– Не си ми разказала много за себе си – отбеляза младият мъж. – Къде си отраснала? Блу си отчупи малко от поничката.

– Тук и там – промърмори.

– Стига, Бобри. Скоро ще се разделим и никога повече няма да се срещнем. Сподели тайните си.

– Името ми е Блу. Ако искаш да узнаеш тайните ми, първо ти трябва да ми разкриеш своите.

– Ще ти ги кажа кратко и ясно. Твърде много пари. Твърде много слава. Твърде много красота. С една дума – животът е гаден.

Искаше да я накара да се усмихне, но вместо това тя го загледа така втренчено, че той се почувства неудобно.

– Сега е твой ред – смотолеви припряно.

Но тя продължи да дъвче мълчаливо поничката. Навярно се опитваше да реши кои точно факти от живота си да му разкрие.

– Майка ми се казва Вирджиния Бейли – започна тя накрая. – Предполагам, че никога не си чувал за нея, но тя е известна личност в кръговете на борците за мир.

– Искаш да кажеш в кръговете на пикаещите?

– На борците за мир. Тя е активистка.

– Едва ли ще пожелаеш да узнаеш какво си представих при тези думи.

– Тя е предвождала демонстрации из целия свят. Арестували са я безброй пъти. Два пъти е лежала във федерален затвор със строг режим за нарушаване на границите на ядрени бази.

– Леле.

– И това далеч не е всичко. През осемдесетте едва не умря, когато обяви гладна стачка в знак на протест срещу политиката на САЩ в Никарагуа. По-късно наруши санкциите на САЩ и достави лекарства в Ирак. – Бобри разсеяно разтри парченцето глазура, полепнало по пръстите й. – През 2003-та, когато американските войски навлязоха в Багдад, тя ги посрещнала начело на международна група от миротворци. В едната си ръка държала плакат против намесата на Америка в делата на други страни. А с другата раздавала на войниците бутилки с минерална вода. През целия си живот нарочно е поддържала доходите си под три хиляди и сто долара, за да не плаща данъци.

– Както се казва: да извадиш очи, вместо да изпишеш вежди. Така вреди най-вече на себе си.

– Тя не понася мисълта, че парите й се харчат за оръжия. За много неща не съм съгласна с нея, но и аз мисля, че правителството е длъжно да уведомява данъкоплатците за какво отиват парите им. Ти например не би ли искал милионите, които плащаш на Чичо Сам, да се дават за болници и училища, а не за ядрени бойни глави?

Честно казано, тя беше права. Лично той би предпочел детски площадки за игри и спортуване, програми за предучилищно обучение на малчуганите, както и задължителна лазерна хирургия на зрението на съдиите от НФЛ.

Дийн остави чашата с кафето.

– Явно е необикновена жена.

– Искаш да кажеш куку.

Дийн беше твърде добре възпитан, за да се съгласи.

– Макар че всъщност е съвсем нормална. За добро или лошо, мама е искрена и последователна в убежденията и принципите си. Два пъти е номинирана за Нобелова награда за мир.

– О, сега вече съм наистина впечатлен – подсвирна той и се облегна назад. – Ами баща ти? Блу натопи края на салфетката в чашата с вода и изтри лепкавите си пръсти.

– Той е умрял един месец преди да се родя. Кладенецът, който копаел в Салвадор, се срутил. Не са били женени.

Още едно нещо, по което двамата с Бобри си приличаха. Досега тя му бе съобщила множество факти, но без да разкрие нещо лично. Дийн протегна крака.

– А кой се е грижил за теб, докато майка ти е спасявала света?

– На този. свят има немалко добри хора.

– Не виждам в това нищо добро.

– Но и нямаше нищо ужасно. Повечето от тях бяха хипита – художници, един колежански преподавател, няколко социални работници. Никой не ме е бил или унижавал. Когато бях на тринайсет, живях в Хюстън с една жена, която пласираше наркотици, но в защита на мама, трябва да призная, че тя не знаеше, че Луиза продължава да се занимава с това. И ако не се брояха случайните улични престрелки и посещенията на полицаите, на мен ми харесваше да съм с нея.

Дийн от сърце се надяваше, че Блу се шегува.

– Прекарах шест месеца в Минесота при един лютерански свещеник, но тъй като мама беше ревностна католичка, съм била много повече с различни монахини активистки.

Тя бе имала много по-несигурно детство от неговото. Направо му беше трудно да повярва.

– За щастие, приятелите на мама бяха добри и великодушни. Освен това благодарение на тях усвоих много умения, за които повечето хора нямат представа.

– Какви например?

– Ами… мога да чета на латински, малко на гръцки. Мога да иззидам стена, да засадя и отгледам разкошна градина само с естествени торове, да си служа с електрически инструменти и освен това съм страхотна готвачка. Обзалагам се, че не можеш да се сравняваш с мен.

Той говореше отлично испански и обичаше да използва електрически инструменти, но не си струваше да й разваля настроението.

– Аз пък направих четири подавания, завършили с тъчдаун, в мача срещу отбора на щата Охайо на „Роуз Боул".

– И покори сърцата на всички розови принцеси.

Бобри много обичаше да се заяжда с него, но го вършеше с такова неприкрито наслаждение, че ни най-малко не изглеждаше гадна. Странно. Той допи кафето си.

– При толкова много скитане, сигурно не ти е било много лесно в училище.

– Когато непрекъснато си новата ученичка в класа, неволно се научаваш да разбираш хората и как да се държиш с тях.

– Не се и съмнявам. – Дийн вече започваше да проумява защо вечно бе настръхнала и готова за атака. – Учила ли си в колеж?

– Записах се в една малка либерална школа по изкуствата. Спечелих пълна стипендия, но я напуснах в началото на втори курс. Това бе най-дългият ми престой на едно място.

– Защо си напуснала?

– Неутолена жажда за приключения. Родена съм да странствам по света, бейби.

Той доста се съмняваше в това. Бобри не беше скитница по рождение. И ако бе отраснала в друга обстановка, досега сигурно щеше да е омъжена, може би щеше да е детска учителка и да е родила поне две деца.

Той хвърли на масата двайсетачка, без да чака рестото, и съвсем естествено, тутакси си навлече гнева на Бобри.

– За две чашки кафе, една поничка и половин мъфин!

– Не се впрягай толкова.

Тя грабна от масата недоядения му мъфин. Докато вървяха към паркинга, Дийн изучаваше рисунките й и осъзна, че всъщност бе сключил много изгодна сделка. Само за две хранения и една нощувка се беше сдобил с достатъчно храна за размисъл за тази вечер, а това не му се случваше често.


***


С напредването на деня Дийн забеляза, че Бобри ставаше все по-неспокойна, сякаш място не можеше да си намери. Когато спря на една бензиностанция, тя отиде до тоалетната, като остави на седалката грозната си черна платнена чанта. Той завинти капачката на резервоара, подвоуми се за миг и се впусна в изследователска мисия. Подмина мобилния й телефон и двата скицника и извади портмонето й. Вътре имаше шофьорска книжка, издадена в щата Аризона – тя наистина беше на трийсет години, карти за библиотеки в Сиатъл и Сан Франциско, карта за банкомат, осемнайсет долара в брой и снимка на нежна, слаба жена на средна възраст, изправена пред горяща сграда, заобиколена от няколко хлапета. Макар косата на жената да беше светла, двете с Бобри си приличаха по фините остри черти на лицето. Това сигурно беше Вирджиния Бейли. Зарови още по-надълбоко в портмонето и измъкна една чекова и една спестовна книжка от банка в Далас. В чековата книжка имаше хиляда и четиристотин долара и доста повече в спестовната. Младият мъж се намръщи. Щом Бобри имаше спестени пари за черни дни, защо се държеше, сякаш бе напълно разорена?

Видя, че тя се е върнала при колата. Той сложи обратно всичко в чантата, затвори я и й я подаде.

– Търсех ментови дражета.

– В портмонето ми?

– А защо не?

– Ти си се ровил в моята чанта! – Изражението й недвусмислено подсказваше, че по принцип подобни волности не я притесняваха, а само когато са в неин ущърб. Открито напомняне, че той не биваше да се разделя с портфейла си.

– „Прада" произвежда чанти – заговори той, като потегли от бензиностанцията и се насочи отново към магистралата. – „Гучи" също. А твоята все едно върви с комплект отвертки и календар с голи жени.

Тя настръхна от негодувание.

– Не мога да повярвам, че си завирал носа си в чантата ми!

– А аз не мога да повярвам, че снощи нощува за моя сметка. Струва ми се, че не си чак толкова закъсала за пари.

Вместо отговор последва мълчание. Тя се извърна към прозореца. Дребната й фигурка, тесните рамене, острите лакти, подаващи се изпод ръкавите на абсурдно голямата черна тениска – цялата тази крехкост би трябвало да събуди закрилническите му инстинкти, но не стана така.

– Преди три дни някой е източил всичките ми сметки – пророни тя безизразно. – Затова временно съм банкрутирала.

– Нека да отгатна. Онази змия Монти. Тя подръпна разсеяно крайчеца на ухото си.

– Да, точно така. Онази змия Монти.

Лъжеше. Не беше обелила нито дума за банковите сметки, когато вчера се нахвърли срещу Монти. Но унилото й изражение я издаваше, че някой я бе ограбил. Следователно Бобри се нуждаеше не само от безплатно пътуване. Нуждаеше се от пари.

Дийн винаги се бе гордял с щедростта си. Смяташе се за най-великодушния мъж на земята. С жените, които излизаше, се държеше като с кралици, а на раздяла им изпращаше разкошни подаръци. Никога не изневеряваше на поредната си любовница и всячески се стараеше да й угажда в леглото. Но упорството, с което Блу го отблъскваше, възпираше вродената му склонност да развърже кесията си. Огледа рошавата й коса и жалките дрехи. Далеч не беше бляскава красавица и при обичайни обстоятелства никога не би я забелязал. Но снощи тя дръзко издигна пред него голям червен знак стоп и с това играта започна.

– И така, какво смяташ да правиш? – поинтересува се той.

– Ами… – Тя задъвка долната си устна. – Всъщност не познавам никого в Канзас Сити, но в Нашвил живее една моя стара приятелка от колежа. И тъй като ти и без това ще минеш оттам…

– Искаш да те закарам до Нашвил? – Прозвуча, сякаш ставаше дума за пътуване до Луната.

– Ако не възразяваш.

Ни най-малко не възразяваше.

– Не зная. Има още много път до Нашвил, а освен това трябва да плащам всичките ти разноски за храна, плюс още една хотелска стая. Освен ако…

– Няма да спя с теб!

Той я удостои с една ленива усмивка.

– Само за секс ли мислиш? Не искам да нараня чувствата ти, но откровено казано, изглеждаш малко отчаяна.

Това беше простичка уловка и тя не захапа въдицата. Вместо това надяна на носа си евтини слънчеви очила модел „Авиатор", с които изцяло заприлича на Бо Пийп, готова да поеме управлението на изтребител Р-18.

– От теб се иска само да шофираш и да пръскаш щедро вродения си чар на неотразим красавец – подхвърли тя. – Не е нужно да обременяваш ума си с разговори.

Малката негодница притежаваше повече дързост от всички жени, които бе познавал.

– Работата е там, Блу, че аз не съм само един красавец. Освен това съм бизнесмен и следователно очаквам инвестициите ми да се възвърнат, при това с печалба. – Навярно не биваше да говори толкова мазно, но се забавляваше твърде много.

– Твоят портрет е оригинален Блу Бейли – изтъкна тя. – В добавка с охрана на колата ти и личен бодигард, който да те брани от феновете ти. Честно, би трябвало да ти поискам справедливо заплащане. И точно това ще направя. Двеста долара за пътуването от тук до Нашвил.

Но преди да й каже какво мисли за идеята й, се включи „Сейф Нет".

– Здрасти, Бу, Стеф се обажда. Блу се наведе към микрофона.

– Бу, дявол такъв, къде си ми дянал гащичките? Последва дълго мълчание. Дийн я изгледа кръвнишки.

– Стеф, сега не мога да говоря. Слушам една аудиокнига и в момента положението е много напечено – един от героите ще бъде смъртно ранен.

След което прекъсна връзката.

Бобри смъкна очилата на върха на носа си и го изгледа над рамката им.

– Извинявай, но умирах от скука.

Дийн повдигна въпросително вежди. Тя изцяло зависеше от благоволението му, но при все това не отстъпваше нито на сантиметър. Интересно.

Дийн включи радиото и затрополи в такт по волана, акомпанирайки на барабаниста от „Гин Блосъм". Блу обаче остана потънала в своя свят. Дори не каза нищо, когато той тутакси смени станцията, щом от радиото пак се разнесе „Защо не се усмихнеш" на Джак Пейтриът.

Блу почти не чуваше музиката в колата. Беше толкова далеч от Дийн Робилард, все едно той е същество от друга вселена. Номерът беше да не му позволи да се досети, че тя го осъзнава. Зачуди се дали бе повярвал на лъжата й за Монти и банковите сметки. Трудно бе да се каже, защото той беше много прикрит, но за нищо на света не искаше Дийн да разбере, че злодеят, отмъкнал парите й, беше собствената й майка. Нямаше да го понесе.

Вирджиния беше единствената роднина на Блу и като такава имаше достъп до всички сметки на дъщеря си. Майка й беше последният човек, който би ограбил някого. Тя с радост си купуваше дрехи от благотворителните магазини на Армията на спасението и като се връщаше в Щатите, нощуваше на диваните на приятелите си. Само хуманитарна криза с гигантски размери би могла да я принуди да посегне на парите на Блу.