Възцари се мъртвешка тишина. Младата жена започна да се изнервя.

– Предложението вече не е в сила – промълви той тихо.

– Изминаха само четири дни!

– Ти не си единствената, която е имала време да размишлява.

– Знаех си, че ще стане така. Точно това повтарям от самото начало. – Блу стана. – За теб не бях нищо повече, освен ново развлечение.

– Току-що доказа, че съм прав. Именно заради това ти нямам доверие. Ръцете я засърбяха да го халоса с нещо по-тежко по главата.

– Как така ми нямаш доверие? Та аз съм най-надеждният човек на света! Попитай приятелите ми.

– Приятели, с които говориш само по телефона, защото не се задържаш в един и същи град с тях повече от няколко месеца.

– Но нали току-що ти казах, че ще дойда с теб в Чикаго?

– Не само ти се нуждаеш от стабилност и надеждност. Аз твърде дълго чаках истинската любов. И понятие нямам защо това се оказа именно ти. Предполагам, че Господ е решил да се пошегува с мен. Но ето какво ще ти кажа. Нямам намерение да се събуждам всяка сутрин и да гадая дали още си с мен. Призля й.

– Тогава какво ще правим? Дийн я изгледа с твърд поглед.

– Ти ми кажи.

– Вече го направих. Ще започнем с Чикаго.

– На теб ще ти хареса, нали? – Прозвуча почти презрително. – Ти направо разцъфтяваш на нови места. Проблемът е, че не можеш да пуснеш корени, дори самата мисъл за това те ужасява.

Беше уцелил в десетката.

Дийн се изправи.

– Да кажем, че заминем за Чикаго. Аз те представям на приятелите ми. Прекарваме си страхотно. Смеем се. Спорим. Любим се. Минава един месец. После… – Сви рамене.

– А след това едно прекрасно утро се събуждаш и мен ме няма.

– По време на сезона често отсъствам. Представи се как ще ти се отрази това. А и жените? Те се хвърлят на шията на всеки, който е с футболен екип. А какво ще направиш, когато откриеш следи от червило върху яката на ризата ми?

– Мисля, че ще го преживея, стига да не е върху боксерките ти „Енд Зоун". Дийн дори не се усмихна.

– Ти май не разбираш, Блу. Жените постоянно ме преследват, а не ми е в характера да ги отпращам, без поне да им се усмихна или да им кажа колко харесвам косата или очите им, или да им направя някакъв шибан комплимент, защото това ги кара да се чувстват добре, както и мен самия, защото така съм устроен.

Колко обичаше този мъж.

– Никога не бих ти изневерил. – Той се взря настойчиво в нея. – Верността също е част от характера ми. Но как ще можеш да повярваш в това, когато все още си нащрек и чакаш доказателство, че не те обичам – че съм като всички останали, които са те отхвърляли? А не мога да следя всяка своя стъпка, всяка изречена дума от страх да не ме напуснеш. Ти не си единствената, която носи белези в душата си.

Неоспоримата му логика я изплаши.

– Трябва да заслужа място в „отбора Робилард"? Това ли имаш предвид? Очакваше Дийн да отрече, ала той не го стори.

– Да, предполагам, че е точно така.

През цялото си детство Блу се бе опитвала да докаже, че е достойна за любовта на другите хора, и винаги се беше проваляла. И сега той изискваше от нея същото. Негодуванието я задави. Искаше й се да го прати по дяволите, но нещо в изражението му я възпря. Поразителна неувереност и уязвимост в един мъж, който имаше всичко. В този момент Блу осъзна какво трябва да направи. Може би щеше да се получи, а може би не. Може би този път сърдечната мъка щеше да бъде много по-силна.

– Ще остана тук.

Дийн наклони глава, сякаш не бе чул добре.

– Отборът „Бейли" ще остане точно тук – повтори младата жена. – Във фермата. Сама. – Мислите й препускаха. – Ти дори няма да идваш. Няма да се видим до… – прехвърли наум по-значимите дати – до Деня на благодарността. – Ако все още съм тук. Ако ти все още ме искаш, преглътна мъчително. – Ще гледам как листата на дърветата пожълтяват, ще рисувам, ще натяквам на Нита за това, което ми стори. Може би ще помогна на Сил да отвори новия си магазин за подаръци или… – Гласът й секна. – Нека бъдем честни… Може да се паникьосам и да офейкам.

– Смяташ да останеш във фермата?

Наистина ли смяташе? Тя кимна нервно. Беше длъжна да го направи заради тях, но най-вече заради себе си. Беше уморена от безцелността на собственото си съществуване, ужасяваше се от личността, в която можеше да се превърне, ако продължи да живее по този начин – самотна жена, без пристан и близки, чийто свят се побираше в багажника на една кола.

– Ще се опитам.

– Ще се опиташ? – Гласът му я прониза като нож.

– Какво искаш от мен? – извика изтерзаната жена. Стоманеният мъж вирна брадичка.

– Искам да бъдеш толкова корава, на каквато се преструваш.

– И ти мислиш, че не се изисква коравост за всичко това? Че няма да ми е трудно? Той стисна устни. В гърдите й се загнезди зловещо предчувствие.

– Недостатъчно трудно – заяви Дийн. – Да увеличим залога. – Извиси се застрашително над нея. – Отборът „Робилард" няма да идва във фермата, а освен това няма да ти се обажда по телефона и дори няма да ти изпраща шибани имейли. Отборът „Бейли" ще трябва всеки ден да се задоволява само с доверие. – Нагази в още по-дълбоки води, предизвиквайки я да се огъне. – Няма да знаеш къде съм, нито с кого съм. Няма дори да знаеш дали страдам по теб, дали се чукам с всяка срещната красавица, или се опитвам да измисля как да скъсам с теб. – Замълча.

Когато заговори, цялата му агресивност се бе стопила, а думите му й подействаха като ласка. – Ще имаш чувството като че ли и аз съм те изоставил, както всички останали.

Блу долови нежността му, но нямаше сили да я приеме.

– Трябва да се връщам в килията – промърмори и се извърна.

– Блу… – Той докосна рамото й.

Но тя забърза към вратата, навън в мрака. После се затича, препъвайки се в тревата, докато стигна до колата на началник Уесли. Дийн искаше всичко от нея, но в замяна не й даваше нищо. Нищо, освен сърцето си, също толкова крехко и уязвимо като нейното.

25

Отначало Блу нарисува серия с цигански фургони – някои скътани в скрити пещери, други, пътуващи по черни пътища към белеещи се в далечината минарета и позлатени църковни куполи. После премина на гледки от птичи поглед на омагьосани села с тесни извити улички, по които гордо пристъпваха бели коне, и сгушени къщурки с тухлени комини, върху някои от които бе кацнала палава фея, решила да отдъхне.

Рисуваше като обезумяла, едва успяваше да завърши една картина и започваше друга. Не спеше, почти не хапваше. Готовите картини криеше в един шкаф.

– И ти също като Райли захлупваш запаленото светило със съд – заяви Нита на Блу една неделна сутрин, надвиквайки шума в „Барн Грил", два месеца след като Дийн се бе върнал в Чикаго. – Докато не намериш кураж да покажеш на хората картините си, смятай, че си изгубила уважението ми.

– Е, сега няма да мога да мигна цяла нощ – отвърна Блу заядливо. – И не се преструвайте, че никой не ги е видял. Зная, че изпратихте на Дийн копия от снимките, които ме накарахте да направя.

– Още не мога да повярвам, че той и родителите му продадоха историята на живота си на онзи мръсен жълт парцал. Едва не получих инфаркт, когато видях челното заглавие: „Футболна звезда – дете на любовта на Джак Пейтриът!". Смятам, че би трябвало да имат повече достойнство.

– Онзи мръсен жълт парцал им предложи най-високия хонорар – изтъкна младата жена. – А вие сте абонирана за него от години.

– Това няма значение – изсумтя Нита недоволно. Статията се появи в пресата през втората седмица на август, последвана от съвместно телевизионно интервю на Дийн, Джак и Ейприл. Ейприл сподели с Блу, че Дийн бил решил да разкрие толкова грижливо пазената тайна за своя произход в деня на празненството по случай рождения ден на Нита. Джак бил толкова потресен, че направо изгубил дар слово. Тримата решили да продадат историята на този, който плати най-много, а с получените пари да основат семеен фонд в подкрепа на организации, които помагат на така наречените „трудни деца" да си намерят постоянни семейства. Само Райли била против. Тя искала парите да се дадат на няколко кучешки приюта.

Блу редовно говореше с тях по телефона – с всички, освен с Дийн. Ейприл не споделяше много информация за сина си, а Блу не смееше да я попита.

Нита подръпна рубиновата висулка на обицата си.

– Ако питаш мен, целият свят е откачил. Вчера на паркинга пред новата книжарница имаше четири коли с каравани. Докато се усетим, и на всеки ъгъл ще има „Макдоналдс"! И още не проумявам защо каза на онези свраки от женския клуб на Гарисън, че от сега нататък, ако искат, могат да провеждат сбирките си в моята къща.

– Аз пък не проумявам как така вие двете с онази ужасна Гладис Прейдър – жена, която мразехте и в червата – сега сте първи приятелки. Макар че някои биха го нарекли вещерско сборище.

Нита всмукна толкова силно, че Блу сериозно се изплаши да не си глътне предния зъб. Тим Тейлър изникна изневиделица до масата им.

– Мачът започва. Да видим дали „Старс" най-сетне ще спечелят. – Посочи към големия екран на телевизора, инсталиран в салона на „Барн Грил", за да могат в неделните следобеди всички да гледат мачовете с участието на „Старс". – Този път се опитвай да не си затваряш очите, когато Дийн центрира топката. Приличаш на някоя глезла.

– Я си гледай работата – сряза го Блу.

Тя въздъхна, отпусна глава на рамото на Нита и остана така няколко минути.

– Няма да издържа още дълго – пророни толкова тихо накрая, че само Нита я чу. Възрастната жена я потупа по ръката, докосна леко бузата й с възлестото кокалче на показалеца, сетне я ръгна в ребрата.

– Изправи рамене, че ще се изгърбиш.


***


През октомври играта на Дийн се подобри, но не и настроението му. Късчетата информация, която успяваше да измъкне от Нита, не бяха обнадеждаващи. Блу все още беше в Гарисън, но никой не знаеше докога. А онези блестящи приказни картини на цигански фургони и далечни места, които видя на снимките, изпратени му от Нита, го тревожеха не по-малко. Първоначалната буря в медиите за роднинството на Дийн и Джак Пейтриът започна постепенно да стихва. Поне един член от семейството му присъстваше на всеки мач, в зависимост от работния график и училищните занятия. Но колкото и да ги обичаше, празнотата в душата му ставаше все по-дълбока. С всеки изминал ден Блу като че ли все повече се отдалечаваше от него. Повече от десетина пъти вдигаше телефона, за да й се обади, но така и не го направи. Блу имаше номера му и тя беше тази, която трябваше да докаже нещо, не той. Трябваше сама да се справи.

И тогава, в една дъждовна понеделнишка сутрин в края на октомври, Дийн отвори „Чикаго Сънтаймс" и всичката кръв се отдръпна от лицето му. Почти цялата страница бе заета от голяма цветна снимка – беше в любимия си клуб „Уогьруъркс", в компанията на една моделка, с която излизаше миналата година. В едната си ръка държеше бутилка, с другата я прегръщаше плътно през кръста, а устните им бяха слети в целувка.

Текстът под снимката гласеше:

Дийн Робилард и бившето му гадже, моделът Али Трийбоу, се радваха на компанията си миналата седмица вУотъруъркс. Сега, когато двамата отново са заедно, дали куотърбекът на "Старс" най-после е решил да се раздели с титлата си "Най-желаният ерген на Чикаго"?

Ушите му забучаха оглушително. Точно това чакаше Блу. Трескаво протегна ръка към телефона и събори чашата със сутрешното кафе, забравил за твърдото си решение да й даде време да остане насаме и да помисли. Но Блу не вдигна. Започна да изпраща есемеси. Отново никакъв отговор. Позвъни на Нита. Тя беше абонирана за всички чикагски вестници, затова Дийн бе сигурен, че Блу ще види снимката, но и с Нита не успя да се свърже. След час трябваше да присъства на сутрешната понеделнишка среща в централата на „Старс". Вместо това скочи в колата и потегли с бясна скорост към летище "0'Хеър". По пътя най-сетне надникна в душата си и осъзна горчивата истина.

Блу не беше единствената комплексирана личност в тази връзка. Със своята войнственост и заядливост тя държеше хората на разстояние, също както той с неизчерпаемата си приветливост. И двете средства бяха еднакво ефективни. Той бе заявил, че не й вярва, но сега това му се струваше като клинчене и бягство от отговорност. Може и да беше най-безстрашният на футболното игрище, но в житейската игра се изявяваше като жалък страхливец. Винаги бягаше по тъча, толкова се страхуваше да не се покаже неудачник, че доброволно сядаше на резервната скамейка, вместо да изиграе мача до края. Трябваше да я доведе в Чикаго. По-добре да рискува връзката им да се провали, отколкото да се скатае и да подвие опашка. Отдавна трябваше да порасне и да поеме отговорност за действията си.

Заради снежната буря в Тенеси полетът му бе отменен и когато най-после стигна до Нашвил, беше вече късен следобед, студен и дъждовен. Нае кола и потегли към Гарисън. По пътя видя паднали клони на дървета и камиони с аварийни екипи, ремонтиращи прекъснатите електропроводи. Най-после зави по разкаляния път, водещ към фермата. Въпреки оголените дървета, мократа кафява трева на пасищата и бунтуващия му се стомах, Дийн имаше чувството, че се завръща у дома. Когато видя светлините в прозорците на дневната, за пръв път, откакто прочете сутрешния вестник, пое свободно дъх.