Джак сграбчи Ейприл за ръката и я повлече навътре в обора, по-далеч от чужди погледи. Той изгаряше, но не само от обедната горещина. Изгаряше от вина, от страх, от похот, от надежда. В прашния обор все още миришеше леко на сено и тор. Той притисна Ейприл към стената на една от клетките.

– Никога повече не казвай, че искам от теб единствено секс. Чу ли ме? – Разтърси я леко. – Аз те обичам. Как бих могъл да не те обичам? Ти почти не си се променила. Искам да имам бъдеще с теб. И мисля, че трябва да ми дадеш възможност сам да го обмисля и осигуря, вместо да убеждаваш нашия син, че съм долен мръсник.

Но Ейприл не се стресна.

– И кога точно осъзна, че ме обичаш?

– Веднага. – Забеляза скептичния поглед в очите й. – Е, може би не първата вечер. Може би не веднага.

– Какво ще кажеш за вчера? Той искаше да излъже, но не можа.

– Сърцето ми го знаеше, но разумът не искаше да приеме. – Погали бузата й с кокалчетата на пръстите. – Ти беше по-смела от мен. Когато преди малко изрече онези думи, като че ли едно голямо яйце се счупи и аз най-сетне видях какво има вътре.

– И какво има в него?

– Сърце, изпълнено с любов към теб, моя сладка Ейприл. Гласът му се задави от напиращите емоции, но Ейприл не се трогна.

– Продължавай да говориш – подкани го, без да откъсва очи от неговите.

– Ще ти напиша песен.

– Ти вече ми написа. Кой би могъл да забрави безсмъртните стихове за „русокосата красавица в чувал за трупове"?

Той се усмихна и прокара пръсти през кичур от косата й.

– Този път ще ти напиша истинска любовна песен. Обичам те, Ейприл. Ти ми върна дъщерята и сина. Преди да дойда тук, живеех в свят, в който всички цветове се сливаха в една сивота, но когато те видях, всичко засия. Ти си вълшебен, неочакван дар и аз не мисля, че мога да оцелея, ако този дар изведнъж изчезне.

Той очакваше, че тя ще продължи да се противи и да го измъчва. Вместо това ъгълчетата на меките й устни потрепнаха в лека усмивка, а ръцете й се отпуснаха върху колана на шортите й.

– Добре. Предавам се. Съблечи се.

Джак се засмя и я задърпа към дъното на обора. Намериха едно старо, протъркано одеяло и съблякоха трескаво потните, изцапани с боя дрехи. Телата им бяха загубили младежката гъвкавост, но закръглената й фигура му харесваше повече, а тя го изпиваше с поглед, сякаш той все още беше на двайсет и три.

Джак не можеше да си позволи да я разочарова. Положи я върху одеялото и двамата се целуваха цяла вечност. Той изследва нейните извивки и падини, а острите лъчи на светлината, процеждащи се през цепнатините между дъските, падаха върху сплетените им тела като тънки златисти въжета, като че ли за да ги обвържат още по-здраво.

И когато повече не можеха да издържат сладкото мъчение, той се отпусна нежно отгоре й. Тя разтвори крака и го пусна. Беше влажна и тясна. Твърдите дъски на пода подлагаха на изпитание телата им – утре щяха да заплатят цената – но сега им беше все едно. Той започна да се движи. Позата беше най-обикновената, мисионерската. Вдъхновена единствено от любов. Чиста и безхитростна. Лишени от бурната нетърпеливост на младостта, те се взираха в откритите си доверчиви очи. Време за безмълвни клетви и признания в любов. Двамата се движеха ведно. Люлееха се. Извисяваха се устремно. И когато всичко свърши, се отпуснаха отмалели, омаяни от чудото, случило се с тях.

– Ти ме накара да се почувствам като девственица – пророни тя.

– А ти ме накара да се почувствам като супергерой – отвърна той.

Обгърнати от земните миризми на секс и прах, на пот и на отдавна изчезнали животни, те продължиха да се прегръщат, при все че ставите и мускулите ги боляха от твърдия под. Сърцата им пееха. Дългата й красива коса се разпиля по тялото му, когато Ейприл се подпря на лакът и започна да обсипва с целувки гърдите му. Той плъзна нежно пръсти по извивката на гърба й.

– Какво ще правим сега, любима?

Ейприл му се усмихна през златистата паяжина на косата си.

– Всяко нещо с времето си, любов моя. Да не избързваме и да вървим стъпка по стъпка, да се справяме с нещата едно по едно…


***


Да бъде арестувана, не се оказа чак такъв кошмар, както си представяше Блу.

– Много ми харесаха слънчогледите – обяви помощник-шерифът Карл Докс и поглади късото си „афро".

Блу изтри четката и тръгна по коридора, за да провери пропорциите на рисунките.

– А на мен ми харесва да рисувам бръмбари. Непременно ще добавя и един паяк.

– Не зная. Хората май не се радват много на паяците.

– Този обаче ще го харесат. Паяжината ще изглежда, сякаш е изтъкана от разноцветни пайети.

– Наистина не ти липсват идеи. – Карл огледа фреската от друг ъгъл. – Началникът Уесли смята, че трябва да нарисуваш във фоайето череп с пречупени кости – предупреждение към всички да се подчиняват на закона – но аз му казах, че не рисуваш подобни неща.

– Правилно. – Престоят й в килията в участъка беше удивително спокоен, стига да не си позволяваше да мисли за Дийн. Сега, когато най-после започна да рисува това, което искаше, идеите се рояха в главата й толкова бързо, че не можеше да насмогне да ги осъществи.

Карл влезе в кабинета си. Беше четвъртък сутринта. Бяха я арестували в неделя и тя работеше върху фреската в коридора на участъка от понеделник следобед. Освен това беше сготвила лазаня за полицаите в общата кухня, а вчера два часа приемаше обажданията по телефона, когато секретарката Лорейн я сви циститът. Досега я бяха посетили Ейприл и Сил, както и Пени Уинтърс, фризьорът Гари, агентката по недвижими имоти Моника и барманът от „Барн Грил". Всички й съчувстваха, но с изключение на Ейприл, никой не бързаше да я измъкне от ареста, докато Нита не подпишеше окончателните документи, разрешаващи осъществяването на проекта за обновяването на града. Това беше условието, поставено от Нита, за да се уреди арестът на Блу. Блу й беше бясна… и безкрайно трогната.

А от Дийн нито следа. Той я беше предупредил, че няма да хукне след нея, и не беше от мъжете, които отправят напразни заплахи.

Началник Уесли надникна в коридора.

– Блу, току-що ми съобщиха, че Ламонт Дейли ще се отбие на чаша кафе.

– Кой е той?

– Шерифът на окръга.

– Ясно.

Младата жена остави четката, изтри ръцете си и се върна в незаключената килия. Засега беше единствената затворничка, макар че Рони Арчърс беше тук за няколко часа, след като Карл го прибрал за шофиране с невалидна книжка. За разлика от Дийн, Карън Ан тутакси доприпка да освободи любовника си, но пък гаранцията, която Карл определи на Рони, беше само двеста долара.

Килията се оказа доста добро място, където да размишлява за живота си и да отсее сеното от плявата, която я задушаваше. Сил й изпрати кресло и месингова подова лампа. Моника й донесе две книги и няколко списания. Семейство Бишъп, което сега можеше да превърне викторианската си къща в малък семеен хотел, я снабди с прилично спално бельо и пухкави кърпи за баня. Но нищо от това не радваше душата на Блу. Утре Дийн заминаваше за тренировъчния лагер. Беше крайно време за бягство от затвора.


***


Идеалният сребрист полумесец сияеше от среднощното небе, осветявайки голямата, тънеща в мрак къща във фермата. Блу паркира до обора, наскоро боядисан с бяла боя, и се отправи към страничната врата, която за нейна изненада се оказа заключена. Е, оставаше предната. По гръбнака й пропълзяха ледени тръпки и сърцето й се сви от страх. Ами ако Дийн вече бе заминал? Но когато заобиколи къщата и стигна до вътрешния двор, чу проскърцването на дивана люлка на верандата и различи широкоплещест силует. Мрежестата врата беше отворена. Блу пристъпи вътре. Посрещна я подрънкването на кубчета лед. Той я видя, но не каза нито дума.

Младата жена закърши ръце.

– Не съм откраднала огърлицата на Нита. Диванът люлка отново изскърца.

– Никога не съм го и помислял.

– Нито някой друг, включително и Нита.

Едната му ръка бе отпусната върху облегалката на дивана.

– Вече загубих бройката на всичките ти конституционни права, които те са нарушили. Можеш да ги съдиш.

– Нита знае, че няма да го направя. – Тя пристъпи към малката масичка от ковано желязо до дивана.

– Ако бях на твое място, щях да ги съдя.

– Защото не се чувстваш толкова близък с местните хора, колкото аз. Хладнокръвието му се пропука.

– Ако ги чувстваш толкова близки, защо бягаш?

– Защото…

– Именно, няма нужда да продължаваш. – Той остави рязко чашата върху масата. – Бягаш от всичко, което не ти е безразлично.

Тя дори нямаше сили да се защити.

– Прав си, аз съм страхливка. – Мразеше да се чувства толкова уязвима, но това беше Дийн, а тя го бе наранила. – Истината е, че през всички тези години много добри хора бяха загрижени за мен.

– И всички са се разделили с теб. Да, зная.

Съдейки по изражението му, явно не му пукаше. Тя грабна чашата от ръката му, отпи голяма глътка и се задави. Дийн никога не я бе виждал да пие нещо по-силно от бира, а това беше уиски.

Той стана и запали новата подова лампа на верандата, сякаш не желаеше да стои сам с нея на тъмно. Наболата му брада надвишаваше с почти два сантиметра модната тенденция, косата му бе сплескана от едната страна, а върху ръката му се мъдреше петно от боя, но все още можеше да позира за реклама на „Енд Зоун".

– Изненадан съм, че са те пуснали – отбеляза младият мъж. -

Чух, че смятат да те държат до другата седмица, когато Нита ще подпише всички документи за градския план.

– Всъщност не са ме освободили. Може да се каже, че избягах. Дийн се оживи.

– Какво означава това?

– Смятам, че началник Уесли няма да забележи, ако върна колата му до края на дежурството. Между нас да си остане, но в този участък цари пълен хаос. Направо разпасана работа.

Той издърпа чашата от ръката й.

– Не само си избягала от ареста, но и си отмъкнала полицейската патрулка?

– Не съм толкова глупава. Взех личния автомобил на шефа. Буик луцерн. При това назаем, не съм го отмъкнала.

– Без да му кажеш – изтъкна той и отпи от уискито.

– Сигурна съм, че няма да има нищо против – отвърна Блу. В гърдите й отново се надигна обидата от последните дни. Пльосна се в плетения стол от ракита, поставен срещу дивана. – Много ти благодаря, задето си счупи краката да платиш гаранцията ми – додаде саркастично.

– Гаранцията ти е петдесет хиляди долара – изрече той с безизразна физиономия.

– Плащаш почти толкова за козметиката си за коса.

– Да, между другото, плащам толкова за застраховка преди всеки полет – промълви Дийн и отново се настани на дивана.

– Смяташе да заминеш утре за Чикаго, без да се видиш с мен, така ли? Щеше да ме оставиш да гния в тъмницата.

– Едва ли може да се каже, че „гниеш" – отбеляза Дийн и се облегна на възглавниците. – Дочух, че вчера сутринта началник Уесли те е преотстъпил на местния пенсионерски клуб „Златна старост", за да проведеш урок по живопис с маслени бои.

– Това е част от програмата му за намиране на работа на бивши затворници – обясни Блу и сключи ръце в скута си. – Ти се радваш, че ме арестуваха, нали?

Той отпи още една глътка, като че ли обмисляше въпроса й.

– В крайна сметка това няма голямо значение, нали? Ако Нита не те беше натопила за пореден път, досега вече щеше да си изчезнала от тук.

– Искаше ми се поне… да дойдеш да ме видиш.

– По време на последния ни разговор ти съвсем ясно ми даде да разбера какви са чувствата ти.

– И ти позволи на такава дреболия да те спре? – Гласът й пресекна.

– Защо си тук, Блу? – попита младият мъж уморено. – За да забиеш ножа още малко по-надълбоко?

– За такава ли ме мислиш?

– Предполагам, че си направила това, което си сметнала за нужно. Сега аз правя съвсем същото.

Тя подпря с крака дивана люлка.

– Едва ли е особено изненадващо, че имам малки проблеми с доверието към околните.

– Имаш проблеми с доверието. Проблеми с творчеството. Проблеми с фалшивия непукизъм. Да не говорим за проблемите ти с модата. – Дийн изви насмешливо устни. – Не, почакай. Това е част от фалшивия ти непукизъм.

– Точно когато началник Уесли ме арестува, се канех да обърна колата! – възкликна Блу.

– Да бе, как ли пък не!

– Истина е. – Нито за миг не й бе хрумвало, че той може да не й повярва. – Ти беше прав. За онова, което ми каза на уличката зад къщата на Нита. – Тя пое дълбоко дъх. – Аз те обичам.

– Ъхъ. – Ледените кубчета издрънчаха, когато пресуши чашата.

– Обичам те. Наистина.

– Тогава защо звучиш така, сякаш всеки миг ще си изповръщаш червата?

– Ами все още не съм свикнала с мисълта. – Обичаше Дийн Робилард и трябваше да направи този ужасяващ скок в бездната. – Напоследък имах доста време, за да размишлявам, и… – Устата й беше толкова пресъхнала, че думите излизаха с мъка. – Ще дойда с теб в Чикаго. Ще поживеем заедно. Ще видим как ще се получи.