Дж.

Обръщам се рязко към конярчето:

– Къде е моят съпруг, къде е сър Хенри?

– Обхожда нивите с управителя на земите си, милейди – казва момчето.

– Оседлай коня ми, трябва да се видя с него – казвам. Довеждат Артур от отделението му, той долавя нетърпението ми и тръска глава, докато те се суетят с юздата, а аз повтарям: "Побързайте, побързайте". Веднага щом е готов, аз се мятам на седлото и потеглям към ечемичените ниви.

Виждам как съпругът ми обхожда границите на нивата, разговаряйки с управителя на земите си, пришпорвам Артур в лек галоп, и се приближавам до него с устрем, от който собственият му кон отстъпва встрани и започва да скача в калта.

– Кротко – казва съпругът ми, като дръпва поводите. – Какво има?

В отговор тиквам писмото в лицето му и махвам на управителя на земите да се отдръпне, за да не ни чува.

– Трябва да доведем Хенри – казвам. – Джаспър ще се срещне с нас в замъка Пемброук. Той трябва да замине. Трябва да отидем там.

Той е вбесяващо муден. Взема писмото и го прочита, после обръща коня си към вкъщи и го чете отново, докато язди.

– Трябва да тръгнем веднага – казвам.

– Веднага щом стане безопасно да го направим.

– Трябва да взема сина си. Самият Джаспър ми казва да го взема.

– Преценката на Джаспър не е от най-добрите, в което навярно можеш да се убедиш сега, тъй като неговата кауза е изгубена и той бяга към Франция, или Бретан, или Фландрия, и оставя сина ти без настойник.

– Налага се да го направи!

– Както и да е, той заминава. Съветите му не са от значение. Ще събера подходяща охрана и ако пътищата са достатъчно безопасни, ще отида и ще доведа Хенри.

– Ти ще отидеш?

Толкова се тревожа за сина си, че забравям да скрия презрението в гласа си.

– Да. Аз, лично. Нима ме смяташе за твърде немощен, за да потегля бързо за Уелс?

– По пътя може да има войници. Армията на Уилям Хърбърт се придвижва натам. Има вероятност да им пресечеш пътя.

– Тогава ще трябва да се надяваме преклонната ми възраст и побелелите ми коси да ме закрилят – казва той с усмивка.

Дори не забелязвам шегата:

– Трябва да се промъкнеш дотам – казвам, – или Джаспър ще остави моето момче само в Пемброук, и Хърбърт ще го плени.

– Знам.

Отиваме в двора на конюшнята, той разговаря тихо с Греъм, главния си коняр, и веднага след това всички войници се изсипват от къщата ни и от двора на конюшнята, и камбаната бие, за да призове арендаторите да се съберат под призива "на оръжие". Всичко е сторено с такава бързина и така умело, че за първи път ми прави впечатление каква власт има моят съпруг над хората си.

– Може ли да дойда и аз? – питам. – Моля те, съпруже. Той е мой син. Искам да го доведа благополучно у дома.

На лицето му се появява замислено изражение:

– Ще бъде тежка езда.

– Знаеш, че съм издръжлива.

– Може да има опасност. Греъм казва, че тук наблизо няма армии, но ще трябва да прекосим по-голямата част от Англия и почти цял Уелс.

– Не се страхувам, и ще правя каквото ми наредиш.

Той се поколебава за миг.

– Умолявам те – казвам. – Съпруже, женени сме от три години и половина, и никога не съм те молила за нищо.

Той кимва:

– О, много добре. И ти можеш да дойдеш. Върви да си приготвиш нещата. Можеш да вземеш само торба за седлото, и заръчай да ми сложат един кат дрехи за смяна. Нареди да приготвят провизии за петдесет души.

Ако аз се разпореждах в къщата, щях да го сторя сама, но тук все още ме обслужват като гостенка. Затова слизам от коня си, отивам при отговорника на слугите и му казвам, че господарят му, аз и стражите заминаваме на път и ще имаме нужда от храна и напитки. После казвам на прислужницата си и на слугата на Хенри да приготвят по една торба за всеки от двама ни, и се връщам в двора на конюшнята да чакам.

Те са готови, преди да е изтекъл и час, и съпругът ми излиза от къщата, преметнал върху ръката си пътното си наметало.

– Имаш ли дебело наметало? – пита ме той. – Не, така и предположих. Можеш да вземеш това, а аз ще използвам някое старо. Вземи го, привържи го към седлото си.

Артур е спокоен, докато го възсядам, сякаш знае, че имаме работа за вършене. Съпругът ми приближава коня си до моя.

– Ако видим войска, Уил и брат му ще тръгнат заедно с теб. Трябва да правиш каквото ти наредят. Заповядано им е да потеглят с теб към вкъщи, или към най-близкия безопасен дом, възможно най-бързо. Задачата им е да се грижат за безопасността ти: трябва да правиш каквото ти казват.

– Не и ако това е нашата армия – казвам аз. – Ами ако срещнем армията на кралицата по пътя?

Той прави гримаса:

– Няма да видим армията на кралицата – казва кратко. – Кралицата не може да плати дори за един стрелец с лък, камо ли пък за войска. Няма да я видим отново, докато не успее да сключи съюз с Франция.

– Е, във всеки случай, обещавам – казвам аз. Кимвам на Уил и брат му. – Ще тръгна с тях, когато ми кажеш, че трябва.

Съпругът ми кимва мрачно, а после обръща коня си, така че да бъде начело на малкия ни отряд – петдесетина мъже на коне, въоръжени само с няколко саби и брадви

– И ни повежда на запад към Уелс.

Повече от десет дни всекидневна усилна езда са необходими, за да стигнем там. Движим се на запад, по лоши пътища, като заобикаляме град Уорик и минаваме напряко, където можем, от страх да не срещнем армия: каквато и да е армия, приятелска или вражеска. Всяка нощ трябва да отсядаме в някое село, кръчма или абатство, и да намираме някой, който може да ни бъде водач за следващия ден. Намираме се в самото сърце на Англия, а много хора не познават друго място, освен пределите на енорията, в която живеем. Съпругът ми изпраща съгледвачи поне на миля пред нас, наредено им е, ако забележат някаква следа от ездачи, съпровождащи някоя от армиите, да потеглят обратно в галоп да ни предупредят, за да се отбием от пътя и да се скрием в гората. Не мога да повярвам, че трябва да се крием, дори от собствената си армия. Ние сме от Ланкастър, но армията на Ланкастър, която кралицата хвърли срещу страната си, е извън всякакъв контрол. В някои нощи се налага мъжете да спят в някой хамбар, докато Хенри и аз използваме гостоприемство в някоя фермерска къща. В някои нощи наемаме стая в някой хан по пътя, една нощ – в абатство, в което имат десетки стаи за гости и са свикнали да обслужват малки армии, потеглили от една битка към друга. Дори не ни питат на кой господар служим, но виждам, че в църквата няма изложено на показ злато и сребро. Сигурно са заровили съкровищата си в някое скривалище и се молят отново да настъпят мирни времена.

Не отсядаме в големите къщи, нито в някой от замъците, които понякога виждаме на хълмовете, от които се разкрива изглед към пътя, или заслонени от големи гори. Победата на Йорк беше толкова пълна, та не смеем да показваме открито, че сме потеглили да спасим сина ми, наследник на династията Ланкастър. Сега разбирам това, което съпругът ми Хенри се опита да ми каже преди – че страната е опустошена не само от войната, но и от постоянната заплаха от война. Семейства, които са приятели и съседи от години, взаимно се избягват, обзети от страх, и дори аз, яздейки към земя, принадлежала на първия ми съпруг, чието име още е обичано, се боя да не срещна някой, който може би ме помни.

По пътя, изтощена, измъчвана от болки във всички кости на тялото аз разбирам, че Хенри Стафорд наистина държи на мен, въпреки че не се суети над мен и не намеква, че съм слаба жена и не е бивало да идвам. Сваля ме от коня, когато си отдъхваме, и се грижи да получа вино и вода. Когато спираме за вечеря, той лично ми донася храна, още преди да са сервирали на него, а после ми постила собственото си наметало, за да легна върху него, завива ме и ме кара да си почивам. Имаме късмет с времето, и докато трае пътуването ни, не вали. Той язди до мен сутрин и ме учи на песните, които войниците пеят: непристойни песни, за които той измисля нови думи заради мен.

Разсмива ме с тези безсмислени песни и ми разказва за собственото си детство като по-малък син на изтъкнатия род Стафорд, как баща му смятал да го посвети на църквата, докато той помолил да бъде освободен от това задължение. Близките му искали да се откажат от плана си, докато той не споделил със свещеника опасенията си, че е обладан от дявола, и всички толкова се обезпокоили за състоянието на душата му, че се отказали от идеята да го правят свещеник.

В замяна аз му разказвам как исках да бъда светица, и колко се радвах, когато открих, че имам колене като на светците, а при тези думи той се разсмива на глас и слага ръка върху моята, която държи поводите, и ме нарича скъпо дете, и своя любима.

Бях го сметнала за страхливец, когато не пожела да замине на война и когато се върна толкова мълчалив от бойното поле; но съм грешила. Той е много предпазлив човек, и не вярва искрено в нищо. Не е пожелал да бъде свещеник, защото не би могъл да се отдаде изцяло на Бога. Радваше се, че не е роден като най-голям син, защото не е искал да бъде херцог и наследник на такъв голям род. Той е от рода Ланкастър, но изпитва неприязън към кралицата и се бои от нея. Враг е на династията Йорк, но има високо мнение за Уорик, възхищава се от куража на момчето на Йорк, и му е предал сабята си. Не би и помислил да замине в изгнание като Джаспър; твърде много обича дома си. Не иска да следва никой лорд, а мисли самостоятелно, и сега разбирам какво има предвид, когато казва, че не е хрътка, която джафка, когато ловецът надуе своя рог. Той обмисля всичко в светлината на това, кое може да е правилно, и какъв ще бъде най-добрият изход за него, за семейството му, за приближените му, и дори за страната му. Той не е човек, който се отдава лесно. Не е като Джаспър. Той не е човек, подходящ за тези времена на страсти и буйни нрави.

– Малко предпазливост. – Усмихва ми се, докато Артур шляпа уверено през големия брод на река Севърн, дверите към Уелс. – Родени сме в трудни времена, когато един мъж и дори една жена трябва сами да избират накъде да поемат, трябва да избират на кого да бъдат предани. Смятам, че е редно да вървя предпазливо и да мисля, преди да действам.

– Винаги съм вярвала, че човек трябва да постъпва както е редно – казвам аз. – И нищо друго, освен това.

– Да, но пък си искала да бъдеш светица. – Той се усмихва. – Сега си майка; сега трябва да мислиш не само как е правилно да постъпиш, но и дали е вероятно да опазиш себе си и сина си в безопасност. Повече от всичко на света ще искаш да опазиш сина си. Безопасността на сина ти може да е по-важна за теб, отколкото Божията воля.

За миг съм озадачена от това.

– Но волята Божия сигурно е синът ми да бъде в безопасност – казвам. – Синът ми е без грях, и е от кралски род. Той е от единствения истински кралски род. Бог сигурно иска той да е в безопасност, за да служи на династията Ланкастър. Моето желание и това, което Бог желае сигурно съвпадат.

– Наистина ли мислиш, че Бог, заедно с всичките си ангели, в небесните си селения, където обитава от началото на времето и очаква Деня на Страшния съд, действително свежда поглед към целия свят, вижда теб и малкия Хенри Тюдор, и казва, че онова, което решиш да сториш, е Негова повеля?

Това звучи донякъде като богохулство.

– Да, мисля – казвам неуверено. – Сам Иисус Христос ми каза, че аз съм ценна като полските кринове.

– И наистина е така – казва той с усмивка, сякаш ме утешава с някаква история.

Това ми затваря устата и ми дава повод за размишления през остатъка от пътуването.

– А мислиш ли, че има мнозина мъже като теб, които не са отдали сърцата си на едната или другата страна? – питам, докато същата вечер той ми помага да сляза от седлото в двора на мръсен малък хан на пътя за Кардиф.

Той потупва тъмната шия на Артур:

– Мисля, че повечето мъже ще предпочетат да последват династията, която може да им обещае мир и безопасност – казва той. – Има лоялност към краля, разбира се; никой не може да отрече, че крал Хенри е коронясан за крал на Англия. Но ако той не е годен да управлява? Ако се разболее отново и не може да върши нищо? Ако кралицата му заповядва? Ако тя има лоши съветници? Как може да е престъпление да искаме следващия поред наследник да заеме мястото му? Ако този претендент е също от кралски род? Ако е близък негов братовчед? Ако има също такова основание да претендира за трона, каквото има и Хенри?

Толкова съм уморена, че се облягам на едрата удобна холка на Артур, а после съпругът ми ме притегля към себе си и ме прегръща.

– Не се тревожи за това сега – казва той. – Главното е да вземем сина ти и да се погрижим да е в безопасност. После можеш да обмислиш кой вие двамата с Бог предпочитате да управлява кралството.