– Прав беше. Монти. Тя е истинска отрова.

Бобърчето стисна зъби и отново впери гневен поглед в Монти.

– Казал си й, че съм отрова?

– Нямах предвид буквално – подметна Монти надменно и с привичен жест бутна очилата по-нагоре на носа си. – Имах предвид, че влияеш опустошително върху творчеството ми. А сега ми кажи къде е дискът на Боб Дилън. Зная, че си го намерила.

– Ако влияя толкова опустошително върху творчеството ти, защо не си написал нито една поема, откакто напусна Сиатъл? Защо все ми повтаряше, че аз съм твоето шибано вдъхновение?

– Това е било, преди да срещне мен – уточни Сали. – Сега аз съм неговото вдъхновение.

– Та това беше само преди две седмици! Сали оправи презрамката на сутиена си.

– Сърцето знае кога е намерило сродна душа.

– По-точно сроден боклук – коригира я бобърчето.

– Това беше много грубо, Блу. И адски обидно – възмути се Сали. – Сама знаеш, че именно уязвимостта прави Монти голям поет. И точно поради това го нападаш така яростно. Защото завиждаш на таланта му.

Сали започваше да лази дори по нервите на Дийн, затова той не се изненада, когато Бобри се нахвърли върху нея.

– Още една дума и така ще те фрасна, че ще паднеш на земята. Загря ли? Това е само между мен и Монти.

Сали отвори уста, но нещо в изражението на Бобри я накара да размисли и побърза да я затвори. Жалко. Дийн с удоволствие щеше да наблюдава как развихрилата се Бобри я налага с юмруци. Макар че Сали изглеждаше в доста добра физическа форма.

– Разбирам, че си разстроена – поде Монти, – но някой ден ще се радваш на успеха ми. Този тип явно е бил отличникът на класа на глупаците. Дийн наблюдаваше как Бобри се надигна застрашително на задните си лапи.

– Ще се радвам ли?

– Няма да се бия с теб – побърза да я увери Монти. – Ти винаги превръщаш всеки спор в бой и скандал.

– Вярно е, Блу – вметна Сали.

– Много си прав! – изрева Бобри и изненадващо се нахвърли върху Монти, който с трясък рухна на земята.

– Какво правиш? Престани! Махни се от мен! – разпищя се той като момиче, а Сали се втурна на помощ.

– Махай се от него!

Дийн се облегна на ванкуиша, за да се наслади докрай на представлението.

– Очилата ми! – изкрещя Монти. – Внимавай с очилата ми! Опита се да се свие на кълбо точно в момента, в който Бобри го цапардоса по главата.

– Аз платих за тези очила!

– Престани! Махни се от него! – Сали грабна опашката на Бобри и я дръпна с все сила. Монти се разкъсваше между дълга да защитава семейните драгоценности и безценните си очила.

– Съвсем си откачила!

– Под твое влияние! – Бобри се опита да му удари една яка плесница, но не успя. Пречеха й лапите.

А бицепсите на Сали се оказаха доста яки – малко й оставаше да издърпа Бобри назад за опашката, но Бобри явно нямаше намерение да се предава, преди да се пролее кръв. Толкова забавен тупаник Дийн не помнеше от последните трийсет секунди на финалния мач с „Джайънтс" миналия сезон.

– Счупи ми очилата! – изхленчи Монти и притисна длани към лицето си.

– Първо очилата, а сега и главата! – кресна Бобри и отново замахна.

Дийн потръпна, но Монти най-сетне си припомни, че притежава мъжки У-хромозоми, и с помощта на Сал и успя да оттласне Бобри и да се изправи на крака.

– Ще те тикна зад решетките! – изпищя като малко момиченце възмутеният поет. – Ще повдигна обвинение!

Това дойде малко множко за Дийн и той пристъпи напред с ленивата грация на хищник. През последните години се беше нагледал на достатъчно телевизионни кадри за себе си и отлично знаеше какво впечатление създаваше от екрана, когато извисеше снага във въздуха. Освен това подозираше, че следобедното слънце засилва ефекта, хвърляйки златисти отблясъци върху тъмнорусите му коси. До двайсет и осмата си година в ушите му искряха впечатляващи диамантени обици, но това беше младежко залитане и сега носеше само часовник.

– Ти си свидетел – запелтечи Монти, който го съзря дори през счупените стъкла на очилата и пребледня като платно. – Видя какво направи тя.

– Това, което видях – заговори Дийн провлечено и презрително, -… е още една причина да не те поканим на нашата сватба. – Приближи до Бобри, прегърна я през раменете и се вгледа нежно в смаяните й светлозелени очи. – Извинявай, скъпа. Трябваше да ти повярвам, когато ми каза, че този ново излюпил се Уилям Шекспир не заслужава да приключиш начисто с него. Виновен съм, задето настоях да дойдеш и да поговориш с този жалък кучи син. Следващия път ми напомни да се доверявам повече на преценката ти. Но трябва да признаеш, че бях прав, като те убеждавах първо да свалиш костюма. Нашият сексуален живот не засяга никого.

Бобри не беше от жените, които можеш лесно да шашнеш, но явно Дийн успя. За човек, който си изкарваше хляба с думи, словесният кладенец на Монти, изглежда, внезапно пресъхна и той само се пулеше насреща им, очевидно загубил дар слово.

– Вие ще се жените за Блу? – едва успя да изграчи слисаната Сали.

– Повярвай ми, самият аз съм не по-малко потресен. – Дийн скромно сви рамене. – Кой би се надявал, че ще избере тъкмо мен?

След подобно заявление какво можеха да кажат?

Когато Монти най-после започна да диша нормално, отново захленчи, настоявайки Блу да му каже какво е направила с „онова". Това „онова", досети се накрая Дийн, беше дискът с албума „Кървави следи" на Боб Дилън, забравен от Монти в квартирата му.

– От него има само хиляда екземпляра! – ревна той.

– Е, сега има само деветстотин деветдесет и девет – тросна му се Бобри. – Твоят екземпляр полетя към кошчето за боклук в момента, в който дочетох писмото.

Монти изглеждаше напълно сломен, но Дийн не се стърпя да забие нож още по-дълбоко в раната. Когато поетът и Сали седнаха в колата си, той заговори на Бобри достатъчно високо, за да е сигурен, че те ще го чуят:

– Да вървим, сладурче. Трябва да отскочим до града, за да ти купя онзи пръстен с двукаратов диамант, който толкова ти легна на сърцето.

Можеше да се обзаложи, че чу как Монти тихо изскимтя.

Но триумфът на Бобри не продължи дълго. Фордът на Монти едва бе стигнал до шосето, когато предната врата на къщата се разтвори със замах и на верандата се изтърколи едра и невероятно дебела жена с боядисана черна коса, оскубани и изрисувани с молив вежди и подпухнало лице.

– Какво става тук?

Бобри остана втренчена в прахоляка след отдалечаващия се форд, а раменете й увиснаха леко.

– Семейна разправия.

Жената скръсти ръце пред пищната си гръд.

– В мига, в който те видях, разбрах, че от теб само неприятности мога да очаквам. Не биваше да ти давам стаята под наем.

Продължи да кастри Бобри иДийн се сдоби с достатъчно информация, за да навърже фактите. Изглежда, допреди десет дни Монти бе живял в пансиона, след което изчезнал заедно със Сали. Бобри пристигнала на следващия ден, намерила прощалното писмо и решила да остане, докато не реши какво да предприеме по-нататък.

Големи капки пот избиха по челото на хазайката.

– Не те искам в къщата си!

Явно Бобри окончателно бе изгубила войнствения си дух.

– Още утре ще си тръгна.

– Но преди това трябва да ми платиш онези осемдесет и два долара, които ми дължиш.

– Разбира се, че ще ги… – Бобри рязко вдигна глава, изруга тихо и се втурна вътре.

Чак сега хазайката насочи вниманието си към Дийн и скъпата му спортна кола. Обикновено цялото население на Северна Америка се редеше на опашка, за да му целува задника, но тази жена май не се интересуваше много от американски футбол.

– Ти да не си наркопласьор? Ако си натъпкал колата си с наркотици, веднага ще се обадя на шерифа.

– Нямам нищо, освен силно действащ тиленол. – Имаше и няколко шишенца от предписаните му болкоуспокоителни, но реши да не ги споменава.

– Виждам, че си умно момче – заключи хазайката, метна му един мрачен поглед и се прибра в къщата. Дийн я изпрати с разочарован поглед. Явно шоуто бе свършило.

Не бързаше отново да потегли на път, при все че бе предприел това пътуване, за да си изясни някои неща. И най-вече причината за края на вечния си късмет. За всички години на спортната си кариера бе получил своя дял от контузии и синини, но нищо съществено. Осем години в Националната футболна лига и нито веднъж дори не си навехна глезена, не пострада коляното му, нито му се скъса ахилесово сухожилие. Дори и пръст не си счупи.

Но всичко това приключи преди три месеца, при плейофа за четвъртфинала срещу „Стийлърс". Тогава си извади рамото и си повреди ключицата. Операцията се оказа успешна. Рамото му щеше да му служи през още четири сезона, но никога нямаше да бъде както преди. Тъкмо в това се коренеше проблемът. Той бе свикнал да се мисли за неуязвим, за непобедим. От травми страдаха другите играчи, но не и той. Или поне не досега.

Приказният му, вълнуващ живот се обърка и пое в друга посока. Започна да прекарва твърде много време в нощните клубове. Не след дълго стаите му за гости започнаха да се пренаселват от хора, които той почти не познаваше. Голи жени влизаха и излизаха от ваната му. Накрая реши да поеме на самотно пътешествие, но на осемдесетина километра от Лае Вегас му хрумна, че Градът на греха не е най-подходящото място за душепречистващи размишления. Затова зави на изток и продължи през щата Колорадо. За нещастие, се оказа, че самотата никак не му понасяше. Вместо да избистри мислите си и да види нещата в перспектива, Дийн още повече се депресира. Приключението с Бобри беше страхотно развлечение, което за зла участ, изглежда, свърши.

Още не бе седнал в колата, когато от къщата се разнесоха пронизителни женски писъци. Мрежестата врата се отвори рязко и през нея към тревата полетя един куфар. Тупна на двора, отвори се и съдържанието му се разсипа наоколо: джинси и тениски, тъмночервен сутиен и няколко чифта оранжеви панталони. Последва го тъмносин платнен сак. А накрая, като завършек на процесията, изхвръкна и Бобри.

– Муфтаджийка и безделница! – изкрещя хазайката, преди да затръшне вратата. Наложи се Бобри да се улови за металната колона до стъпалата, за да не падне от верандата.

След като си възстанови равновесието, тя се огледа объркано. Явно не знаеше какво да прави, затова се отпусна на най-горното стъпало и захлупи лице в лапите си.

Тя му бе споменала, че колата й е развалена, което му предоставяше удобен предлог да отложи раздялата им, още повече че собствената му компания съвсем му бе опротивяла.

– Да те откарам ли? – провикна се Дийн.

Бобри вдигна глава, очевидно смаяна, че той още е тук. Фактът, че една жена бе способна да забрави за съществуването му, беше доста необичаен и това още повече засили интереса му към нея.

Тя се поколеба, сетне се надигна сковано.

– Добре.

Младият мъж й помогна да си събере вещите, предимно деликатни предмети, изискващи внимателно и ловко пипане. Като например гащичките. Като вещ ценител на прекрасния пол и финото бельо, той тутакси установи, че тя е по-скоро редовна клиентка на евтината верига „Уол-Март", отколкото на „Ейджънт Провъкейтър"[2]. Все пак притежаваше приятен асортимент от бикини в различни цветове с дръзки щампи. Но никакви прашки. И най-смущаващото – никакви дантели. А след като нежното лице на Бобри с остра брадичка – без потта и бобровите атрибути – несъмнено беше достойно да се подвизава на страниците на „Мама Гъска"[3] – дантелите трябваше да са задължителна част от гардероба й.

– Съдейки по поведението на бившата ти хазайка – отбеляза той, като постави куфара и сака й в багажника, – предполагам, че не ти достигат осемдесет и два долара за наема.

– Не ми достигат много повече. Криех още двеста долара в онази стая.

– Май те преследва лош късмет.

– Свикнала съм с това. И не е само лош късмет. Повечето е обикновена глупост, стара като света. – Озърна се назад към къщата. – Знаех, че Монти ще се върне тук още в мига, в който намерих под леглото диска на Боб Дилън. Но вместо да скрия парите си в колата, ги пъхнах в новия брой на „Пийпъл". Монти не понася „Пийпъл", Казва, че само кретените го четат, затова бях сигурна, че малкото ми богатство е в безопасност.

Самият Дийн не беше редовен читател на „Пийпъл", но някак си не беше прилично да хули списанието, в което снимките му се появяваха редовно, още повече че хората от Рекламния отдел бяха изключително любезни.

– Предполагам, че искаш да отидеш до склада на Бен? – попита я той, докато й помагаше да се настани в колата. – Освен ако не си решила да създадеш нова модна линия.

– Няма ли да престанеш да се заяждаш? – Бобри явно беше изпълнена с въпиеща неприязън към него, което беше малко озадачаващо, след като беше жена, а той беше… ами… Дийн Робилард. Тя видя пътната карта, оставена на седалката. – Тенеси?

– Имам там лятна къща. Недалече от Нашвил. – До миналата седмица му харесваше как звучаха тези думи. Сега не беше толкова сигурен. Макар че Дийн живееше в Чикаго, той си оставаше момче, отрасло в Калифорния, така че защо му трябваше да купува ферма в Тенеси?