Оставам глуха за острия му тон.

– Съпруже, ще заминете ли сега да служите на своя крал? Сега, след като първата битка се състоя, и ние загубихме? Сега, когато можете да видите, че има отчаяна нужда от нас. Че всеки достоен мъж трябва да отиде?

Той ме поглежда:

– Когато се наложи да замина, ще го сторя – казва мрачно. – Не преди това.

– Всеки верен човек в Англия ще бъде там, освен теб!

– Възразявам разгорещено.

– Тогава ще има толкова много мъже, че няма да имат нужда от страхливец като мен – казва сър Хенри и си тръгва от стаята за болни, в която умира доброволецът на Джаспър, преди да успея да кажа нещо повече.

След това между мен и сър Хенри се възцарява студенина, и затова аз не му съобщавам, когато получавам измачкан лист хартия от Джаспър, изписан с острия му, зле оформен почерк, който гласи просто:

Не се страхувайте. Сам кралят излиза на бойното поле. Потегляме срещу тях.

Дж.

Вместо това изчаквам, докато оставаме сами след вечеря и съпругът ми прокарва пръсти по струните на една лютня, без да свири някаква мелодия, и питам:

– Имаш ли новини от баща си? С краля ли е?

– Подгонили са фамилията Йорк обратно към замъка им в Лъдлоу – казва той, като подрънква само с връхчетата на пръстите си някаква безсмислена мелодийка. – Баща ми казва, че са повече от двайсет хиляди, поели в подкрепа на краля. Изглежда, повечето хора мислят, че ние ще победим, че Йорк ще бъде заловен и убит, макар кралят в своето милосърдие да каза, че ще прости на всички, ако се предадат.

– Ще има ли друга битка?

– Освен ако Йорк не реши, че не може да се изправи срещу краля. Един вид грях е да избиваш приятелите и братовчедите си, съвсем друг – да нареждаш на стрелците си да стрелят по знамето на краля и по самия крал, който язди под него. Ами ако кралят загине в битка? Какво ще стане, ако Йорк стовари меча си върху миропомазаната глава на краля?

Затварям очи, обзета от ужас при мисълта как кралят, почти светец, бива превърнат в мъченик от собствения си поданик, който му е дал клетва за вярност.

– Но нали Йоркският херцог не може да го направи? Нали не е възможно дори да го обмисля?

Октомври 1459

Оказа се, че е можел.

Когато войниците на Йорк се изправили лице в лице с истинския си крал на бойното поле, открили, че не могат да се заставят да го нападнат. През целия ден се молих коленопреклонно войските на Йорк да се изтеглят зад оръдията и лафетите си, и гледах надолу по хълма към Лтъдфорд Бридж и знамената на самия крал. Те прекараха деня в преговори, а аз прекарах деня, борейки се с молитвите си, а през нощта родената им от греха смелост  рухна и те побягнаха. Побягнаха като страхливци, каквито всъщност бяха, а на сутринта кралят, светец, но, слава Богу, не и мъченик, тръгна сред редиците на обикновените войници на Йорк, изоставени на позициите си от своите командири, прости им и великодушно ги изпрати у дома. Съпругата на Йорк, херцогиня Сесили, бе принудена да чака край кръста на един кръстопът в Лъдлоу с ключовете от замъка в ръка и с двете си малки момчета, Джордж и Ричард, треперещи от двете ѝ страни, докато тълпата от привърженици на краля нахлуваше като порой, жадна за плячка. Тя трябваше да се предаде на краля и да отведе синовете си в затвор, без да знае къде са избягали съпругът ѝ и двамата ѝ по-големи сина. Сигурно е била посрамена до дън душа. Големият бунт на рода Йорк и на Уорик срещу посочения им от Бога крал завърши с безредно плячкосване в самия замък на Йорк, и с хвърлянето в затвор на тяхната херцогиня, притиснала малките си синове-предатели, които плачеха за поражението си.

– Те са страхливци – прошепвам на статуята на Богородица в личния си параклис. – И Ти ги наказа с позор. Молех се да бъдат победени, и Ти отговори на молитвите ми и ги унизи.

Изправям се и излизам от параклиса с по-високо вдигната глава, съзнавайки, че моят род е благословен от Бог, че е предвождан от човек, който е колкото крал, толкова и светец, и че нашата кауза е справедлива и е била защитена, без да полети дори една стрела.


Пролетта на 1460

– Само че каузата не е защитена – отбелязва язвително съпругът ми. – Няма споразумение с Йорк, нито отговор на оплакванията му. Солсбъри, Уорик, и двете по-големи момчета на Йорк са в Кале, и няма да си губят времето там. Йорк е избягал в Ирландия, и сигурно също ще събира войските си. Кралицата настоя всички те да бъдат изправени на съд като предатели, а сега изисква списъци на всички здрави и годни за битка мъже във всички графства на Англия. Смята, че има право да ги призове направо в своята армия.

– Несъмнено тя възнамерява само да поиска от лордовете да свикат собствените си хора, както обикновено?

Той поклаща глава:

– Не, смята да събере войски така, както го правят французите. Смята да командва пряко обикновените войници. Планът ѝ е да изготви списъци на младите мъже във всяко графство, и да ги вдигне на оръжие сама, под собственото си знаме, сякаш е крал във Франция. Никой няма да подкрепи това. Обикновените хора ще откажат да излязат на бой за нея – защо биха го сторили, тя не е техен сеньор – а лордовете ще приемат това като враждебен акт, който подкопава властта им. Ще я заподозрат, че се опитва да се добере зад гърба им до собствените им арендатори. Всички ще възприемат това като въвеждане на френска тирания в Англия. Тя ще превърне във врагове естествените си съюзници. Бог е свидетел: тя прави така, че ни е трудно да бъдем лоялни към краля.

Отивам на изповед с мисли за мрачните му предсказания, и казвам на свещеника, че грехът, който трябва да изповядам, се изразява в усъмняване в преценката на съпруга си. Като предпазлив човек, той е твърде дискретен, да ме разпитва за съмненията ми – в края на краищата, именно моят съпруг притежава параклиса и ми осигурява поминъка, и плаща за молитвите за душите на дарителите и за литургиите в църквата; но той ми налага покаяние – десет пъти "Аве Мария" и един час коленопреклонна молитва за разкаяние. Коленича, но не мога да изпитвам угризения и да се разкайвам. Започвам да се боя, че моят съпруг е нещо по-лошо от страхливец. Започвам да се опасявам от най-лошото по отношение на него: че симпатизира на каузата на Йорк. Започвам да се съмнявам във верността му към краля. Мънистата на броеницата са още в ръката ми, когато признавам тази мисъл пред себе си. Какво мога да сторя? Какво е редно да сторя? Как да живея, ако съм омъжена за предател? Ако той не е верен на нашия крал и на нашия род, как мога аз да му бъда вярна като съпруга? Възможно ли е Бог да ме призовава да напусна съпруга си? И къде би искал Бог да отида, освен при човек, който е предан на каузата от сърце и душа? Дали Бог иска да отида при Джаспър? , После, през юли, всички предупреждения на съпруга ми за гарнизона в Кале се оказват ужасяващо точни, когато Йорк пуска на вода цяла флотилия, акостира в Сандуич, на половината път до Лондон, и потегля към столицата, без никой да даде дори един изстрел срещу него, без пред него да бъде затръшната нито една врата. Дано Бог прости на жителите на Лондон: те разтварят широко вратите на града пред него и той влиза, посрещнат с ликуване, сякаш освобождава града от узурпатор. Кралят и придворните са в Ковънтри, но веднага щом научават вестта, из страната се понася призивът, че кралят събира и свиква всичките си приближени. Йорк е превзел Лондон; Ланкастър трябва да потегли на поход.

– Ще заминеш ли сега? – запитвам съпруга си, когато го откривам в двора на конюшнята да проверява сбруята и седлата на конете и хората си. Мисля си, че най-после вижда опасността, която грози краля, и знае, че трябва да го защити.

– Не – отвръща той кратко. – Макар там да е баща ми: да го пази Бог сред тази лудост.

– Нима няма да заминеш, дори за да бъдеш с баща си в опасността?

– Не – повтаря той. – Обичам баща си, и ще се присъединя към него, ако ми заповяда; но той не ми е наредил да бъда до него. Той ще издигне знамето на Бъкингам: но все още не иска аз да застана под това знаме.

Знам, че гневът проличава в пламналото ми лице, и срещам сурово погледа му.

– Как можеш да понесеш мисълта, че не си там?

– Съмнявам се в каузата – казва той откровено. – Ако кралят иска да завземе отново Лондон от Йоркския херцог, предполагам, че трябва само да отиде в града и да обсъди условията. Не е нужно да напада собствената си столица; трябва само да се съгласи да разговаря с тях.

– Той би трябвало да покоси Йорк като предател, а ти би трябвало да бъдеш там! – казвам разгорещено.

Той въздиша:

– Много бързаш да ме изпратиш в опасност, жено – отбелязва с иронична усмивка. – Трябва да призная, че би ми се сторило по-приемливо, ако ме умоляваше да си остана у дома.

– Умолявам те единствено да изпълниш дълга си – изричам гордо. – Ако аз бях мъж, щях да потегля в подкрепа на краля. Ако бях мъж, сега щях да бъда до него.

– Щеше да бъдеш истинска Жана д'Арк, сигурен съм – казва той тихо. – Но аз съм виждал битки и знам какво струват те, а тъкмо сега считам за свой дълг да опазя тези земи и нашите хора в безопасност и мир, докато други мъже се борят да осъществят амбицията си и разкъсват тази страна.

Толкова съм разярена, че не мога да говоря, завъртам се рязко и се отдалечавам към бокса, в който Артур, старият боен кон, е настанен така, че да се движи свободно. Той внимателно свежда едрата си глава към мен, и аз го милвам по шията, търкам го зад ушите, и прошепвам, че двамата би трябвало да тръгнем заедно, да се отправим към Ковънтри, да намерим Джаспър, който със сигурност ще е там, и да се бием за краля.

10 юли 1460

Дори ако двамата с Артур бяхме потеглили, щяхме да пристигнем там твърде късно. Кралят наредил на армията си да се укрепи пред Нортхамптън, с палисада от заострени колове пред тях, за да забавят кавалерията; току-що излетите им оръдия били насочени и готови за стрелба. Привържениците на Йорк, предвождани от момчето Едуард, граф Марч, с изменниците лорд Фокънбърг и самия Уорик в центъра, поели в настъпление в три отряда под проливния дъжд. Разкаляната земя сякаш кипяла под копитата на конете, и кавалерийското нападение било осуетено, защото конниците затънали в калта. Бог изсипал дъжд върху бунтовниците, и изглеждало вероятно те да затънат в тресавището. Момчето Едуард Йоркски трябвало наистина да положи усилие, за да намери смелост да поведе войниците си през терен, който представлявал истинско тресавище, срещу истинска градушка от стрели на Ланкастър. Той със сигурност е щял да се провали и момчешкото му лице е щяло да бъде натикано в калта; но предводителят на десния ни фланг, лорд Грей от Рътин, точно тогава се обърнал срещу своите и изтеглил войските на Йорк нагоре през барикадата, изправил се срещу собствения си род в жесток ръкопашен бой, който изтласкал нашите войници назад към река Нен, където мнозина се издавили, и позволил на Уорик и Фокънбърг да минат в настъпление.

В победата те били безмилостни. Пуснали обикновените войници да си вървят, но всички, които носели доспехи, били избити, без да приемат предложения за откуп. Най-лошото от всичко било, че влезли в лагера ни и открили палатката на самия крал, с негова светлост вътре, седнал замислено, толкова спокоен, сякаш се молел в собствения си параклис, докато ги чакал да го заловят като най-големия боен трофей.

И тези ужасни изменници го пленяват.

Две нощи по-късно моят съпруг идва при мен в стаята ми, докато се обличам за вечеря.

– Оставете ни – казва той рязко на камериерката ми, тя ми хвърля поглед, а после, виждайки мрачното му изражение, бързо излиза от стаята.

– Баща ми е мъртъв – казва той без предисловие. – Току-що ми съобщиха. Англия изгуби един велик херцог в калта на Нортхамптън, а аз загубих скъп баща. Наследникът му, моят племенник, малкият Хенри Стафорд, загуби своя дядо и закрилник.

Ахвам, сякаш са ми изкарали въздуха.

– Съжалявам. Много съжалявам, Хенри.

– Покосили го в едно кално поле, докато се опитвал да се добере до коня си – продължава той, без да ми спестява нищо. – Той, и граф Шрусбъри, лорд Боумонт, лорд Егремонт – мили Боже, списъкът е безкраен. Изгубихме цяло едно поколение от благородници. Изглежда, че правилата на войната са променени, и в Англия вече не е прието да се вземат пленници за откуп. Няма предложение за предаване. Владее правилото на меча, и всяка битка трябва да е до смърт. Това е управлението на варварството.