаше от къщи, за да намери брат си. При все че беше изминала само пресечка от дома си, тениската й беше залепнала за гърба и тя смъкна ципа на пухкавото си розово яке. Бледолилавите й панталони от рипсено кадифе бяха дванайсети размер, за пълни фигури, но пак й бяха тесни. Братовчедката й Тринити носеше осми, за слаби фигури, но само костите на Райли бяха по-голям номер. Тя премести тежката раница в другата ръка. Багажът й щеше да тежи много по-малко, ако беше оставила у дома албума с изрезки, но не можеше да го направи.

Къщите на улицата, където живееше Райли, бяха разположени доста надалече от шосето, някои зад високи огради, затова нямаше тротоари, но уличните лампи светеха и момичето се стараеше да ги избягва. Не че някой щеше да я търси. Краката я засърбяха и тя се опита да ги почеше през панталона, но само я засърбяха още повече. Когато видя червената раздрънкана кола на Сал в края на следващата пресечка, целите й крака вече пламтяха.