На десетата сутрин от пътуването ни – вече пътуваме по тесни, каменисти пътеки през висока, планинска местност – моят съпруг ми казва: "Би трябвало да стигнем по пладне", и аз ахвам при мисълта, че ще видя отново момчето си толкова скоро. Изпращаме съгледвачи напред към замъка да разберат дали е безопасно да се приближим. Изглежда всичко е спокойно. Чакаме скрити, така че да не ни виждат, и моят съпруг ми посочва, че портите на замъка са отворени, а подвижният мост – спуснат, и докато гледаме, едно момиче излиза със стадо гъски и ги вика надолу към реката.

– Изглежда достатъчно безопасно – казва предпазливо съпругът ми, слиза от коня си, помага ми да сляза и двамата отиваме до другата страна на реката. Гъските плават по водата, някои топят жълтите си човки в калта; момичето е седнало на брега, премятайки из пръстите си дантела.

– Момиче, кой е господар на този замък? – пита я моят съпруг.

При звука на гласа му тя подскача, изправя се тромаво на крака и прави реверанс.

– Беше граф Пемброук, но той избяга, замина на война – казва тя, с толкова силен акцент, че едва успявам да разбера какво казва.

– Някой завзе ли замъка, след като той замина?

– Не, ние се надяваме, че ще се върне. Знаете ли къде е той, сър?

– Не знам. Малкото момче в детската стая на замъка ли е?

– Малкият граф ли? Да, там е. Аз гледам и кокошките, и изпращам едно хубаво, прясно снесено яйце за него всяка сутрин.

– Така ли? – Не съм в състояние да прикрия задоволството си. – Нима той яде прясно снесено яйце за закуска всеки ден?

– О, да – казва тя. – А казват и че обича да хапва и печено пиле за вечеря.

– Колко войници има тук? – прекъсва ни съпругът ми.

– Сто – казва тя. – Но три пъти повече потеглиха с Джаспър Тюдор и не се върнаха. Говори се, че било ужасно поражение. Говори се, че Бог поставил три слънца в небето, за да покаже, че се е отвърнал от нашите момчета, а сега тримата синове на Йорк ще навлекат проклятие на страната ни.

Съпругът ми ѝ подхвърля една монета през реката, и тя я улавя алчно. Връщаме се на мястото, където нашите хора са скрити от завоя на пътя, и се качваме на конете. Съпругът ми им заповядва да развеят нашето знаме, да поемат напред в бавен ход и да спрат, когато им нареди.

– Не искаме да ни посрещнат с рояк стрели – казва ми той. – Вие с Уил и Стивън идете да яздите най-отзад, в тила, за да сте в безопасност.

Отчаяно копнея да вляза на кон в замъка, който някога беше мой дом, но правя, каквото ми заповядва, и поемаме бавно напред, докато чуваме как някой изкрещява от стените на замъка да се представим кои сме, а в същото време чуваме грохота на веригата и голямата подвижна вертикална решетка на крепостната врата се спуска с дрънчене. Съпругът ми и неговият знаменосец се приближават с конете си до портата и изкрещяват името ни към офицера върху стените на замъка, после решетката се вдига със скърцане и ние влизаме във вътрешния двор.

Артур веднага отива до старото издигнато дървено трупче, откъдето мъжете възсядат конете си, аз слизам без чужда помощ и пускам юздите му. Той се отправя веднага към старото си отделение в конюшнята, сякаш все още е бойният кон на Оуен Тюдор. Конярят възкликва, когато го вижда, а аз отивам бързо до предната врата и отговорникът на домакинството я отваря широко пред мен: разпознава ме, макар да съм станала по-висока, покланя ми се и казва:

– Милейди.

– Къде е синът ми? – питам аз. – В детската си стая ли?

– Да – казва той. – Ще накарам да ви го доведат.

– Аз ще се кача – казвам, и без да чакам, изтичвам нагоре по стълбите и нахълтвам в детската стая.

Той тъкмо вечеря. Сложили са маса за него, с лъжица и нож, той седи начело на масата и му прислужват, както е редно, както би трябвало да бъде обслужван един граф. Той обръща главица, когато влизам, и ме поглежда, без да ме познае. Къдравата му коса е кафява, като косъмът на светъл дорест кон, както каза Джаспър, очите му са лешникови. Лицето му още е по бебешки закръглено; но той не е вече бебе, той е момче, малко момче на четири години.

Смъква се от стола си – налага му се да слиза по пречките на високия стол като по стълба – и се приближава към мен. Покланя се: добре са го научили.

– Добре дошла в замъка Пемброук, мадам – казва той. В ясния му, висок глас се долавя съвсем лек, напевен уелски акцент. – Аз съм граф Ричмънд.

Отпускам се на колене, така че лицето ми да е на едно ниво с неговото. Така копнея да го сграбча в обятията си, но трябва да помня, че за него съм непозната.

– Чичо ти Джаспър сигурно ти е разказвал за мен – казвам.

Лицето му светва от радост:

– Той тук ли е? В безопасност ли е?

Поклащам глава:

– Не, съжалявам. Вярвам, че е в безопасност, но не е тук.

Мъничката му уста потреперва. Толкова се боя, че ще се разплаче, че протягам ръка към него, но той веднага се изправя и виждам как малката му челюст се стяга, докато се бори със сълзите. Гризе долната си устна.

– Ще се върне ли?

– Сигурна съм в това. Скоро.

Той кимва; примигва. Една сълза се търкулва по бузата му.

– Аз съм твоята майка, лейди Маргарет – казвам му. – Дойдох да те отведа в дома си.

– Вие сте моя майка?

Опитвам се да се усмихна, но издавам лек задавен звук.

– Да. Яздих почти две седмици, за да дойда при теб да се уверя, че си в безопасност.

– В безопасност съм – казва той с тържествена сериозност. – Само чакам чичо ми Джаспър да се прибере у дома. Не мога да дойда с вас. Той ми каза да стоя тук.

Вратата зад гърба ми се отваря, и Хенри влиза тихо.

– А това е моят съпруг, сър Хенри Стафорд – казвам на малкия си син.

Момчето отстъпва от масата и се покланя. Джаспър го е обучил добре. Съпругът ми, скривайки усмивката си, се покланя тържествено в отговор.

– Добре дошли в замъка Пемброук, сър.

– Благодаря – казва съпругът ми. Хвърля поглед към мен, обхващайки с поглед сълзите в очите ми и пламналото ми зачервено лице. – Всичко наред ли е?

Правя безпомощен жест с ръка, сякаш за да кажа – да, всичко е наред, само дето синът ми се държи с мен вежливо, като с непозната, и единственият човек, когото иска да види, е Джаспър, а той е опозорен предател и изгнаник за цял живот. Съпругът ми кимва, сякаш е успял да разбере всичко това, после се обръща към сина ми:

– Моите хора са яздили чак от Англия, и имат изключително добри коне. Питам се дали ще ти хареса да видиш конете със сбруята им, преди да излязат на бойното поле?

Хенри веднага грейва:

– Колко човека?

– Петдесет войници, няколко слуги и съгледвачи.

Той кимва като момче, което е родено във воюваща страна и е отгледано от един от най-изтъкнатите военачалници в нашия род. Би предпочел да прави преглед на войската, отколкото да си яде вечерята.

– Бих искал да ги видя. Ще си взема жакета. – Той влиза в личната си стая, и го чуваме как вика на бавачката си да донесе най-хубавия му жакет, защото отивал да инспектира стражите на майка си.

Хенри ми се усмихва:

– Мило малко момченце – казва той.

– Не ме позна. – Сдържам сълзите си, но потрепването в гласа ми ме издава. – Няма представа коя съм. За него съм напълно непозната.

– Разбира се, но той ще се научи – казва успокояващо Хенри. – Ще те опознае. Ще можеш да му бъдеш майка. Той е едва на четири: пропуснала си само три години, но сега можеш да започнеш отново с него. А и той е добре отгледан и добре обучен.

– Той е верен на Джаспър до мозъка на костите си – казвам ревниво.

Хенри пъхва ръката ми под свития си лакът:

– А сега ти ще го направиш свой. След като види войниците ми, му покажи Артур и му кажи, че е бил боен кон на Оуен Тюдор, но сега го яздиш ти. Ще видиш – той ще поиска да узнае всичко за това, и ти ще можеш да му разказваш истории.

Мълчаливо седя в детската стая, докато го приготвят за лягане. Жената, отговаряща за детската стая, все още е същата, която Джаспър назначи, когато се роди синът ми; тя се е грижила за него през целия му живот, и аз откривам, че изгарям от завист заради непринуденото ѝ държание с него, заради приятелския жест, с който го придърпва на коляното си и му смъква ризката, заради свойския начин, по който го гъделичка, докато му нахлузва нощната риза и го хока, задето се гърчи като змиорка от река Севърн. Той се чувства добре и се държи непринудено с нея; но от време на време си спомня, че съм там и ме стрелва с лека свенлива усмивка, каквато едно вежливо дете отправя към непознат.

– Бихте ли желали да го чуете как си казва молитвите? – пита ме тя, докато той прекосява детската стая и отива в спалнята си.

С негодувание, чувствайки се на второ място, я следвам, за да го видя как коленичи в долния край на леглото с балдахин, сгъва ръце и реди молитвата "Отче наш" и другите вечерни молитви. Тя ми подава лошо преписан молитвеник, аз също чета общите молитви за деня и молитвата за вечерта и чувам тънкия му гласец: "Амин". После той се прекръства, надига се и отива при нея да го благослови. Тя отстъпва назад и му посочва, че трябва да коленичи пред мен. Виждам как малката му уста се извива надолу; но той коленичи пред мен, съвсем покорно, аз полагам длан върху главата му и казвам: "Бог да те благослови и да те пази, синко". После той се изправя, затичва се силно, скача в леглото си и подскача върху него, докато тя отмята чаршафа назад и му подгъва завивките, навежда се и го целува – всичко това съвсем непринудено.

Неловко, като чужденка в детската му стая, несигурна дали съм добре дошла, отивам до леглото му и се навеждам над него. Целувам го. Бузата му е топла, мирисът на кожата му е като от току-що изпечено хлебче, твърдо като топла праскова.

– Лека нощ – казвам отново.

Отдръпвам се от леглото. Жената отдръпва свещта от завесите и придърпва стола си до огъня. Ще седи при него, докато той заспи, както прави всяка нощ, както е правила всяка нощ от раждането му досега. Той вече е потънал в сън, приспан от скърцането на нейния люлеещ се стол, и успокояващата гледка на любимото ѝ лице в светлината на огъня. Аз нямам какво да правя тук; той изобщо не се нуждае от мен.

– Лека нощ – казвам пак, и излизам тихо от стаята му.

Затварям външната врата на неговата приемна и спирам за миг в началото на каменните стълби. Тъкмо се каня да сляза, за да потърся съпруга си, когато чувам как една врата над мен, високо горе в кулата, тихо се отваря. Тази врата води навън към покрива, където Джаспър имаше навика да отива понякога да се взира нагоре към звездите, а в тревожни времена да се взира в околността в очакване на някоя вражеска армия. Първата ми мисъл е, че Черния Хърбърт е вкарал свой човек в замъка Пемброук и този някой сега слиза по стълбите с изваден нож, готов да пусне техните войски през страничната врата. Притискам се назад към вратата на спалнята на Хенри, готова да се хвърля в стаята му и да заключа вратата след себе си. Трябва да го опазя. Мога да вдигна тревога от прозореца на спалнята му. Готова съм да пожертвам живота си за него.

Чувам тихи стъпки, после – затварянето на вратата към покрива, а след това – превъртането на ключа, и задържам дъха си, така че да не се чува друг звук, освен отново тихите стъпки, докато човекът, който и да е той, слиза безмълвно по спираловидните каменни стълби на кулата.

И изведнъж, сякаш съм го разпознала по стъпките, разбирам, че това е Джаспър, излизам от сянката и изричам тихо: "Джаспър, о, Джаспър!", а той взема последните три стъпала тичешком, обвива ръце около мен и ме притиска здраво към себе си, аз съм обвила ръце около широкия му гръб и се вкопчваме един в друг, сякаш не бихме могли да се пуснем. Отдръпвам се назад, за да мога да вдигна поглед към него, и устата му веднага покрива моята, той ме целува и ме пронизва такова желание и такъв копнеж, че все едно изпадам в молитвен екстаз и Бог ми изпраща пламък.

Мисълта за молитва ме кара да се отдръпна от него и да ахна, и той веднага ме пуска.

– Съжалявам.

– Не!

– Мислех, че сигурно си на вечеря или в дневната стая на горния етаж. Имах намерение да дойда тихо при теб и съпруга ти.

– Бях при сина си.

– Зарадва ли се да те види?

Отговарям с едва забележим жест.

– Повече се интересува от теб. Липсваш му. Откога си тук?

– В околността съм от близо седмица. Не исках да идвам в замъка, защото се боях от шпионите на Хърбърт. Не исках да стана причина той да нападне. Затова се укривах из хълмовете, докато чаках да дойдеш.

– Дойдох веднага щом можах. О, Джаспър, трябва ли да заминаваш?

Ръката му отново е около талията ми, а аз не успявам да се възпра и се облягам на него. Станала съм по-висока, главата ми се отпуска на рамото му. Имам чувството, че съм се озовала на мястото си, сякаш тялото му е парче дърворезба, обработено така, че да се съедини с моето. Имам чувството, че цял живот ще ме боли, ако не бъдем съединени.