Нищо на арената за турнири или на тази за бой на петли не можело да го подготви за свирепостта, царяща на това бойно поле. Братовчед срещу братовчеда, заслепени от снега и подлудени от убийствена ярост, най-силните мъже мушкали и удряли с бойни тояги, ритали и тъпчели повалените врагове, а по-малодушните се отскубнали и побягнали, като се препъвали и падали в тежките си доспехи и често ги догонвал конник в ризница от метални брънки, размахващ боздуган, с който им размазвал главите..

Цял ден, сред сняг, който се въртял и кръжал около тях като перушина в дюкян за птици, двете армии размахвали оръжия, мушкали и се блъскали взаимно, без да стигнат доникъде, без надежда за победа, сякаш били хванати в кошмарния капан на безсмислена ярост. Всеки падащ войник бивал заместен от нов, който стъпвал върху тялото му, за да вдигне ръка и да нанесе смъртоносен удар. Едва когато започнало да се стъмва, в зловещия здрач, под побелелите от пролетния сняг небеса, предната редица на привържениците на Ланкастър започнала да поддава. Първите отстъпващи били здраво притиснати, и продължавали да отстъпват, докато онези отстрани почувствали как страхът надделява над яростта им, и един по един започнали да се отскубват.

Изведнъж положението им се облекчило, защото хората на Йорк също се отдръпнали и отстъпили назад. Стафорд, усетил затишие в битката, се подпрял за миг на сабята си и се огледал наоколо.

Видял как предната редица на армията на Ланкастър започва да се отдръпва, като лениви събирачи на сено, отправящи се рано към дома.

– Хей! – изкрещял той. – Дайте отпор. Дайте отпор за Стафорд! Дайте отпор заради краля!

Но те само ускорили ход и не погледнали назад.

– Конят ми! – изкрещял той. Знаел, че трябва да тръгне след тях и да спре отстъплението им, преди да побягнат наистина. Пъхнал мръсната си сабя в ножницата ѝ и затичал, препъвайки се, към конните позиции, а докато бягал, хвърлил поглед надясно и застинал от ужас.

Йоркистите не били отстъпили, за да си отдъхнат и починат, както толкова често се случва в битка, а се били откъснали от битката, за да побягнат колкото може по-бързо към собствените си кавалерийски позиции, да вземат конете си, така че пешите войници, които свирепо притискали войниците на Ланкастър, сега били на коне и настъпвали към тях, с размахани боздугани, с извадени мечове, с пики, насочени надолу на височината на гърлото. Стафорд прескочил един умиращ кон и се хвърлил с лице надолу на земята зад него, когато във въздуха се чуло свистенето на топката на боздуган, точно там, където преди това била главата му. Чул ужасен стон и познал собствения си глас. Чул тътен на копита, кавалерийска атака, идваща право към него, и почувствал как се присвива и притиска като изплашен охлюв към корема на стенещия кон. Над него, един ездач прескочил коня и човека с един скок, и Стафорд видял копитата до лицето си, почувствал вятъра, когато минали над него, трепнал, стреснат от разлетялата се кал и сняг, вкопчил се в умиращия кон без капчица гордост.

Когато тътенът от първия пристъп на кавалерията останал зад него, той предпазливо повдигнал глава. Рицарите на Йорк преследвали като ловци войниците на Ланкастър, които бягали като елени към моста над Кок Бек – рекичката отстрани на ливадата, единствената им възможност за бягство. Пешите войници на Йорк, подкрепящи с викове ездачите, препуснали редом с тях да сразят бягащите неприятели, преди те да могат да стигнат до моста. След минути мостът се превърнал в гъмжило от биещи се, боричкащи се мъже: привържениците на Ланкастър били обзети от отчаяно желание да прекосят реката и да избягат; войниците на Йорк ги дърпали назад или ги промушвали в гръб, докато те се препъвали тромаво в повалените си другари. Мостът скърцал, докато войниците връхлитали напред и назад, а конете напирали нататък, принуждавайки войниците да се мятат през перилата в мразовитата река, и стъпквайки други под краката си. Десетки мъже, виждайки рицарите, които настъпвали, размахали големите си двуостри мечове като сърпове от двете страни на главите на конете си, виждайки как бойните коне се изправят на задните си крака и стоварват големите си копита с железни подкови върху главите на хората, просто скочили в реката, където войниците още се боричкали, някои се мятали, за да се освободят от тежестта на доспехите, други се били, вкопчени един в друг с главите и раменете си, притискащи се взаимно, за да се удавят в ледените, почервенели води.

Стафорд се изправил със залитане на крака, ужасен.

– Върнете се! Прегрупирайте се! – изкрещял той; но знаел, че никой войник няма да го послуша, а после чул над крясъците на битката как дървените дъски на моста треперят и скърцат.

– Разчистете моста! Разчистете моста! – Стафорд си проправил с усилие път, като се блъскал и бутал, към брега, за да извика на войниците си, които още мушкали и сечели, макар всички да усещали как мостът започва да се олюлява под изместващата се тежест. Мъжете крещели предупреждения, но все още се биели, надявайки се да приключат и да се отскубнат, а после перилата на моста се огънали навън, и дървените подпори се пропукали, и цялото съоръжение пропаднало, хвърляйки всички – мъже, врагове, коне и трупове – заедно във водата.

– Пазете се от моста! – изкрещял Стафорд, застанал на речния бряг, а после, когато започнал да проумява огромния мащаб на поражението, повторил по-тихо: – Пазете се от моста!

За миг, докато снегът все така падал около него, мъжете потъвали и се появявали в бързо течащата вода, крещейки за помощ, а тежестта на доспехите им ги дърпала отново надолу, всичко сякаш напълно притихнало, и той се почувствал като единственият жив човек на света. Огледал се наоколо и не видял друг да стои изправен. Имало някои, които се били вкопчили в дървените греди и все още сечели взаимно вкопчените си пръсти, имало други, които се давели пред него или били повлечени в окървавените води; на бойното поле повалените на земята мъже лежали неподвижно, изчезвайки бавно под падащия сняг, Стафорд, премръзнал от студ, почувствал как чистият сняг пада върху изпотеното му лице, изплезил език като дете, и почувствал как снежинките падат, а после се стопяват в топлата му уста. От белотата бавно, като призрак, излязъл друг мъж. Стафорд изнурено се обърнал, с усилие измъкнал меча си от ножницата и се приготвил за нова битка. Не мислел, че има сили да вдигне тежкия си меч, но знаел, че трябва да намери отнякъде смелостта да убие още един свой сънародник.

– Мир – казал мъжът, с глас, изцеден от всякакви чувства. – Успокой се, приятелю. Всичко свърши.

– Кой спечели? – попитал Стафорд. До тях реката влачела нови и нови трупове в буйните си води. На полето навсякъде около тях мъже се изправяли на крака или пълзели към позициите си. Но повечето изобщо не помръдвали.

– Кого го е грижа? – казал мъжът. – Знам, че аз изгубих целия си отряд.

– Ранен ли си? – попитал Стафорд, когато мъжът залитнал.

Мъжът отдръпнал ръка изпод мишницата си. Веднага избликнала кръв и се разплискала на земята. Бил промушен с меч в брънката на ризницата точно под мишницата.

– Мисля, че ще умра – казал той тихо, и сега Стафорд видял, че лицето му било бяло като снега по раменете му.

– Хайде – казал той. – Ела. Конят ми е наблизо. Можем да стигнем до Тоутън; можем да се погрижим да те превържат.

– Не зная дали ще мога да издържа.

– Хайде – настоял Стафорд. – Да се измъкнем живи оттук.

Изведнъж му се сторило невероятно важно един човек, именно този човек, да оцелее от клането заедно с него.

Мъжът се облегнал на него, и двамата се заклатушкали изнурено нагоре по склона към позициите на Ланкастър. Непознатият се поколебал, притиснал здраво раната си, и сподавил смеха си.

– Какво има? Хайде. Можеш да се справиш. Какво има?

– Нагоре по склона ли се изкачваме? Конят ти на хребета ли е?

– Да, разбира се.

– Ти си за Ланкастър?

Стафорд залитнал под тежестта му:

– Ти не си ли?

– Аз съм от Йорк. Ти си мой враг.

Прегърнати като братя, двамата мъже се гледали гневно в продължение на един миг, а после и двамата безсилно се засмели.

– Как бих могъл да знам? – казал мъжът. – Мили Боже, та родният ми брат е на другата страна. Просто предположих, че си за Йорк, но как би могъл човек да разбере?

Стафорд поклатил глава:

– Само Бог знае какъв съм и какво ще се случи, или какъв ще се наложи да стана – казал той. – И Бог знае, че битка като тази не е начинът да се решат тези неща.

– Сражавал ли си се преди в тези войни?

– Никога, и ако мога, никога няма да се сражавам отново.

– Ще трябва да се явиш пред крал Едуард и да се предадеш – казал непознатият.

– Крал Едуард – повторил Стафорд. – За първи път чувам да наричат момчето на Йорк "крал".

– Това е новият крал – казал уверено мъжът. – И аз ще го помоля да ти прости и да те пусне да се прибереш у дома. Той ще бъде милостив, макар че ако беше обратното и ти ме отведеше при вашата кралица и при вашия принц, сигурен съм, че нямаше да ме оставят жив. Тя убива невъоръжени пленници, ние – не. А синът ѝ е ужасно създание.

– Да вървим тогава – казал Стафорд, и двамата се слели с войниците на Ланкастър, които чакали да измолят помилване от новия крал и да обещаят никога повече да не вдигат оръжие срещу него. Пред тях имало цели семейства, поддържащи Ланкастър, които Стафорд бил познавал през целия си живот, сред тях били и лорд Ривърс и синът му Антъни, със сведени глави, смълчани от срама на поражението. Докато чакал, Стафорд почистил меча си и се приготвил да го предаде. Още валял сняг, а раната в крака му пулсирала, докато се изкачвал бавно към билото на хребета, където празният пилон за кралското знаме още стоял на върха, всички знаменосци на Ланкастър лежали мъртви наоколо, а момчето на Йорк се извисявало до него в целия си ръст.

Съпругът ми не се завръща от война като герой. Пристига тихо и кротко, без истории за битки и разкази за рицарска храброст. На два-три пъти го питам как е било, мислейки си, че може да е било като битките на Жана: война в Божието име за краля, помазан от Бог, надявайки се, че той може да е видял някой божи знак – като трите слънца при победата на Йорк – нещо, което би ни подсказало, че Бог е с нас въпреки временното поражение. Но той не казва нищо, не иска да ми разказва нищо; държи се, сякаш войната изобщо не е нещо славно, сякаш това не е изпълнение на Божията воля чрез изпитание.

Склонява само да ми каже накратко, че кралят и кралицата са се измъкнали благополучно с принца, придружени от главата на моя род, Хенри Боуфорт. Избягали са в Шотландия и несъмнено ще започнат да възстановяват своята разбита армия, а този Едуард от Йорк трябва да има пословичния късмет на дивата роза от крайпътните живи плетове, която има за свой герб, тъй като се сражава в скръбта си сред мъглите при Мортимърс Крос, поведе войските си нагоре в снега при Тоутън и спечели и двете битки, а сега е коронясан като крал на Англия сред одобрението и възхищението на народа.

Прекарваме лятото тихо и спокойно, почти сякаш се укриваме. Съпругът ми може и да е получил прошка, задето потегли срещу новия крал на Англия, но вероятно никой няма да забрави, че ние сме една от изтъкнатите фамилии, свързани с Ланкастър, и че аз съм майка на момче, което е сред наследниците на изгубения престол. Хенри заминава за Лондон да научи новините, и когато се връща, ми донася красиво преписан ръкопис на "Подражание на Христа" на френски, което предлага да преведа на английски, като част от научните си занимания. Зная, че се опитва да отклони ума ми от поражението на моя род, от отчаянието на Англия, благодаря му за проявеното внимание и започвам да изучавам ръкописа, но сърцето ми не е отдадено на тази работа.

Чакам новини от Джаспър, но предполагам, че е потопен в същата скръб, която ме посреща, когато се събуждам, всяка сутрин, още преди да съм се разсънила напълно. Всеки ден отварям очи и осъзнавам, с болка, пробождаща мъчително сърцето ми, че моят сродник, кралят, е в изгнание – кой знае къде? – а нашият враг е на неговия престол. Прекарвам цели дни на колене, но Бог не ми праща знак, че тези дни са предназначени само да ни изпитат и че истинският крал ще бъде върнат на власт. После, една сутрин, когато съм в двора на конюшнята, пристига конен вестител, изкалян и изпоцапан от път, яхнал дребно уелско пони. Веднага разбирам, че, най-после, ми носи вест от Джаспър.

Както обикновено, тонът му е сух и лаконичен:

Уилям Хърбърт ще получи цял Уелс, всичките ми земи и замъците ми като награда, задето се пребоядиса и отново взе страната на Йорк. Освен това новият крал го направи барон. Той ще ме преследва, както аз преследвах него, и аз се съмнявам, че ще получа прошка от един милостив крал, както се случи с него. Ще трябва да напусна Уелс. Ще дойдеш ли да вземеш сина си? Ще те чакам в замъка Пемброук, преди да е изтекъл този месец. Няма да мога да чакам по-дълго.