Преди три дни тя откри, че спестовната й книжка, в която съхраняваше неприкосновения си запас от осем хиляди долара, както и разплащателната й сметка са изпразнени до стотинка. А сега Монти бе задигнал последните й двеста долара, парите за черни дни. Всичко, което й бе останало, се побираше в портмонето й – жалките осемнайсет долара. Нямаше дори кредитна карта – огромен пропуск от нейна страна. През целия си съзнателен живот младата жена всячески се беше старала да се подсигури финансово, за да не е безпомощна и уязвима, а ето че сега се оказа точно такава.

– Защо отиваш в Ролинс Крийк? – попита тя, преструвайки се, че води любезен и неангажиращ разговор, а не събира тайно сведения, които да й помогнат да спечели доверието му.

– Просто зърнах крайпътната табела, рекламираща ресторанта „Тако Бел" – обясни той. – Смятах да похапна, но се опасявам, че непредвидената среща с твоя любовник ми развали апетита.

Бивш любовник. Подчертавам – бивш.

– Ето какво не проумявам. Още от пръв поглед разбрах, че I ой е пълен неудачник. Нима никой от приятелите ти в Сиатъл не те осветли по въпроса?

– Често пътувам и не се задържам много при приятелите си.

– По дяволите, това можеше да ти каже първият непознат на бензиностанцията.

– След дъжд качулка. Той сведе поглед към нея.

– Май всеки миг ще ревнеш, нали? Блу не схвана веднага за какво намекваше.

– Старая се да съм смела – измърмори тя със саркастична нотка.

– С мен можеш да не се преструваш. Давай, излей си мъката. Това е най-добрият начин за лекуване на разбито сърце.

Монти не беше разбил сърцето й. По-скоро я беше вбесил. Все пак не той източи парите от всичките й сметки, а тя реагира малко прекалено, като се нахвърли така бурно срещу него. Още на втората седмица, след като му стана гадже, Блу проумя, че по-скоро би предпочела той да й бъде само приятел, и завинаги го изрита от леглото си. Двамата имаха общи интереси и въпреки егоцентризма му обикновено тя с удоволствие прекарваше времето си с него. Излизаха заедно, ходеха на кино, на изложби, взаимно се подкрепяха в творческата работа. И макар Блу да знаеше, че Монти е склонен прекалено да драматизира нещата, отчаяните му телефонни обаждания от Денвър я разтревожиха.

– Дори не бях влюбена в него – призна си младата жена. – И въобще не вярвам в любовта. Но двамата се грижехме един за друг, а всеки път, когато се обаждаше, той звучеше все по-разстроен. Изплаших се не на шега, че може да сложи край на живота си. Приятелите са много важни за мен. Не можех да му обърна гръб.

– И за мен приятелите са много важни, но ако някой от тях го закъса, щях да скоча в първия самолет и да отида при него, вместо да си събера багажа и да офейкам нанякъде.

Блу извади ластик от джоба си и отново събра косата си в рошава конска опашка.

– Така или иначе, вече бях решила да замина от Сиатъл. Но не възнамерявах да се озова точно в Ролинс Крийк.

Колата мина покрай табела с обява за продажба на овце. Блу мислено изреди най-близките си приятели, опитвайки се да си спомни от кого би могла да вземе пари назаем, но всички те се отличаваха с две общи неща: добри и щедри сърца и празни джобове. Новороденото на Брини страдаше от сериозно заболяване. Господин Грей едва свързваше двата края, и то само благодарение на социалните помощи. Мей така и не се възстанови след пожара, опустошил студиото й, а Тоня беше на пътешествие в Непал. Което оставяше Блу на милостта на един непознат. Като че ли злочестото й детство отново се завръщаше и тя ненавиждаше познатия до болка страх, който бавно се надигаше у нея.

– И така, Бобри, разкажи ми нещо за себе си.

– Аз съм Блу.

– Скъпа, ако и аз притежавах твоя съмнителен вкус за мъже, едва ли щях да бъда особено щастлив[7].

– Не ме разбра. Казвам се Блу. Блу Бейли.

– Звучи ми фалшиво.

– Майка ми е била малко потисната, когато е попълвала акта ми за раждане. Трябвало е да се казвам Хармъни, от „хармония". Но точно тогава в ЮАР избухнало въстание, а в Ангола започнали кръвопролитни междуособици… – Тя сви рамене. – Не бил най-добрият ден за всемирна хармония.

– Явно майка ти притежава изострено обществено съзнание.

– Може и така да се каже – изсмя се Блу горчиво. Тъкмо изостреното обществено съзнание на майка й струваше на Блу всичките й спестявания.

Той наклони глава към багажника и тя забеляза малка дупчици в меката част на ухото му. Онези четки и бои, които натоварих отзад… – поде Дийн, – хоби или професия?

– Професия. Рисувам портрети на жени и домашни любимци. Понякога рисувам и фрески.

– Не е ли малко трудно да се сдобиеш с постоянна клиентела, като непрекъснато пътуваш от място на място?

– Всъщност не. Намирам приличен квартал със скъпи къщи и после разнасям флаери по пощенските кутии с мостри на творбите ми. По правило това върши работа, но не и в градче като Ролинс Крийк, което не бъка от богаташи.

– Което обяснява бобровия костюм. Между другото, на колко години си?

– На трийсет. Не, не лъжа. Просто външността ми заблуждава.

– Сейф Нет

Блу подскочи от изненада при женския глас, внезапно изпълнил колата.

– Проверявам дали не можем да ти помогнем с нещо – изчурулика гласът. Дийн задмина един едва-едва пъплещ трактор.

– Илейн?

– Аз съм Клер. Илейн днес почива.

Едва сега Блу съобрази, че гласът се разнася от говорителите на арматурното табло на колата.

– Здравей, Клер. Отдавна не сме се чували.

– Трябваше да навестя мама. Как е пътуването?

– Не се оплаквам.

– На път за Чикаго, защо не се отбиеш в Сейнт Луис? В камерата има две пържоли с твоето име върху тях.

Дийн нагласи сенника.

– Прекалено си добра с мен, скъпа.

– Нищо не е достатъчно за любимия ми клиент на Сейф Нет. Когато най-после разговорът приключи, Блу завъртя очи.

– Какво излиза? Че ги подреждаш на опашка и им раздаваш поредни номера, така ли? Каква загуба на време.

Но Дийн не се включи в играта й.

– Никога ли не си изпитвала желание да се установиш на едно място? Или програмата за защита на свидетелите те заставя да се мотаеш из цялата страна?

– Има още доста какво да видя от света, за да се установя някъде. Може би ще се замисля за това, като стана на четирийсет. Приятелката ти спомена за Чикаго. Мислех, че отиваш в Тенеси.

– Точно така. Но моят дом е в Чикаго.

Чак сега тя си спомни, че той играеше в „Чикаго Старс". С лека завист Блу огледа арматурното табло на колата, с впечатляващи уреди и лост за скоростите.

– Ще се радвам, ако мога за малко да седна зад волана.

– Опасявам се, че ще ти е доста трудно да управляваш кола, която не пуши и двигателят й не се дави.

Той включи сателитното радио – микс от стари рокове и нови парчета.

През следващите трийсетина километра Блу слушаше музиката и се опитваше да се любува на пейзажите, ала беше твърде притеснена. Имаше нужда да се поразсее и се замисли за миг дали да не подразни Дийн, като го попита какво намира за привлекателно в мъжете, но за нея бе по-изгодно да поддържа илюзията, че той е гей, и не искаше да прекалява. При все това не устоя на изкушението да попита не е ли по-добре да намери станция, по която излъчват песни на Барбара Стрейзънд.

– Не искам да съм груб – отвърна спътникът й с хладно достойнство, – но нашата гей общност се умори от старите стереотипи.

Тя се постара да си придаде разкаян вид.

– Моля за извинение.

– Извинението е прието.

Отначало по радиото пускаха „Ю Ту", после „Нирвана". Блу се насили малко да потръска глава в тон с музиката, за да не заподозре Дийн колко е отчаяна. Той припяваше на „Никелбек" с мекия си впечатляващ баритон, а после се присъедини към „Колдплей" за „Скоростта на звука". Но когато Джак Пейтриът запя „Защо не се усмихваш?", Дийн тутакси превключи на друга станция.

– Върни предишната песен – помоли го тя. – „Защо не се усмихваш?" ми помогна да оцелея в последния клас в гимназията. Обичам Джак Пейтриът.

Аз пък не.

Това е все едно да не обичаш… Бог.

– Всекиму заслуженото.

Непринудената му чаровност се стопи. Изглеждаше отчужден, дори заплашителен. Не остана и следа от безгрижния професионален футболист, преструващ се на гей и модел на мъжко бельо, мечтаещ да стане кинозвезда. Вероятно Блу бе успяла да зърне истинския мъж зад блестящата фасада и никак не й хареса това, което видя. Предпочиташе да го мисли за глупав и суетен, но явно само второто беше вярно.

– Започвам да огладнявам. – Все едно бе натиснал невидим ключ, позволяващ му отново да се превърне в мъжа, какъвто искаше да изглежда в очите й. – Надявам се не възразяваш, ако си вземем храна за из път, за да не молим някого да наглежда колата.

– Нима се налага да плащаш на хора, за да ти наглеждат колата?

– Компютърът за запалването е кодиран, така че не могат да я откраднат, но тя привлича твърде голямо внимание, което я превръща в лесна плячка на вандалите.

– Не мислиш ли, че животът е достатъчно сложен и без да наемаш гледачка за колата си?

– Елегантният стил изисква жертви. – Той натисна един бутон на таблото и някаква Миси му издекламира маршрута до зоната за отдих.

– Как те нарече тя? – попита Блу, когато разговорът му с Миси приключи.

– Бу. Съкратено от „Малибу". Израснах в Южна Калифорния и прекарвах много време на плажа. И приятелите ми измислиха този прякор.

Бу беше типично прозвище за футболист. Ето защо в списание „Пийпъл" бяха публикували снимка, на която той се разхождаше по плажа. Тя посочи с показалец към единия от говорителите в колата.

– Всичките тези полудели по теб жени… Никога ли не те измъчват угризения, че ги залъгваш с напразни надежди?

– Опитвам се да изкупя вината си чрез вярно приятелство.

Той явно нямаше намерение да се впуска в откровения. Блу извърна глава към прозореца и се престори, че се любува на пейзажа. Засега не бе споменал, че смята да я изрита от колата, но още не беше късно. Освен ако тя не се постараеше той да пожелае компанията й.

Той плати за храната с две двайсетачки и през прозореца и каза на момчето да задържи рестото. Блу едва се сдържа да не скочи от седалката и да грабне парите от ръката на момчето. Самата тя доста често беше работила като това хлапе и нямаше нищо против щедрите бакшиши, но това беше прекалено.

Намериха място за пикник на два километра по-нататък по пътя – няколко маси под тополите. Захладня и Блу разрови раницата си, за да потърси пуловер, докато Дийн подреждаше храната. От снощи не беше яла и устата й се напълни със слюнки от миризмата на пържените картофки.

– Масата е готова – обяви той, когато тя се приближи.

Тя си беше поръчала най-евтиното блюдо, което успя да открие в менюто, и остави пред него два долара и трийсет и пет цента.

Той огледа с неприкрита неприязън купчинката монети.

– Аз черпя.

– Винаги си плащам – настоя младата жена.

– Не и този път. – Той побутна монетите обратно към нея. – Вместо това можеш да ми нарисуваш портрет.

– Портретите ми струват много повече от два долара и трийсет и пет цента.

– Не забравяй бензина.

Може би все пак щеше да успее да се добере до някъде за негова сметка. Докато колите фучаха по магистралата, Блу се наслаждаваше на всяко пържено картофче и всяка хапка от хамбургера. Дийн остави настрани полуизядения сандвич и извади блекбърито си. Намръщи се, докато се взираше в малкото екранче и проверяваше пощата си.

– Някое старо гадже ти досажда? – попита тя.

Той я изгледа неразбиращо за миг, сетне поклати глава.

– Новата ми икономка в Тенеси. Редовно ми изпраща имейли с пълни подробности за последните ремонти, но по което и време да я потърся, все попадам на гласовата й поща. Минаха два месеца, а нито веднъж досега не съм разговарял лично с нея. Тук нещо не е наред.

Блу не можеше да си представи да притежаваш къща, камо ли икономка. Агентката ми по недвижими имоти се кълне, че госпожа О'Хара е страхотна, но вече ми писна да си общуваме само по електронната поща. Ще ми се тази жена поне веднъж да вдигне проклетия телефон – измърмори той, докато преглеждаше съобщенията.

Блу трябваше да узнае нещо повече за него.

– След като си от Чикаго, защо ти е притрябвало да купуваш къща в Тенеси? – не издържа тя.

– Бях там миналото лято с едни приятели. Търсех подходяща къща по Западното крайбрежие, но видях тази ферма и веднага я купих. – Остави блекбърито на масата. – Имотът е разположен в средата на най-красивата долина, която някога си виждала. Има и езеро. Усамотено е. Както и простор за коне, за което винаги съм си мечтал. Но къщата се нуждае от сериозен ремонт, затова агентката ми по недвижими имоти намери строителен предприемач и нае госпожа О'Хара да надзирава работата.

– Ако имах къща, щях да искам сама да свърша всичко това. – Изпратих й цифрови снимки и образци за боите. Тя има прекрасен вкус и предложи много интересни идеи. Така че всичко се уреди.