Разтривам ожесточено очи, и когато отдръпвам юмруците си, те са мокри от сълзи.

– Но това е нищо – изричам ожесточено. – Нищо в сравнение с онова, което бих ти казала аз. Съвсем не е това, което искам да чуя.

– Както и е редно да бъде. Така нямаш нищо за изповядване – нито пред свещеник, нито пред съпруг. Нито пък аз. – Той прави пауза. – Сега си върви.

Тръгвам първа надолу по стълбите към вътрешния двор на замъка, където чакат конете. Годеникът ми слиза припряно от седлото, повдига ме върху коня ми и промърморва отново, че пътят е дълъг и може би ще искам да яздя на допълнително седло зад някого от останалите, или да пътувам в носилка, а аз казвам, отново, че съм се научила да яздя, че обичам да яздя, и че Артур, конят, който Джаспър ми даде като сватбен подарък, ще ме носи спокойно и уверено цял ден.

Стражите вече са на конете: подреждат се и накланят знамената си за поздрав към граф Пемброук, с малкия граф Ричмънд, моят син, в ръцете му. Сър Хенри небрежно му отдава чест. Джаспър ме поглежда, и аз отвръщам на погледа му за миг, без да трепна, а после обръщам коня си и се отдалечавам от Пемброук – от замъка и от графа. Не обръщам глава, за да видя дали гледа след мен: знам, че е така.

Отиваме в къщата на майка ми в Блетсоу, и аз се омъжвам в малкия параклис в присъствието на своите полусестри. Този път не питам майка си дали женитбата може да ми бъде спестена, а тя не ме успокоява с лъжливи обещания. Хвърлям кос поглед към новия си съпруг и си помислям, че макар да е два пъти по-възрастен от мен, може би ще бъде по-мил към мен, отколкото би бил един по-млад мъж. Когато коленича пред олтара за сватбената благословия, отправям молитва с цялото си сърце да е толкова стар, че да е импотентен.

След сватбеното пиршество в наша чест ни слагат да си легнем, а аз коленича в долния край на леглото и се моля за смелост, и за това силата да му изневери. Той влиза в стаята, преди да съм приключила, и сваля нощницата си, оставяйки ме да го видя гол, сякаш това изобщо не е неловко.

– За какво се молиш? – пита той, с голи гърди, с гол задник, просто напълно отблъскващ и ужасяващ, и въпреки това говори, сякаш не го съзнава.

– Да бъда пощадена – изтърсвам, и веднага се плясвам ужасено с ръка през устата. – Толкова съжалявам, моля да ме извините. Имах предвид, да бъда пощадена от страха.

За мое удивление, той не показва признаци на гняв. Дори не изглежда ядосан. Засмива се, докато се вмъква в леглото, все още гол.

– Бедното дете – казва той. – Нямаш никаква причина да се страхуваш от мен. Ще се опитам да не ти причинявам болка, и винаги ще бъда мил към теб. Но трябва да се научиш да си държиш езика.

От неудобство се изчервявам до алено и се вмъквам в леглото. Той внимателно ме притегля към себе си, обгръща ме с ръка и ме притиска към рамото си, сякаш това е най-естественото нещо на света. Никой мъж не ме е прегръщал преди, и аз съм скована от страх при докосването му и миризмата му. Чакам грубото посегателство, което е останало в спомените ми от Едмънд, но не се случва нищо. Той не помръдва, тихото му дишане ме  кара да мисля, че е заспал. Малко по малко се осмелявам да започна да дишам спокойно, а после усещам как се отпускам в мекото легло и фините чаршафи. Той е топъл, и има нещо успокояващо в едрото му тяло и мълчанието му, докато лежи до мен. Напомня ми за коня Артур – също толкова силен, едър, и внимателен. Осъзнавам, че Бог е отговорил на молитвите ми, и че на трийсет и три години новият ми съпруг сигурно е толкова стар, че е напълно импотентен. Защо иначе би лежал толкова неподвижно и тихо, като само ме гали леко с ръка по гърба? Хвала на Богородица! Той е лишен от мъжественост, и да лежа до него, е все едно да се чувствам защитена и затоплена, и дори възлюбена. Той не помръдва, не издава звук, освен една тиха въздишка, и докато тревогата ми бавно отминава, заспивам в обятията му.

Лятото на 1459

Омъжена съм вече от година и половина, когато виждам отново девера си Джаспър, и докато го чакам в преддверието на величественото ни имение в Линкълншър, се чувствам странно смутена, сякаш се срамувам от лекотата и удобството на живота с моя съпруг, сър Хенри. Предполагам, че Джаспър ще ме намери много променена, и знам, че съм променена. Не съм толкова наплашена като момичето, което се заричаше, че не иска да се омъжва за никого; далеч по-щастлива съм от момичето, което роптаеше срещу майка си, задето каза, че за нея няма бъдеще, освен да се омъжи и да сподели легло. В изминалите осемнайсет месеца съм научила, че съпругът ми не е импотентен, а тъкмо напротив: много мил и много внимателен към мен. Неговата нежност и мило държание ме научиха на нежност в замяна, и би трябвало да призная, че съм щастлива и удовлетворена съпруга.

Той ми дава голяма свобода в съвместния ни живот, позволявайки ми да ходя на църква толкова често, колкото пожелая; на мое разположение са свещеникът и църквата, която се намира досами нашия дом. Наредих службите да следват ежедневния манастирски ред, и посещавам повечето от тях, дори нощните литургии по време на светите празници, а той не възразява. Дава ми щедра издръжка и ме насърчава да си купувам книги. Започвам да си създавам собствена библиотека от преводи и ръкописи, а понякога вечер той сяда с мен и ми чете от евангелието на латински, докато аз следя думите в един английски превод, преписан за мен по негова заръка, който започвам бавно да разбирам. Накратко, този мъж се държи с мен по-скоро като със своя млада повереница, отколкото като със своя съпруга, и се грижи за здравето ми, образованието ми и религиозния ми живот.

Той е мил и се грижи да се чувствам удобно; не се оплаква, че още не е заченато бебе, и изпълнява съпружеския си дълг внимателно.

И така, докато чакам Джаспър, аз се чувствам странно засрамена, сякаш съм намерила сигурен пристан и подло съм избягала от опасността и страховете на Уелс. После виждам облака прах по пътя, чувам тропота на копитата и звънтенето на оръжията, и Джаспър и хората му влизат с тропот в двора на конюшнята. Той е съпроводен от петдесет конници, всичките въоръжени, всичките – с мрачни лица, сякаш готови за война. Сър Хенри е до мен, когато пристъпваме напред да поздравим Джаспър, и всякаква надежда, която съм хранила, че той може да хване ръката ми, или да ме целуне по устните, изчезва, когато виждам, че сър Хенри и Джаспър са изпълнени с нетърпение да поговорят помежду си и че двамата изобщо не се нуждаят от присъствието ми. Сър Хенри стисва лактите на Джаспър в сурова преградка:

– Някакви неприятности по пътя?

Джаспър го тупва силно по гърба:

– Шайка разбойници, закичени с бялата роза на Йорк, но нищо повече – казва той. – Наложи се да им дадем отпор, а после те избягаха. Какви са новините тук?

Сър Хенри прави гримаса:

– По-голямата част от графство Линкълншър подкрепя Йорк; Хъртфордшър, Есекс и Ийст Англия са на негова страна или на страната на неговия съюзник Уорик. На юг от Лондон, Кент е наполовина бунтовен, както обикновено. Там страдат толкова много от френските пирати и блокадата на търговията, че гледат на граф Уорик в Кале като на техен спасител, и никога няма да простят на кралицата-французойка за произхода ѝ.

– Дали ще стигна до Лондон невредим, как мислите? Искам да замина вдругиден. Много въоръжени банди ли извършват набези по главния път? Дали да избягвам главните пътища?

– Стига Уорик да си остане в Кале, ще се сблъскате само с обичайните бандити. Но се говори, че той може да стовари армия тук всеки момент, а после ще потегли да се срещне с Йорк в Лъдлоу, и докато отива натам, пътищата ви може да се пресекат. По-добре изпратете съгледвачи напред и гледайте една група да ви следва отзад. Ако срещнете Уорик, ще се окажете въвлечен в битка, може би първата от една война. При краля ли отивате?

Те се обръщат и влизат заедно в къщата, и аз ги следвам – господарка на къщата само по име. Домашните слуги на сър Хенри винаги се грижат всичко да е готово. Аз не съм много повече от гостенка.

– Не, кралят, Бог да го благослови и да го пази, замина за Ковънтри, и ще призове лордовете от фамилията Йорк да се срещнат с него там и да признаят управлението му. Това е техният изпит. Ако откажат да отидат, ще бъдат призовани на съд. Кралицата и принцът са с краля заради собствената си безопасност. Наредено ми е да обградя двореца Уестминстър и да задържа Лондон за краля. Трябва да бъда готов за обсада. Готвим се за война.

– Няма да получите помощ от търговците и лордовете в Сити – предупреждава го моят съпруг. – Всички са за Йорк. Не ги интересува нищо друго освен това, че не могат да си вършат работата, ако кралят не е в състояние да опази мира.

Джаспър кимва:

– Така чух. Ще наложа волята си. Наредено ми е да събера хора и да издигна земни насипи. Ще превърна Лондон в ограден със стени град за Ланкастър, независимо от желанията на гражданите.

Сър Хенри отвежда Джаспър в една вътрешна стая; аз влизам след тях, и ние затваряме вратата след себе си, за да могат да говорят насаме.

– В цялата страна има малцина, които биха отрекли, че каузата на Йорк е справедлива – казва моят съпруг. – Вие сам го познавате. Той е предан на краля, от сърце и душа. Но докато кралят е управляван от кралицата и докато тя заговорничи с херцога на Съмърсет, няма да има мир и сигурност за Йорк, нито за някого от приближените му. – Той се поколебава – Всъщност няма да има мир за никого от нас – добавя. – Кой англичанин може да се чувства в безопасност, ако една кралица-французойка държи в ръцете си всичко? Няма ли тя да ни предаде на французите?

Джаспър поклаща глава:

– Все пак тя е кралица на Англия – казва той категорично. – И майка на Уелския принц. Освен това първа дама на рода Ланкастър, нашия род. Тя има право на нашата лоялност. Тя е наша кралица, независимо какъв е произходът ѝ, с кого поддържа приятелство, над какво има контрол.

Сър Хенри се усмихва с кривата си усмивка: от цяла година, прекарана в неговата компания знам какво означава тя – че нещо му се струва прекалено просто и ясно, за да е така.

– Дори при това положение тя не бива да управлява краля – казва той. – Не би трябвало да го съветва вместо неговите съветници. Той би трябвало да се посъветва с Йорк и Уорик. Те са най-изтъкнатите мъже на неговото кралство; те са военни водачи. Те трябва да го съветват.

– С въпроса за членовете на кралския съвет можем да се занимаем, когато заплахата от страна на Йорк приключи – казва Джаспър нетърпеливо. – Няма време да го обсъждаме сега. Въоръжавате ли арендаторите си?

– Аз ли?

Джаспър ме стрелва с шокиран поглед:

– Да, сър Хенри, вие. Кралят призовава всички свои верноподаници да се готвят за война. Вербувам войници. Дойдох тук за вашите арендатори. Ще дойдете ли с мен да защитите Лондон? Или ще потеглите да се присъедините към своя крал в Ковънтри?

– Нито едното, нито другото – казва съпругът ми тихо. – Баща ми свиква хората си, и брат ми ще потегли с него. Ще съберат малка армия за краля, и мисля, че това е достатъчно от едно семейство. Ако моят баща ми нареди да го придружа, ще тръгна, разбира се. Това би било мой дълг като негов син. Ако поддръжниците на Йорк дойдат тук, ще се бия с тях, както съм готов да се бия с всеки, нахлуващ в земите ми. Ако Уорик се опита да прегази земята ми, аз ще я защитя: но няма да потегля този месец по собствено решение.

Джаспър извръща поглед, а аз се изчервявам от срам, че имам съпруг, който си остава до огнището, когато се разнася призив за битка.

– Съжалявам да науча това – казва Джаспър кратко. – Смятах ви за предан привърженик на Ланкастър. Не очаквах това от вас..

Съпругът ми хвърля поглед към мен с лека усмивка:

– Боя се, че съпругата ми също няма високо мнение за мен, но не мога с чиста съвест да потегля да избивам собствените си сънародници, за да защитя правото на една млада, лекомислена французойка да дава на съпруга си лоши съвети. Кралят има нужда да бъде съветван от най-добрите и достойни мъже, а Йорк и Уорик са сред най-достойните мъже, доказали верността си. Ако той ги превърне в свои врагове, то Йорк и Уорик може да потеглят на поход срещу него, но съм сигурен, че те не възнамеряват да направят нищо повече от това да принудят краля да се вслуша в тях. Сигурен съм, че няма да направят нищо повече от това, да настоят да присъстват в съвета му и гласовете им да се чуват. А след като смятам, че това е тяхно право, как мога, как би ми позволила съвестта, да се боря против тях? Тяхната кауза е справедлива. Те имат право да го съветват, а кралицата – не. Знаете това така добре, както и аз.

Джаспър скача на крака с бързо, нетърпеливо движение:

– Сър Хенри, честно казано, нямате избор. Трябва да се биете, защото вашият крал ви е призовал, защото главата на вашия род ви е призовал. Ако сте от рода Ланкастър, ще последвате призива.