Този крал Едуард е деветнайсетгодишен младеж, само година по-голям от мен, оцелял след смъртта на баща си, както и аз, мечтаещ за величие, както мечтая и аз – и въпреки това той застана начело на армията на своя род и ги отведе до трона на Англия, докато аз не съм направила нищо. Той е този, който изигра ролята на Жана д'Арк за Англия, а не аз. Аз не мога дори да задържа при себе си собствения си син. Това момче, този Едуард, когото наричат благоуханната роза на Англия, прекрасното цвете на Англия, бялото цвете, е възхваляван в разказите като красив, смел и силен – а аз съм нищо. Той е обожаван от жените; пеят хвалебствени песни за него, възхваляват външността му и очарованието му. Аз не мога дори да се явявам в двора му. Никой не ме познава. Всъщност аз съм цвете, което прахосва сладкия си аромат в пустинята. Той дори не ме е виждал. Никой не е написал дори една единствена балада за мен; никой не ми е рисувал портрет. Аз съм съпруга на човек без амбиция, който не тръгва на война, докато не бъде принуден да потегли. Майка съм на син, поверен на грижите на врага ми, и съм далечната любима на един победен изгнаник. Прекарвам дните си – които непрекъснато се скъсяват, докато вечерите се влачат безкрайно през тази толкова нещастна година – на колене, и се моля на Бог да накара тази тъмна нощ да отмине, да накара тази студена зима да отмине, да срази династията Йорк и да позволи на династията Ланкастър да се завърне у дома.

Есента на 1470

Минава не една тъмна зима; почти десет зими минават, преди Бог да освободи мен и рода ми от нещастието на поражението в дните ми и от изгнание в собствената ни страна. Девет дълги години живея със съпруг, с когото не споделям нищо, освен новата ни къща в Уокинг в провинцията. Споделяме дом, земя и интереси, и въпреки това съм самотна, копнееща за сина си, отглеждан от моя враг, за когото трябва да се преструвам, че ми е приятел. Със Стафорд не зачеваме дете, аз отдавам това на грешка на акушерките при раждането на сина ми Хенри, и трябва да понасям великодушието на съпруга си, приел, че няма да го даря с наследник. Той не ме укорява, и аз трябва да приемам любезността му възможно най-добре. И двамата трябва да понасяме властта на рода Йорк, чиито представители носят кралския хермелин, сякаш им се полага по рождение. Едуард, младият крал, се жени за някаква неизвестна и незначителна жена в първите години на царуването си, и повечето хора смятат, че тя го е омаяла чрез магьосничество с помощта на своята майка-магьосница, Жакета, голямата приятелка на нашата кралица, която е станала изменница и сега управлява двора на Йорк. Племенникът на съпруга ми, малкият херцог Хенри Стафорд, е сграбчен в хищните нокти на алчната сирена Елизабет, която нарича себе си кралица. Тя го отнема от нас, неговото семейство, и го сгодява за собствената си сестра, Катрин Удвил – момиче, родено да гледа кокошки в Нортхамптън – и така момичето на Удвил става новата херцогиня и глава на нашия род. Съпругът ми не възроптава срещу това похищение на нашето момче: казва, че това е част от новия свят, и че трябва да свикнем. Но аз не свиквам. Не мога. Никога няма да свикна.

Веднъж годишно посещавам сина си сред натрапчивия разкош в домакинството на Хърбърт и го виждам как става по-висок и по-силен; виждам го как се държи спокойно и непринудено сред фамилията Йорк, любимец на Ан Деверьо, съпругата на Черния Хърбърт; виждам го как се държи приятелски и се чувства добре с техния син Уилям, негов най-скъп приятел, негов другар в игрите, и негов компаньон в учението; и колко е внимателен с дъщеря им Мод, която те явно са му избрали за съпруга, без да ми кажат и дума.

Всяка година го посещавам предано и му говоря за чичо му Джаспър, изгнаника, и за братовчед му краля, държан като затворник в Лондонския Тауър, и той слуша с наклонена към мен кестенява глава, с усмихнати и покорни кафяви очи. Той ме слуша, докато говоря, с учтиво внимание, никога не възразява, никога не изказва съмнение. Но не мога да преценя дали наистина разбира дори една дума от сериозната ми проповед: че трябва да чака търпеливо, че трябва да знае, че е момче, избрано за величие, че аз, неговата майка, наследница на фамилията Боуфорт и на династията Ланкастър, едва не умрях, докато го раждах, че Бог спаси двама ни за велика цел, че той не е роден да бъде момче, задоволяващо се с привързаността на човек като Уилям Хърбърт. Не искам за снаха момиче като Мод Хърбърт.

Казвам му, че трябва да живее с тях като шпионин; трябва да живее с тях като враг в техния лагер. Трябва да говори вежливо, но да чака да си отмъсти. Трябва да превива коляно пред тях, но да мечтае за меча. Но той не иска. Не може. Той живее с тях като открито и сърдечно момче на пет, после на шест, после на седем години; живее с тях, докато навършва тринайсет; превръща се в млад мъж под техните грижи, а не под моите. Той е момче, създадено и възпитано от тях, а не от мен. За тях той е като любим син. За мен той не е син, и аз никога няма да им простя това.

Близо девет години нашепвам отровни слова в малкото му ухо, против настойника, на когото се доверява, и против съпругата на неговия настойник, която обича. Виждам го как процъфтява под техните грижи, виждам го как расте под техните наставления. Наемат му учители по фехтовка, по френски, по математика, по реторика. Не щадят никоя сума, която би му помогнала да научи нови умения или би го насърчила да учи. Дават му образование, каквото дават и на родния си син; двете момчета учат редом, едно до друго, като равни. Нямам повод да се оплаквам. Но сподавям безмълвен вой на негодувание и гняв, който никога не мога да оглася: че това е моето момче, че това е наследник на престола на Англия, че това е момче от рода Ланкастър – какво, в името Божие, търси той, доволен и щастлив, в един дом на йоркисти?

Зная отговора на този въпрос. Знам точно какво прави той в едно от семействата, верни на династията Йорк. Превръща се в привърженик на Йорк. Обича разкоша и удобствата в замъка Раглан; убедена съм, че би го предпочел пред святата простота на новия ми дом в Уокинг, ако някога му бяха позволили да види дома ми. Той започва да харесва кротката набожност на Ан Деверьо; моето изискване да знае всички кратки молитви за всеки ден и да почита дните на всички светци, е твърде много за него – зная, че е така. Той се възхищава на смелостта и блясъка на Уилям Хърбърт, и макар още да обича Джаспър и да му пише, за да изрази тази обич – момчешки писма, пълни с перчене и привързаност – той се учи да се възхищава на врага на своя чичо и да го приема като истински образец на благороден, почтен рицар и земевладелец.

А най-лошото от всичко за мен е, че той ме смята за жена, която не може да се примири с поражението: знам, че го мисли. Приема ме за жена, видяла своя крал прокуден от трона си, съпруга си убит, а девера си – избягал, и смята, че именно разочарованието и провалът са ме накарали да потърся утеха в религията. Смята ме за жена, която търси в Бог утеха за проваления си живот. Не мога да сторя нищо, което да го убеди, че моят отдаден на Бога живот е моята сила и слава. Нищо, което мога да сторя, не е в състояние да го убеди, че не приемам нашата кауза за изгубена, не приемам себе си за победена, не вярвам, дори и сега не, че Йорк ще задържат престола. Мисля, че ще се върнем, мисля, че ще победим. Мога да му казвам това, мога да го повтарям отново и отново, но нямам доказателства, за да подкрепя убеждението си, и смутената усмивка, и начинът, по който свежда глава пред мен и промърморва: "Почитаема майко, сигурен съм, че сте права", ми дава да разбера, така ясно, сякаш ми е възразил на висок глас, че смята, че съм заблудена и греша, и – по-лошо – че не се държа подобаващо.

Аз съм жената, която го е родила, но съм живяла с него само през първата година от живота му. Сега той ме вижда веднъж годишно, рядко се случва срещите ни да са повече на брой от това, и аз развалям времето, което прекарвам с него, като се опитвам да го убедя да бъде верен на една кауза, която бе изгубена преди почти десет години. Нищо чудно, че не храни особена привързаност към мен. Сигурно с всяка година му се струвам все по-голяма глупачка.

А не мога да се сдържа. Бог е свидетел, ако можех да се примиря да живея с човек, който е въплъщение на посредствеността, в страна под властта на един узурпатор – с кралица, която е толкова по-нископоставена от мен във всяко едно отношение! – отдавайки почит на моя Бог само по веднъж на ден във вечерните си молитви, щях да го сторя. Но не мога. Искам съпруг, който притежава куража и решителността да играе роля в управлението на страната. Искам страната ми да бъде управлявана от моя истински крал, и трябва да се моля на Бог за това по време на петте литургии за деня. Това е моята същност: не мога да се отрека от себе си.

Разбира се, Уилям Хърбърт е верен на крал Едуард до мозъка на костите си. В неговия дом синът ми, собственият ми син, цветето на династията Ланкастър, се учи да говори за узурпатора с уважение, да се възхищава на така наречената зашеметяваща красота на неговата съпруга, плебейката Елизабет, за която той така прибързано се ожени, и да се моли за наследник на проклетия им род. Тя е плодовита като селска котка, но всяка година успява да ражда само момичета. Шегата е за нейна сметка, защото говорят, че се е омъжила за него с магия и произхождала от рода на жени, които се занимавали с магии. Сега може да създава само малки вещици, готови за кладата: не може да му роди принц, а магическите ѝ умения явно не помагат.

Всъщност, ако бяха заченали наследник по-рано, навярно нашата история щеше да бъде различна; но тя не зачева син, и бавно, но сигурно печално известната склонност към предателство на Йорк започва да всява вътрешно разделение сред самовлюбените членове на династията. Техният голям съветник и ментор, граф Уорик, се обръща срещу момчето, на което помогна да стигне до трона, а вторият син, Джордж, херцог Кларънс, се обръща срещу брата, когото провъзгласи за свой крал, и двамата се съюзяват, обединени от общите си интереси.

Завистта, която трови цялата фамилия Йорк, тече във вените на Джордж заедно с тяхната низша, долнопробна кръв. Докато Уорик се отдръпва от първия син на Йорк, когото направи крал, вторият син на Йорк се промъква по-близо, мечтаейки за същото благоволение, и Уорик започва да мисли, че може да прибегне до същата хитрост, като замени един претендент за кралската титла с нов претендент. Уорик омъжва дъщеря си Изабел за Джордж и с лекота, подобно на змията в Едем, изкушава Джордж, херцог Кларънс, да изостави каузата на брат си и да замечтае да узурпира трона на узурпатора. Те сграбчват новия крал, сякаш е венецът на върха на майското дърво, и го пленяват – и аз решавам, че пред мен се е отворил път.

Зная, че всички привърженици на Йорк са амбициозни и нелоялни още в люлката. Но разделението в техния род може само да послужи на моя. Аз действам сама насред всички тези интриги. Когато Йорк взеха всичко, те откраднаха на сина ми титлата граф Ричмънд, и Джордж, херцог Кларънс, си я присвои. Изпращам съобщение на Джордж, чрез неговия и моя изповедник, и му обещавам приятелството и лоялността си, ако склони да върне титлата "граф Ричмънд" на сина ми. Посочвам му, че мога да нареждам на моя род накъде да насочи подкрепата си; той знае, без да се хваля с това, колко войници мога да събера. Изтъквам, че ако се съгласи да върне титлата на сина ми, може да назове цена, и аз ще го подкрепя срещу неговия брат, краля.

Не споделям това със съпруга си, и си мисля, че съм го сторила хитро и умело, потайно, докато в мига, когато Едуард избягва от лъжливия си приятел и вероломния си брат и се връща триумфално в Лондон, става ясно, че сме изпаднали в немилост пред династията Йорк. Титлата "граф Уилтшър" би трябвало да бъде дадена на съпруга ми, но крал Едуард го пренебрегва и вместо това удостоява по-младия му брат Джон, който получава титлата "граф Уилтшър" заради показната си преданост спрямо Едуард. Изглежда, че няма да се издигнем под управлението на този нов крал. Към нас се проявява търпимост, но не и благоволение. Това е несправедливост, но тя не може да бъде оспорвана. Съпругът ми ще бъде просто "сър" до края на дните си. Не може да ми даде друга титла, освен "лейди". Никога няма да бъда графиня. Той не казва нищо, но по самото му мълчание съдя, че е научил за моето неудачно предложение за приятелство към Джордж Кларънс, че ме обвинява за нелоялността ми към него и към крал Едуард и всъщност е прав.

Но после – и кой би могъл да го предвиди? – всичко се променя отново. Кралица Маргарет, нашата скъпа кралица Маргарет, отчаяна, в изгнание във Франция, останала почти без пари и почти без войници, се съгласява на съюз със змията Уорик, неин стар враг, а преди това – наш най-голям съперник. За наше удивление тя позволява на скъпоценния си син Едуард, Уелския принц, да се ожени за по-малката дъщеря на Уорик, Ан, и двамата родители се споразумяват да нахлуят в Англия заедно, да организират кървава баня за медения месец на младите, и да поставят сина на династията Ланкастър и момичето на Уорик на престола на Англия.