– Маргарет, любов моя, трябва да вървя – казва той простичко. – За главата ми е обявена цена, а между Хърбърт и мен има кръвна вражда. Но ще се върна. Ще замина за Франция или Шотландия, ще събера войска за истинския крал и ще се върна с армия. Можеш да бъдеш сигурна в това. Ще се върна, и този замък отново ще бъде мой, когато Ланкастър си върне престола и ние победим.

Откривам, че съм се вкопчила в него, и откъсвам с усилие ръцете си, които съм впила в жакета му, отстъпвам назад и се заставям да го оставя да си отиде. Пространството, което оставям между нас – не повече от един фут се превръща в непоносима празнота.

– А ти, ти добре ли си? – Прямите му сини очи оглеждат лицето ми, пробягват откровено надолу по тялото ми. – Няма ли дете?

– Не – казвам кратко. – Изглежда, че не става. Не зная защо.

– Той добре ли се държи с теб?

– Да. Позволява ми да подреждам параклиса, както искам, и ме оставя да уча. Дава ми щедра издръжка от земите ми. Дори ми намира книги и ми помага с латинския.

– Наистина голяма наслада – казва той сериозно.

– Е, за мен наистина е така – казвам отбранително.

– А в какви отношения е с крал Едуард? – пита той. – Заплашва ли те някаква опасност?

– Мисля, че не. Той потегли в подкрепа на крал Хенри при Тоутън...

– Замина на война?

Почти се изкикотвам:

– Да, замина, и не мисля, че му хареса много. Но беше помилван, а неговото помилване би трябвало да важи и за мен. Ще вземем Хенри при нас у дома и ще живеем тихо и спокойно. Когато истинският крал отново получи своето, ние ще бъдем готови. Съмнявам се, че Йорк ще си прави труда да се занимава с нас. Нима той няма по-големи врагове? Сър Хенри не играе голяма роля в делата на света; обича да си стои у дома, спокойно и кротко. Разбира се, той е превърнал себе си в толкова незначителна личност, че никой няма да си прави труда да се занимава с нас.

Джаспър се ухилва: млад мъж, роден да играе роля в големите световни дела, и напълно неспособен да си стои тихо и кротко у дома.

– Може би. Във всеки случай се радвам, че ще се погрижи ти и момчето да сте в безопасност, докато ме няма.

Не мога да устоя: пристъпвам напред и отново го хващам за ревера на жакета, за да мога да го погледна сериозно в лицето. Ръката му обгръща талията ми и ме притиска плътно.

– Джаспър, колко време ще отсъстваш?

– Веднага щом успея да събера армия, която може да завоюва отново Уелс за краля, ще се върна – обещава ми той. – Това са моите земи и моята кауза. Баща ми загина за тях, брат ми загина за тях: няма да допусна смъртта им да остане напразна.

Кимвам. Усещам топлината на тялото му през жакета.

– И не позволявай да те убедят, че Йорк е истинският крал – предупреждава ме той с настойчив шепот. – Прегъвай коляно, свеждай глава и се усмихвай, но знай винаги, че Ланкастър е кралският род и докато кралят е жив, имаме крал. Докато принц Едуард е жив, имаме Уелски принц, а докато синът ти е жив, имаме наследник за трона. Остани вярна.

– Оставам – прошепвам аз. – Винаги ще остана. За мен няма да има никой, освен...

Дрънчене откъм долния край на стълбищната площадка стресва и двама ни и ми напомня, че би трябвало да съм на вечеря.

– Ще дойдеш ли да се храниш с нас? – питам.

Той поклаща глава:

– Предпочитам да не ме виждат. В мига, в който Хърбърт узнае, че съм тук, ще нареди да обкръжат замъка, а не искам ти и момчето да бъдете изложени на опасност. Ще поръчам да ми изпратят храна горе в детската стая, и ще се срещна с теб и съпруга ти в дневната стая на горния етаж след вечеря, а утре сутринта заминавам.

Прегръщам го по-здраво:

– Толкова скоро? Нима ще заминеш толкова скоро? Едва те видях! Хенри ще иска да те види!

– Трябва да замина, а колкото по-дълго оставам, в толкова по-голяма опасност си ти и толкова по-вероятно е да ме заловят. Сега, когато момчето е поверено на твоите грижи, мога да го оставя с чиста съвест.

– И можеш да оставиш мен?

Той се усмихва с кривата си усмивка:

– Ах, Маргарет, през цялото време, откак те познавам, ти си съпруга на друг мъж. Оказва се, че аз съм само галантен влюбен. Трубадур на далечна любима. Не моля за нищо повече от една усмивка, и да ме споменаваш в молитвите си. Обичам отдалече.

– Но този път ще е много далече – казвам детински.

Без да каже дума, той нежно допира пръст до бузата ми и избърсва една самотна сълза.

– Как ще живея без теб? – прошепвам.

– Не мога да направя нищо, което да те лиши от чест – казва той нежно. – Наистина, Маргарет, не бих могъл. Ти си вдовица на брат ми, а твоят син носи изтъкнато име. Трябва да те обичам и да ти служа, а засега ще ти служа най-добре, като замина и събера армия, за да върна земите на твоя син обратно в мое владение, и да нанеса поражение на онези, които искат да отрекат правото на неговия род.

Тръбният зов, който оповестява, че вечерята е готова за поднасяне, отеква нагоре по каменното стълбище и ме кара да трепна.

– Върви – казва Джаспър. – Ще се видя с теб и съпруга ти в дневната стая по-късно. Можеш да му кажеш, че съм тук.

Той ме побутва леко и аз тръгвам надолу по стълбите. Когато поглеждам назад, виждам, че е влязъл в детската стая. Осъзнавам, че поверява живота си на бавачката на Хенри, и е отишъл да седне до спящото ми момче.

Джаспър идва при нас в дневната след вечеря.

– Ще тръгна рано утре – казва той. – Тук има мъже, на които мога да се доверя да ме отведат до Тенби. Там ме чака кораб. Хърбърт ме търси в северен Уелс; не може да пристигне там навреме, дори ако научи за мен.

Хвърлям поглед към съпруга си:

– Може ли да тръгнем с теб и да те изпратим? – питам.

Джаспър любезно изчаква съпругът ми да обяви решението си.

– Както желаеш – казва сър Хенри с равен тон. – Ако Джаспър смята, че е безопасно. Момчето може да се почувства по-добре, ако те види как заминаваш благополучно; той сигурно ще тъгува много за теб.

– Достатъчно безопасно е – казва Джаспър. – Мислех си, че Хърбърт е по петите ми, но той е поел по лъжлива следа.

– На разсъмване тогава – казва любезно съпругът ми. Изправя се на крака и ми подава ръка. – Ела, Маргарет.

Поколебавам се. Искам да остана край огнището с Джаспър. Той ще замине утре и изобщо няма да имаме време заедно насаме. Чудя се, че съпругът ми не вижда това, не разбира, че може да искам малко време насаме с този мой приятел от детинство, този настойник на моя син.

Изнурената му усмивка би ми подсказала – ако бях го погледнала – че той е разбрал напълно това, и много повече от това.

– Ела, съпруго – казва той тихо, и при този повик Джаспър се изправя на крака и свежда глава над ръката ми, така че трябва да отида в леглото със съпруга си, и да оставя най-скъпия си приятел, единствения си приятел, да седи сам край огъня през последната си вечер в дома, който някога деляхме.

На сутринта виждам в сина си Хенри различно дете. Лицето му грее от щастие; той е като малка сянка на чичо си, следвайки го като развълнувано кученце. Обноските му са все така прекрасни, може би дори по-добри, когато знае, че неговият настойник го наблюдава, но във всяко негово движение има радост, когато може да вдигне очи и да види одобрителната усмивка на Джаспър. Той му служи като паж, заставайки гордо до него, държи ръкавиците му и пристъпва напред да поеме поводите на едрия кон. Веднъж възпира един коняр, който носи камшик:

– Лорд Пемброук не харесва този камшик – казва той. – Вземете онзи с плетения край – и човекът се покланя и хуква да се подчини.

Двамата с Джаспър вървят редом, докато правят преглед на стражите, събрани да ни придружат до Тенби. Хенри върви точно като Джаспър, с ръце, сключени зад гърба, с очи, внимателно приковани върху лицата на мъжете, макар че трябва да гледа нагоре, тъй като те се извисяват над него. Точно както Джаспър, той спира от време на време, за да отбележи нещо за някое добре поддържано оръжие, или за добре гледан кон. Да виждам как малкото ми момче оглежда внимателно стражата, като истинско огледално отражение на прочутия военачалник, който е негов чичо, е все едно да гледам как някой принц се учи да бъде владетел.

– Какво ще бъде според Джаспър неговото бъдеще? – зачудено прошепва съпругът ми в ухото ми. – Защото в момента той обучава един малък тиранин.

– Смята, че той ще владее Уелс като баща си и дядо си – казвам кратко. – Най-малкото.

– А най-много?

Обръщам глава и не отговарям, защото разпознавам силната амбиция на Джаспър в кралското поведение на моя син. Джаспър отглежда наследник за трона на Англия.

– Ако имаха оръжия, или дори ботуши, щеше да е малко по-впечатляващо – отбелязва тихо в ухото ми моят съпруг, англичанинът; и за първи път забелязвам, че много от стражите всъщност са боси, а мнозина разполагат само със сърпове или секачи за кастрене на дървета. Те са армия от селяни, не професионални войници. Повечето от закоравелите в битки, добре въоръжени хора на Джаспър са загинали под трите слънца на Мортимърс Крос, останалите – при Тоутън.

Джаспър стига до края на войнишкия строй и щраква с пръсти да му доведат коня. Хенри се обръща и кимва на коняря, сякаш за да му каже да побърза. Той ще язди пред чичо си, и от привичното движение, с което Джаспър се мята на голямото седло, а след това се навежда да подаде ръка на Хенри, се досещам, че са правили това често. Хенри се протяга да стигне голямата ръка на Джаспър, и Джаспър го издърпва да седне пред него. Той се сгушва назад в здравата хватка на чичо си и засиява от гордост.

– Потегляйте – казва Джаспър тихо. – За Бог и за Тюдорите.

Мисля си, че Хенри ще се разплаче, когато стигаме до малкото риболовно пристанище Тенби и Джаспър го сваля на земята, а после скача долу до него. За миг Джаспър коленичи, и косите му с цвят на бакър почти докосват кафявите къдрици на Хенри. После Джаспър се изправя и казва: "Като Тюдор, нали, Хенри?", моето малко момче вдига поглед към чичо си и казва: "Като Тюдор, сър!" и двамата тържествено си стискат ръцете. Джаспър го тупва по гърба толкова силно, че малките му крачета едва не поддават, а след това се обръща към мен.

– Късмет – казва ми Джаспър. – Не обичам дългите сбогувания.

– Късмет, и сбогом – казвам. Гласът ми трепери, и не се осмелявам да добавя нещо повече пред съпруга си и мъжете от стражата.

– Ще пиша – казва Джаспър. – Пази момчето. Не го разглезвай.

Толкова съм подразнена, задето Джаспър ми казва как да се грижа за собствения си син, че за миг почти не мога да проговоря, но после прехапвам устна:

– Ще го пазя.

Джаспър се обръща към съпруга ми:

– Благодаря ви, че дойдохте – казва той с официален тон. – Хубаво е да предам Хенри на сигурно място, на настойник, комуто мога да се доверя.

Съпругът ми кимва:

– Късмет – казва той тихо. – Ще ги пазя и двамата.

Джаспър се обръща рязко и се готви да се отдалечи, но спира за миг, обръща се отново към Хенри и го прегръща бързо, силно и отривисто. Когато оставя внимателно момченцето на земята, виждам, че сините очи на Джаспър са пълни със сълзи. После взема поводите на коня си и го повежда внимателно и тихо по рампата до кораба. Придружават го дузина мъже; останалите чакат с нас. Хвърлям поглед към лицата им и виждам ужасеното им изражение, докато техният господар и командир вика на капитана на кораба, че може да потегля.

Хвърлят въжетата към кораба; вдигат платна. Отначало изглежда, че той изобщо не се движи, но после платната се развяват и потрепват, и вятърът и силата на прилива измъкват плавно кораба от малкия каменен кей. Пристъпвам напред и слагам ръка върху рамото на малкия си син; той трепери като жребче. Не обръща глава, когато го докосвам; напряга очи, за да не пропусне последното, което може да зърне от своя настойник. Едва когато корабът се превръща в далечно петънце в морето, той си поема треперливо дъх, свежда глава и аз усещам как раменете му се разтърсват от ридание.

– Искаш ли да яздиш пред мен? – питам го тихо. – Можеш да седиш пред мен, както правеше с Джаспър.

Той вдига поглед към мен и казва.

– Не, благодаря, милейди.

Посвещавам се на сина си през следващите седмици, които прекарваме в замъка Пемброук. Въоръжена група, нищо повече от обикновени разбойници, заплашва пътя към Англия, и съпругът ми решава, че за нас е по-безопасно да чакаме в Пемброук, докато продължат нататък, отколкото да потеглим и да рискуваме да ги срещнем. Затова седя с малкия Хенри, когато той взема уроци от домашния учител, когото Джаспър е наел. Яздя с него сутрин, гледам го как се упражнява на малкия стълб с въртяща се мишена за хвърляне на копие, който Джаспър му е построил в полето зад конюшните. Яздим до реката заедно, излизаме с рибарска лодка и заръчваме на слугите да накладат огън на брега, за да можем да ядем улова си, изпечен на пръчки. Подарявам му играчки и книги, и собствено ново пони. Сама му преписвам на английски молитвите за деня, в по-добър превод от латински. Играя с него на гоненица и карти. Пея с него детски песнички и му чета на френски. Слагам го да си легне и прекарвам вечерта в планове какво може да му хареса да прави на другия ден. Сутрин го събуждам с усмивка. Никога не го наказвам и поучавам – оставям възпитателя му да прави това. Никога не го пращам да се преоблече, нито го гълча, задето се е изцапал – оставям това на бавачката му. За него аз съм идеалният другар в игрите, винаги щастлива, винаги готова за игра, съгласна той да определя правилата на играта, съгласна да го оставям да побеждава; а всяка вечер той коленичи до леглото си за молитва, и аз коленича до него. И всяка вечер, каквото и да сме правили през деня, колкото и привидно безгрижен да е бил, той моли Бог да върне чичо му Джаспър у дома при него, за да могат отново да бъдат щастливи.