– Ето така – казва той. – Сега си дръж краката неподвижни, но леко притиснати към него. Така ще знае, че си там, а ти се дръж здраво. Вземи юздите.

Повдигам ги, а Артур вдига едрата си глава, застанал нащрек от докосването ми.

– Няма да тръгне, нали? – питам нервно.

– Едва когато го подритнеш леко, за да му подскажеш, че си готова. А когато искаш да спре, дръпни леко поводите. – Джаспър се пресяга и премества ръцете ми, така че поводите се усукват през пръстите ми. – Само го накарай да извърви две крачки напред, за да знаеш, че можеш да го накараш да тръгва и да спира.

Предпазливо смушквам леко коня с двете си пети, и удивена от първата голяма, олюляваща се крачка напред, дръпвам поводите. Той покорно спира веднага.

– Успях! – възкликвам задъхано. – Той спря заради мен! Наистина ли? Наистина ли спря, защото аз му казах?

Джаспър вдига лице и ми се усмихва:

– Ще направи всичко за теб. Само трябва да му дадеш ясен сигнал, за да знае какво искаш да направи. Той служи предано на баща ми. На гърба му Едмънд и аз се научихме да участваме в турнирите, а сега ще бъде твой учител. Може би ще живее достатъчно дълго, та и невръстният Хенри ще се научи да язди на него. Сега го изведи от двора на конюшнята и го заведи в двора пред замъка.

Вече по-уверено давам на Артур сигнал да тръгне, и този път го оставям да продължи. Огромните му холки се движат напред, но гърбът му е толкова широк, че мога да седя непоклатимо и уверено. Джаспър върви пред него, но не докосва повода. Аз и само аз накарвам коня да отиде до вътрешния двор, после – да тръгне през тревата, а после – навън, към пътя, който води надолу към Пемброук.

Джаспър крачи бавно до мен, сякаш е излязъл да подиша чист въздух. Не поглежда към мен, нито пък хвърля поглед към коня. Създава впечатление за човек, който върви до опитна ездачка: сякаш присъства само за компания. Едва след като сме изминали известно разстояние надолу по пътя, казва:

– Искаш ли сега да го обърнеш, и да се отправиш към къщи?

– Как се обръща?

– Обръщаш главата му, като я дръпнеш и завъртиш леко. Той ще разбере какво имаш предвид. И го притискаш леко с крак, за да му кажеш да продължи да върви.

Щом само докосвам юздата, едрата глава се обръща, Артър се завърта кръгом и се отправя към вкъщи. С лекота се изкачваме отново по хълма, а след това го насочвам през вътрешния двор и към конюшните, и без да му се казва, той отива да застане до издигнатото дървено трупче и ме чака да сляза.

Джаспър ми помага да сляза, а после пъха в ръката ми крайщник хляб, за да го дам на коня. Показва ми как да държа ръката си изпъната, за да може Артур да намери лакомството с чувствителните си бърни, а после извиква на един коняр да отведе коня.

– Би ли искала да яздиш отново утре? – пита той. – Бих могъл да изляза с теб на собствения си кон: могат да вървят редом един до друг и можем да отидем по-надалече. Може би надолу до реката.

– Ще ми бъде приятно – казвам. – В детската стая ли отиваш сега?

Той кимва:

– Обикновено е буден по това време. Позволяват ми да махна повоите, и той може да порита малко. Харесва му, когато е свободен.

– Ти наистина го харесваш много, нали?

Той кимва свенливо:

– Той е всичко, което ми остана от Едмънд – казва. – Той е последният от нас, Тюдорите. Той е най-ценното нещо в замъка. И кой знае? Един ден той може да се окаже най-ценното нещо в Уелс, дори в цяла Англия.

В детската стая на Хенри забелязвам, че тук Джаспър е желан и редовен гост. Има си собствен стол, където седи и наблюдава как бавно освобождават бебето от повоите. Не трепва от миризмата на мръсната пеленка между краката на детето, нито извръща глава. Вместо това се навежда напред и внимателно преглежда дупето на бебето за някакви признаци на зачервяване или възпаление, а когато му казват, че са намазали детето с мазнина от овче руно, както е наредил, той кимва доволен. После, когато бебето е почистено, слагат топло вълнено одеяло на коленете на Джаспър, той слага Хенри да легне по гръб, гъделичка крачетата му и духа върху коремчето му, а бебето рита и се мята от радост, че е свободно.

Наблюдавам това като непозната, чувствайки се странно и не на място. Това е моето бебе, но аз не се справям с него толкова лесно. Неловко и несръчно, отивам да коленича до Джаспър, за да мога да хвана една от малките ръчички и да погледна мъничките нокти и гънките в пълничката малка длан, изящните малки линии около закръглената му китка.

– Красив е – казвам зачудено. – Но не те ли е страх да не го изпуснеш?

– Защо да го изпускам? – пита Джаспър. – Ако изобщо мога да му навредя с нещо, то най-вероятно е да го разглезя с твърде много внимание. Твоята гувернантка казва, че едно дете трябва да бъде оставено само и да не се играе с него всеки ден.

– Тя е готова да каже всичко, което да ѝ даде възможност да вечеря по-дълго или да спи в стола си – казвам язвително. – Тя убеди майка ми, че не бива да имам учител по латински, защото знаеше, че това ще ѝ създаде повече работа. Няма да позволя тя да го обучава.

– О, не – казва Джаспър. – Той ще има истински учител. Ще намерим човек от някой от университетите, вероятно от Кеймбридж. Някой, който може да му даде добра основа във всичко, което ще е необходимо да знае. Както съвременните предмети, така и класическите науки: както реторика, така и математика и география.

Той се навежда напред и полага звучна целувка върху топлото коремче на Хенри. Бебето започва да гука от удоволствие и размахва ръчички.

– Не е вероятно той да наследи трона, знаеш – напомням му, отхвърляйки собственото си убеждение. – Не се нуждае от образование, каквото се полага на принц. Кралят си е на трона, а принц Едуард ще го наследи; кралицата е млада, лесно може да има още деца.

Джаспър скрива лицето на бебето с малка кърпа за хранене, а после я отдръпва рязко. Бебето надава лек вик на изненада и удоволствие. Джаспър го прави отново, и отново, и отново. Явно двамата могат да играят тази игра цял ден.

– Той може никога да не стане нещо повече от кралски сродник – повтарям. – И тогава всичко – грижите ти за него и образованието му – ще е отишло напразно.

Джаспър притиска към себе си бебето, затоплено в одеялото си.

– Ах, не! Той е ценен сам по себе си – казва ми той. – Ценен е като дете на брат ми и внук на баща ми, Оуен Тюдор, и на майка ми, да я благослови Господ, която беше кралица на Англия. Ценен е за мен като твое дете – не забравям колко си страдала, докато го раждаше. И е ценен като представител на Тюдорите. Колкото за останалото – ще узнаем бъдещето, когато е рекъл Бог. Но ако някога призоват Хенри Тюдор, ще открият, че съм го опазил и съм го подготвил, за да е готов да управлява.

– Докато мен никога няма да ме призоват, и няма да съм годна за нищо, освен да бъда съпруга, ако изобщо оживея – казвам раздразнено.

Джаспър ме поглежда и не се разсмива. Гледа ме, и аз изпитвам такова чувство, сякаш за първи път в живота ми някой ме е видял и ме е разбрал.

– Ти си наследницата, чието родословие дава право на Хенри да претендира за трона – казва той. – Ти, Маргарет Боуфорт. И си ценна за Бог. Поне това знаеш. Никога не съм познавал по-набожна жена. Ти приличаш повече на ангел, отколкото на момиче.

Поруменявам, както би се изчервила жена от по-долен произход, ако някой хвали красотата ѝ.

– Не знаех, че изобщо си забелязал.

– Забелязах, и мисля, че имаш истинско призвание. Знам, че не можеш да бъдеш игуменка на манастир, разбира се, че не. Но наистина мисля, че имаш призвание да служиш на Бога.

– Да, но, Джаспър, каква полза има да бъда набожна, ако не съм пример за света? Ако всичко, което са готови да ми позволят, е женитба с човек, който едва се интересува от мен, а после – ранна смърт при раждане?

– Времената са опасни и трудни – казва той сериозно, – и не е лесно човек да си изясни какво е редно да стори.

Смятах, че моят дълг е да бъда добър заместник на брат си, и да задържа Уелс за крал Хенри. Но сега брат ми е мъртъв, водят се постоянни битки, за да запазим Уелс за краля, а когато отивам в двора, лично кралицата ми казва, че трябва да се подчинявам на нейните заповеди, а не на тези на краля. Казва ми, че Англия ще е в безопасност само ако следваме нея, и тя ще ни отведе до мир и съюз с Франция, нашия голям враг.

– Тогава откъде знаеш какво да правиш? – питам аз. – Бог ли ти казва? – Смятам за твърде невероятно Бог да говори на Джаспър, чиято кожа е толкова луничава, дори сега, през март.

Той се засмива:

– Не, Бог не ми говори, затова се опитвам да бъда верен на семейството си, на краля си, и на страната си, в този ред. И се готвя за беди, но се надявам на най-доброто.

Приближавам се, за да му заговоря тихо:

– Мислиш ли, че Ричард Йоркски би се осмелил да завземе престола, ако кралят боледува много дълго? – питам. – Ако състоянието му не се подобри?

Изражението му е мрачно:

– Мисля, че това е сигурно.

– Тогава какво трябва да направя аз, ако съм далече от теб, а един мним крал превземе престола?

Джаспър поглежда замислено бебето.

– Да кажем, че нашият крал Хенри умре, а после – и принцът, неговият син.

– Пази Боже!

– Амин. Да кажем, че умрат един след друг. Тогава това бебе ще стане следващият поред наследник на трона.

– Знам това достатъчно добре.

– Не смяташ ли, че може би това е твоето призвание? Да опазиш това дете, да го научиш на тънкостите на царуването, да го подготвиш за най-висшата задача в тази страна – да го видиш как бива помазан като крал и приема свещения елей върху гърдите си и става нещо повече от човек – крал, почти божествено създание?

– Мечтаех си за това – казвам му много тихо. – Когато той най-напред беше заченат, си представях, че да го износя и да го родя, е моето призвание, както това на Жана е било да доведе френския крал в Реймс. Но никога не съм говорила за това на никого, освен на Бог.

– Да кажем, че си права – продължава Джаспър: шепотът му обвързва и двама ни сякаш със заклинание. – Да кажем, че брат ми не е умрял напразно, защото неговата смърт превърна това момче в граф Ричмънд. Неговото семе превърна това момче в Тюдор, и следователно – наполовина племенник на краля на Англия. Това, че ти го износи, го превърна в Боуфорт и следващ по ред в пряката линия на наследниците на краля на Англия. Да кажем, че това е твоята съдба: да преживееш тези трудни времена и да доведеш това момче до престола. Не мислиш ли така? Не го ли чувстваш?

– Не знам – изричам колебливо. – Мислех си, че ще имам по-висше призвание. Мислех си, че ще бъда майка игуменка.

– Можеш да бъдеш най-великата майка на света – казва той усмихнато. – Ти може да бъдеш майка на краля на Англия.

– Как ще ме наричат?

– Какво? – Той е смутен от въпроса ми.

– Как биха ме наричали, ако синът ми е крал на Англия, но не съм коронясана за кралица?

Той се замисля:

– Вероятно ще те наричат "ваша светлост". Синът ти може би ще направи съпруга ти херцог? Тогава ще бъдеш "нейна светлост".

– Съпругът ми ще бъде херцог?

– Само по този начин може да бъдеш херцогиня. Мисля, че като жена не можеш да имаш собствена титла.

Поклащам глава:

– Защо съпругът ми да бъде удостояван с благородническа титла, когато именно аз ще съм свършила цялата работа?

Джаспър потиска смеха си:

– Каква титла би приела?

Замислям се за миг:

– Всички може да ме наричат "Нейна светлост, майката на краля" – решавам. – Могат да ме наричат "Нейна светлост, майката на краля, и ще подписвам писмата си с "Margaret R".

– "Margaret R"? Би искала да се подписваш "Маргарет Регина", кралица Маргарет? Искаш да се наричаш "кралица"?

– Защо не? – питам настойчиво. – Аз ще бъда майка на крал. Ще бъда почти кралица на Англия.

Той прави престорено церемониален поклон:

– Ще бъдеш нейна светлост, майката на краля, и всички ще трябва да изпълняват желанията ти.

Лятото на 1457

 Не разговаряме повторно за съдбата ми, нито за бъдещето на Англия. Джаспър е прекалено зает. Отсъства от замъка по цели седмици. В ранното лято се връща с оредяла и дрипава войска, а сам той – с натъртено и насинено лице, но усмихнат. Победил е и е заловил Уилям Хърбърт, мирът в Уелс е възстановен, а управлението на Уелс е отново в наши ръце. Един Тюдор владее Уелс за династията Ланкастър – отново.

Джаспър изпраща Хърбърт в Лондон като предател, обявен извън закона, и ние научаваме, че е изправен на съд за държавна измяна и задържан в Тауър. Потръпвам, когато чувам това, мислейки си за някогашния си настойник, Уилям дьо ла Пол, който беше в Тауър, когато аз, едно малко момиче, бях заставена да се обявя за свободна от него.