– Искаш да ходим на срещи?

– Снощи ти казах, че вече съм свикнал на истински отношения. Сега, след като Райли ще живее с мен, ще имам нужда от постоянен дом. И това може да е в Ел Ей. – Поигра си с пръстите й, изпълвайки я със сладостно, мъчително напрежение. – Между другото, смятам това за нашата първа среща. Така имам по-добър шанс да спечеля предимство и да събера повече точки, когато излезем следващия път.

– Много благоразумно – кимна тя, ала не биваше да се усмихва.

– Колкото и да се опитвам, в твое присъствие не мога да бъда благоразумен. – Веселите искрици в очите му угаснаха. – Желая те, Ейприл. Всяка частица от теб. Искам да те гледам и да те докосвам. Искам да те вкуся. Искам да бъда в теб. Искам всичко.

Ейприл най-сетне отдръпна ръката си.

– И после какво?

– Ще го направим още веднъж.

– За това Бог е създал групарките, Джак. Лично на мен ми е нужно нещо по-стабилно.

– Ейприл…

Тя стана и отиде да потърси Райли.


***


Дийн най-сетне успя да отдели Блу от тълпата и я поведе зад ъгъла към старото гробище до баптистката църква. Замъкна я под сянката на най-впечатляващия паметник – висок, лъскав постамент от черен гранит – върху гроба на Маршъл Гарисън. От вниманието му не убягна, че тя изглеждаше нервна, но се опитваше да го прикрие.

– Как така всички разбраха, че тя е твоя майка? – попита Блу. – Целият град само за това шушука.

– Сега няма да говорим за Ейприл, а за това, което се случи вчера. Младата жена извърна поглед.

– Да, какво облекчение, нали? Можеш ли да си ме представиш с бебе на ръце? Колкото и да беше странно, той си я представяше. Блу щеше да бъде невероятна майка, страстна и всеотдайна закрилница, както и страхотна съотборничка. Ала сега не беше време за подобни мисли.

– Говоря за тъпия ти план в понеделник да си тръгнеш от града.

– Защо да е тъп? Ти също заминаваш следващия петък за тренировъчния лагер и никой не го смята за тъпо. Защо ти да можеш, а аз – не?

Твърде много приличаше на възрастна. Дийн си искаше обратно своята госпожица Мъфет.

– Защото между нас нищо още не е приключило, ето защо – тросна се младият мъж. – Няма никаква причина да бързаме с края на нещо, на което и двамата се наслаждаваме.

– Между нас всичко приключи. Аз съм скитница по душа и вече ми е време да поема по широкия път.

– Чудесно. Можеш да ми правиш компания, когато потегля обратно за Чикаго. Там ще ти хареса.

Блу плъзна пръсти по ъгъла на паметника на Маршъл.

– Твърде е студено през есента.

– Няма проблем. И в двете ми жилища има камини и печки, които работят идеално. Можеш да се пренесеш – изтърси той.

В първия миг Дийн не можеше да каже кой беше по-изненадан от думите му. Тя застина неподвижно, сетне пурпурните стъклени висулки на обиците рязко се залюляха под тъмните къдрици.

– Искаш да се пренеса да живея при теб?

– И защо не?

– Искаш да живеем заедно?

Досега никога не бе позволявал на нито една жена да се нанесе в дома му, но неизвестно защо сега му хрумна мисълта да живее с Блу.

– Разбира се, защо не?

– Само преди два дни ти не пожела да ме запознаеш с приятелите си. А сега искаш да живеем заедно?

Не изглеждаше толкова корава, колкото обикновено. Може би беше заради роклята или заради меките къдрици, обрамчващи малкото й лице. Или заради тъгата, мярнала се в очите й. Дийн затъкна един кичур зад ухото й.

– Преди два дни бях объркан. А сега вече не съм. Тя се отдръпна.

– Разбирам. Аз най-после изглеждам достатъчно представително, за да ме покажеш пред хората.

– Външният ти вид няма нищо общо с това! – избухва Дийн.

– Просто съвпадение? – Тя го погледна право в очите. – Малко ми е трудно да повярвам.

– За такъв ли негодник ме мислиш? – разпеняви се Дийн и продължи, без да дочака отговор: – Искам да те покажа на цял Чикаго. Това е всичко. Искам да имам възможност да помисля за нашите отношения, без да ме пришпорва тиктакането на часовника.

– Я почакай. От нас двамата аз съм мислителят, забрави ли? Ти си този, който се кипри по пътеките на универсалните магазини и раздава рекламни шишенца с парфюмчета.

– Престани! Спри да се опитваш да се изсулваш от всички важни теми с разни остроумия.

– Виж ти кой го казва!

Сегашната му тактика явно не вършеше работа. Дийн усети как губи самообладание, затова заложи последния си коз.

– Освен това имаме недовършена работа. Аз ти платих за фреските, но още не съм ги одобрил.

Блу разтърка слепоочията си.

– Знаех, че няма да ти харесат. Предупредих те.

– И защо да не ми харесат? Аз дори не съм ги видял. Младата жена примигна.

– Но аз още преди два дни свалих найлоновата завеса от вратите.

– Не съм ги видял. Трябваше ти да ми ги покажеш, забрави ли? Това беше част от сделката. За всичко, което съм инвестирал в тези стени, заслужавам да ги видя за пръв път в присъствието на художника.

– Опитваш се да ме манипулираш.

– Бизнесът си е бизнес, Блу. Научи се да отделяш личните отношения от бизнеса.

– Чудесно – рече тя рязко. – Утре ще намина.

– Тази вечер. Чаках достатъчно дълго.

– По-добре да ги видиш на дневна светлина.

– Защо? – изненада се младият мъж. – Главно ще вечерям там. Блу се извърна от паметника и от него и се запъти към портата.

– Трябва да отведа Нита у дома. Нямам време за това.

– Ще дойда да те взема в осем.

– Не е нужно. Ще дойда с нейната кола. – Воланите на подгъва се люшнаха около коленете й, когато излизаше от гробището.

Дийн се помота известно време около надгробните плочи, опитвайки се да събере мислите си. Беше й предложил нещо, което не беше предлагал на друга жена, а тя му отказа най-безцеремонно, сякаш това не означаваше нищо. Блу продължаваше да се прави на куотьрбек, но не я биваше да води играта. Не само не знаеше как да се грижи за отбора, а дори и за себе си.

Някак си трябваше да промени това и не му оставаше много време.


***


Райли изхвърли купчина картонени чинии в контейнера за смет и се върна, за да седне до госпожа Гарисън. Голяма част от посетителите се разотиваха, но купонът беше суперуспешен, а госпожа Гарисън се държа любезно с всички. Момичето знаеше, че тя е щастлива, задето бяха дошли толкова много хора, повечето от които разговаряха лично с нея.

– Забелязахте ли колко мили бяха всички с вас? – попита Райли, за да се увери, че всичко е наред.

– Те отлично знаят от коя страна е намазана филията. Госпожа Гарисън беше изцапала зъбите си с червило, но

Райли си бе наумила нещо и си замълча за червилото.

– Блу ми обясни какво става в града. Това е Америка и аз мисля, че трябва да позволите на хората да правят каквото поискат с магазините си и всичко останало. – Замълча за миг. – Освен това смятам, че би трябвало да давате безплатни уроци по балет на всички деца, които не могат да си позволят да плащат за тях.

– Уроци по балет? Че кой ще дойде? В наши дни децата се интересуват само от хип-хоп.

– Някои от тях харесват и балета. – Днес се бе запознала с две момичета от гимназията, които бяха много мили и й подхвърлиха идеята.

– Виждам, че имаш доста предложения за това, което не би трябвало да направя, но не е ли по-добре да обсъдим тона, което искам ти да направиш. Днес е моят рожден ден и аз те помолих само за едно нещо.

Райли съжали, че бе подхванала темата.

– Не мога да пея пред публика – промърмори. – Не съм достатъчно добра с китарата.

– Глупости. Аз ти давах уроци по балет, а ти не искаш да направиш за мен толкова малко нещо.

– Изобщо не е малко!

– Ти пееш много по-добре от всички тези пройдохи в онази банда. Никога в живота си не съм чувала такава отвратителна врява.

– Ще ви попея, когато се върнем у вас и останем само ние двете.

– Смяташ ли, че не съм била уплашена, когато за пръв път излязох да танцувам пред публика. Толкова умирах от страх, че едва не припаднах. Но това не ме спря.

– Не съм си взела китарата.

– Те имат китари. – Нита размаха бастун към дерящите се музиканти.

– Техните са електрически.

– Едната не е.

На Райли дори не й бе хрумнало, че Нита ще забележи, че соло китаристът смени електрическата си китара с акустична, преди да се опита да изпее „Най-хубавото време в твоя живот" на Грийн Дей.

– Не мога да взема чужда китара. Те няма да ми я дадат.

– Ще видим.

За ужас на Райли, Нита се надигна от пейката и се затътрузи към музикантите. По това време бяха останали по-малко от половината дошли да почетат рожденичката – най-вече семейства, които чакаха децата им да се наиграят, и тийнейджъри, мотаещи се из алеите. Момичето забеляза, че Дийн влезе през страничния вход на парка, и хукна през тревата към него.

– Госпожа Гарисън се опитва да ме накара да пея. Иска да е подарък за рождения й ден. Дийн не харесваше възрастната дама и Райли очакваше, че брат й ще се вбеси, но той явно мислеше за нещо друго.

– Ще пееш ли?

– Не! Знаеш, че не мога. Наоколо има толкова много хора. Той погледна над главата й, сякаш търсеше някого.

– Не са толкова много.

– Не мога да пея пред други хора.

– Но ти пя за мен и госпожа Гарисън.

– Това е друго. И бяхме само ние. Не мога да го правя пред непознати. Изглежда, той най-сетне й обърна внимание.

– Не можеш да пееш пред непознати или не искаш да пееш в присъствието на Джак? Когато му довери съкровените си чувства, тя го накара да й обещае, че никога няма да споменава за разговора им. А ето че сега той го използваше против нея.

– Ти не разбираш.

– Разбирам. – Дийн я прегърна през раменете. – Извинявай, Райли. Ще трябва сама да решиш.

– Когато си бил на моите години, не си пял пред други.

– Аз не мога да пея като теб.

– Пееш доста добре.

– Джак наистина се старае – рече младият мъж. – Ако пееш, чувствата му към теб няма да се променят.

– Не можеш да си сигурен.

– Нито пък ти. Може би е време да се убедиш.

– Вече съм убедена.

Усмивката му изглеждаше малко престорена и тя си помисли, че може би се е разочаровал от нея.

– Добре – съгласи се Дийн. – Нека видим дали мога да уговоря старата вещица да те остави на спокойствие.

Той се запъти към госпожа Гарисън, а Райли изведнъж почувства, че й се вие свят. Преди да дойде във фермата, й се налагаше сама да се грижи за себе си. Но сега Дийн я бе взел под крилото си и я защитаваше, както когато баща й искаше да я отведе в Нашвил. И брат й не беше единственият. Ейприл и Блу я закриляха от госпожа Гарисън, макар че нямаше нужда. А баща й се нахвърли срещу Дийн онази вечер, когато си помисли, че брат й наистина я преследва.

Госпожа Гарисън разговаряше със солиста на бандата, когато Дийн я приближи. Райли загриза нокътя си. Баща й стоеше сам до оградата, но тя забеляза как неколцина му хвърляха любопитни погледи. Ейприл помагаше да се разчистят масите, а Блу увиваше остатъците от тортата за госпожа Гарисън. Старата дама бе казала на Райли, че „запалено светило не се захлупва със съд", което щяло да рече, че явно си прекалено скромен и криеш талантите си, никой няма да ги види. И че тя нищо няма да постигне, ако не бъде вярна на себе си.

Мишниците й се изпотиха. Имаше чувството, че всеки момент ще повърне. Ами ако започне да пее и се провали с гръм и трясък? Втренчи се в баща си. А още по-лошо – ако не се провали?


***


Джак се изправи, когато видя, че дъщеря му се приближава към микрофона с китара в ръце. Дори от мястото си в другия край на парка виждаше колко е изплашена. Наистина ли щеше да свири и пее?

– Казвам се Райли – прошепна тя в микрофона.

Изглеждаше толкова мъничка и беззащитна. Той не знаеше защо тя го прави, но знаеше, че за нищо на света няма да позволи да бъде наранена. Понечи да тръгне към музикантите, но тя засвири. Никой не си бе дал труда да включи акустичната китара към усилвателя и отначало насъбралите се не й обърнаха внимание. Но Джак я чу и при все че встъплението беше много тихо, той разпозна „Защо не се усмихваш?". Стомахът му се присви, когато Райли запя:

Помниш ли, когато бяхме млади? И всяка мечта беше първата? Бейби, защо не се усмихваш?

Не му пукаше, че ще го разпознаят. Трябваше да се качи на сцената. Това не беше песен за единайсетгодишно момиче и той нямаше да й позволи да се изложи.

Не очаквам да разбереш, когато си видяла толкова много. И не те моля да разбереш.

Мекият й мелодичен глас толкова силно контрастираше с фалшивото врякане на бандата, че тълпата постепенно притихна. Дъщеря му щеше да бъде съсипана, ако започнат да се смеят. Джак ускори крачки, но появилата се до него Ейприл протегна ръка, за да го спре.

– Слушай, Джак. Чуй я. И той го стори.


Зная, животът е жесток.