Филипа Грегъри - Червената кралица

– Съпруже, Бог да благослови теб и делото, което най-накрая предприемаш.

Той не ми се усмихва в отговор; поглежда ме изморено, а очите му са тъжни. Ръката му продължава да се движи, изписвайки отново и отново "Хенри Стафорд", и той почти не поглежда надолу към перото. Стигат до последната страница: писарят накапва восъка, поставя печата и го връща с кутията на главния секретар.

– Изпратете ги веднага – казва Хенри.

Избутва стола си назад и слиза от малкия подиум, застава пред мен, взема ръката ми, пъхва я под своята и ме отвежда от писаря, който събира книжата, за да ги занесе в конюшните при чакащите вестоносци.

– Съпруга, трябва да ти кажа нещо, което ще те обезпокои – казва той.

Поклащам глава. Мисля си, че се готви да ми каже, че потегля на война, със сърце, натежало от страх, задето ще ме остави, и затова побързвам да го уверя, че не се страхувам от нищо, когато той се заема с Божие дело.

– Наистина, съпруже, радвам се...

Той ме възпира с леко докосване по бузата.

– Събирам хората си, не за да служат на крал Хенри, а да служат на крал Едуард – казва той тихо.

Отначало чувам думите, но те не ми звучат смислено. После така застивам от ужас, че не съм в състояние да кажа нищо. Оставам безмълвна и той решава, че не съм го чула.

– Ще служа на крал Едуард Йоркски, не на Хенри Ланкастърски – казва той. – Съжалявам, ако си разочарована.

– Разочарована?

Той ми казва, че е станал изменник, и мисли, че може просто да съм разочарована?

– Съжалявам за това.

– Но нали лично братовчед ми дойде да те убеди да воюваш...

– Братовчед ти не стори нищо друго, освен да ме убеди, че трябва да имаме силен крал, който да сложи край на войната, сега и завинаги, в противен случай той и подобните нему ще я продължат, докато Англия бъде унищожена. Когато ми каза, че е готов да се бие вечно, разбрах, че ще трябва да бъде сразен.

– Едуард не е роден да бъде крал. Той не е човек, който носи мир.

– Скъпа моя, знаеш, че е. Единственият мир, който сме познали през последните десет години, бе докато той беше на трона. А сега Едуард има син и наследник, така че дано даде Бог Йорк да задържат трона завинаги и да се сложи край на тези нескончаеми битки.

Изтръгвам ръката си от хватката му.

– Той не е с кралско потекло! – изкрещявам. – Не е свещен. Той е узурпатор. Призоваваш своите и моите, моите арендатори от моите земи да служат на един предател. Искаш да развееш моето знаме, зъбчатата решетка на рода Боуфорт, на страната на Йорк?

Той кимва и казва примирено:

– Знаех, че няма да ти хареса.

– По-скоро бих умряла, отколкото да видя това!

Той пак кимва, сякаш преувеличавам, като дете.

– А ако загубите? – питам настоятелно аз. – Ще бъдеш известен като изменник, който е подкрепил Йорк. Мислиш ли, че ще повикат Хенри – твоя доведен син – отново в двора и ще му върнат графската титла? Мислиш ли, че крал Хенри ще го благослови, както го благослови преди, когато всички ще знаят, че си опозорил себе си, че си опозорил и мен?

Той прави гримаса:

– Мисля, че е правилно да постъпя така. И всъщност мисля, че Йорк ще победи.

– Срещу Уорик? – питам го презрително. – Той не може да победи Уорик. Не се справи особено добре миналия път, когато Уорик го прогони от Англия. И онзи път преди това, когато Уорик го взе в плен. Той е слуга на Уорик, не негов господар.

– Миналия път той беше предаден – каза съпругът ми.

– Беше сам, без армията си. Този път познава враговете си, и е свикал хората си.

– Тогава, да кажем, че победите – казвам: думите се сипят припряно поради тревогата ми. – Да кажем, че поставите Едуард на престола на моя род. Какво ще стане с мен? Какво ще стане с Хенри? Ще бъде ли Джаспър принуден да отиде отново в изгнание, заради твоята враждебност? Ще прогоните ли сина ми и чичо му от Англия? Ще искате ли аз също да замина?

Съпругът ми въздиша:

– Ако отида да служа на Едуард и той бъде доволен от службата ми, ще ме възнагради – казва той. – Дори може да получим от него отново графската титла на Хенри. Тронът вече няма да се предава в рода ти, но, Маргарет, скъпа малка съпруго, искам да бъда честен с теб: семейството ти не заслужава да го владее. Кралят е болен; честно казано, той е луд. Не е годен да управлява страна, а кралицата е кошмарно суетна и амбициозна. Синът ѝ е убиец: Имаш ли представа какво ще изстрадаме, ако той някога заеме престола? Не мога да служа на такъв принц и такава кралица. Няма друг, освен Едуард. Пряката линия е...

– Е какво? – просъсквам.

– Безумна – казва той простичко. – Безнадеждна. Кралят е светец и не може да управлява, а синът му е дявол и не бива да управлява.

– Сториш ли това, никога няма да ти простя – заричам се. Сълзите се стичат по лицето ми, и аз ги бръсвам гневно. – Ако потеглиш, за да допринесеш за поражението на родния ми братовчед, законния крал, никога няма да ти простя, никога няма отново да те нарека "съпруже", за мен ще бъдеш като мъртъв.

Той пуска ръката ми, сякаш съм сърдито дете.

– Знаех, че ще кажеш това – казва печално. – Макар че правя онова, което смятам за най-добро за двама ни. Смятам дори, че това, което правя, е най-добро за Англия – а това е повече, отколкото мнозина могат да кажат за себе си в тези тревожни времена.

 Пристига призив от узурпатора Едуард в Лондон, и моят съпруг потегля начело на армията си от арендатори, за да се присъедини към новия си господар. Толкова бърза да замине, че половината мъже още не са екипирани, а началникът на конницата му остава, за да се погрижи подострените бойни тояги и новоизкованите мечове да бъдат натоварени на каруци, за да последват мъжете.

Стоя в двора на конюшнята и наблюдавам как мъжете се строяват. Много от тях са служили във Франция; мнозина от тях са потегляли на походи преди за битки в Англия. Това е поколение от мъже, привикнало към воюването, свикнало с опасността и запознато с жестокостта. За миг разбирам копнежа на съпруга си за мир, но после си спомням, че той подкрепя не този крал, който трябва, и отново разпалвам гнева си.

Той излиза от къщата: обул е най-хубавите ботуши и си е сложил дебелото пътно наметало, което ми даде, когато отидохме да видим сина ми. Тогава се радвах на добротата му, но оттогава насам той ме разочарова. Когато го поглеждам, изражението ми е сурово, виновният му вид буди у мен презрение.

– Ще ми простиш, ако победим и успея да върна сина ти у дома при теб – предполага той с надежда.

– Ще воювате на противоположни страни – казвам студено. – Ти ще се биеш на едната страна, а деверът ми и синът ми – на другата. Искаш от мен да се надявам моят девер Джаспър да бъде победен или убит. Защото само по този начин синът ми ще има нужда от нов настойник. Не мога да сторя това.

Той въздиша.

– Сигурно не. Ще ми дадеш ли все пак благословията си?

– Как мога да те благословя, когато си прокълнат в избора си? – питам настойчиво аз.

Сега вече усмивката му изчезва:

– Съпруго, ще се молиш ли за безопасността ми поне докато ме няма?

– Ще се моля да се вразумиш и да преминеш на другата страна точно насред битката – казвам аз. – Би могъл да сториш това, да се погрижиш да преминеш на страната на онези, които ще победят. Тогава ще се моля за победата ти.

– Това би било съвсем безпринципно – отбелязва той кротко. Коленичи пред мен, взема ръката ми и я целува, а аз инатливо отказвам да докосна главата му с другата си длан в жест на благословия. Той се изправя и отива до издигнатото стъпало за възсядане на конете. Чувам го да пъшка от усилието, докато стъпва върху него и се мята на седлото, и за момент изпитвам съжаление, че този мъж, вече немлад, който толкова не обича да напуска дома си, е принуден да потегли на битка в горещия пролетен ден.

Той обръща коня си и вдига ръка към мен за поздрав:

– Сбогом, Маргарет – казва той. – И ти казвам "Бог да те благослови", дори и ти да не искаш да го кажеш на мен.

Мисля си, че е нелюбезно от моя страна да стоя там с ръце, отпуснати отстрани до тялото, и намръщено изражение на лицето. Но го оставям да тръгне без въздушна целувка, без благословия, без заръка да се върне невредим. Оставям го да тръгне без нито дума или жест на любов, защото той потегля да се бие на страната на моя враг, и следователно сега е мой неприятел.

Получавам вест от него след броени дни. Вторият му оръженосец се връща припряно, защото е забравил изплетените от метални халки покрития за откритите от ризницата части на тялото му. Носи завещанието; което съпругът ми е надраскал набързо, мислейки, че битката ще се разрази всеки момент.

– Защо? Нима мисли, че ще умре? – питам жестоко, когато човекът ми го подава, за да го съхраня.

– Духът му е много нисък – отговаря ми той откровено. – Да му отнеса ли в отговор писмо, което да го ободри?

– Писмо няма да има – казвам, извръщайки се. Един мъж, който се бие под флага на Йорк против интересите на сина ми, не може да очаква да получи изпълнено с надежда писмо от мен. Как бих могла да го сторя? Аз трябва да се моля Йорк да се провали и да бъде сразен. Трябва да се моля за поражението на моя съпруг. Ще се моля да не загине, но, съвсем честно казано, кълна се в Бога, не мога да сторя повече от това.

Прекарвам тази нощ, цялата нощ, на колене, молейки се за победа за моя род, за Ланкастър. Слугата каза, че йоркистите се събирали пред Лондон и щели да потеглят да пресрещнат нашите войски, които се събират с хиляди, някъде близо до Оксфорд. Едуард ще поведе в поход войските си по големия път на запад, и армиите ще се срещнат някъде по него. Очаквам Уорик да извоюва победа за нашия крал, макар че двамата сина на Йорк, Джордж Кларънс и Ричард Глостър, ще се бият редом с по-големия си брат. Уорик е по-опитният командир; той е научил синовете на Йорк на всичко, което знаят за военното дело. А и Уорик разполага с най-голямата войска. Освен това Уорик защитава справедлива кауза. Нашият крал, миропомазан монарх, свят човек, е затворен в Тауър по заповед на узурпатора Йорк. Как може Бог да дари на неговия похитител да получи победа? Съпругът ми може и да е там, във войските на Йорк. Но аз трябва да се моля за неговото поражение. Аз съм на страната на Ланкастър, аз съм на страната на моя крал, аз съм на страната на Джаспър, и на страната на сина си.

Всеки ден изпращам вестоносци до Гилдфорд за новини, очаквайки от Лондон да пристигнат пратеници с вест за битка; но никой не знае какво става, докато накрая един от нашите хора се връща, яздейки откраднат кон, преди всички останали, за да ми съобщи, че съпругът ми Хенри е ранен и на прага на смъртта. Изслушвам го, застанала сама в двора на конюшнята, докато някой се сеща да повика една от дамите ми, и тя стиска здраво ръката ми, за да ме задържи изправена, докато човекът ми описва битка, изпълнена с променящ се късмет и объркване. Имало гъста мъгла, бойният ред се извъртял, граф Оксфорд преминал на страната на врага; или поне така казал някой; настъпила паника, когато той атакувал нашите хора, а Едуард излязъл от мъглата в атака като самия дявол, и войските на Ланкастър се разбягали пред него.

– Ще трябва да отида при него и да го доведа у дома – казвам. Обръщам се към управителя му: – Пригответе каруца, за да можем да го докараме дотук, сложете в нея пухена постеля и всичко, от което той ще има нужда. Превръзки и лекарства, предполагам.

– Ще доведа лекаря, за да ви придружи – казва той. Приемам това като укор, че никога не съм разбирала много от лекуване или билки.

– И свещеника – казвам. Виждам го как трепва, и знам какво си мисли – осъзнал е, че господарят му може би ще има нужда от последно причастие, че може би наистина е близо до смъртта в същия миг, докато си говорим. – Ще тръгнем веднага – казвам. – Днес.

Яздя начело пред бавната каруца, но ездата е тежка и продължителна, и когато стигам до Барнет, здрачът на пролетната вечер се спуска над калния път. По цялото протежение на пътя виждам мъже, които молят за помощ да се приберат у дома, или просто лежат край живия плет и умират, защото нямат приятели, близки, или изобщо някой, който да се погрижи за тях. Понякога от пътя ни изблъсква въоръжен отряд, бързащ след главните войски, за да се присъедини към тях. Виждам грозни и отблъскващи гледки: мъж с наполовина отсечено лице, мъж, който завързва ризата си върху корема, за да задържи червата си да не се изсипят. Двама мъже, вкопчили се един в друг като пияници, опитвайки се да си помогнат взаимно да се приберат у дома, имат общо само три крака. Яздя по пътя, минавайки напряко през полята винаги, когато мога, за да избегна бавната върволица от умиращи мъже, опитвайки се да не гледам тези, които залитат към мен, опитвайки се да не виждам разпръснатите оръжия и тела навсякъде около мен, сякаш в нивите е изкласила странна и ужасна реколта.