Тук има жени, подобни на врани, наведени над умиращите мъже и тършуващи из куртките им за пари или скъпоценности. Понякога измъкнал се на свобода кон се приближава в тръс към моя, цвилейки в търсене на близост и успокоение. Виждам неколцина рицари, които са били свалени от конете си и убити, както и един, чиито доспехи са го предпазили толкова добре, че е загинал, както си е в тях, с лице, смазано в шлема. Когато един ловец на плячка издърпва шлема нагоре, главата също се отделя заедно с него, и мозъкът се изплисква като помия през наличника. Стискам неспирно броеницата си, и повтарям отново и отново "Аве Мария", за да се задържа на седлото, и да уталожа пристъпите на гадене. Конят ми върви предпазливо, сякаш също е отвратен от миризмата на кръвта и съзнава, че тези места са опасни. Нямах представа, че ще бъде така.

Не мога да повярвам, че с Жана д'Арк е било същото. Винаги си я представях на бял кон със знаме с лилии и ангели над главата, чиста. Никога не съм си я представяла да язди през трупове, макар че сигурно е яздила, както го правя и аз. Ако това е волята Божия, то тя приема странна и ужасна форма. Не знаех, че богът на битките е толкова ужасен и зъл. Никога не съм знаела, че един светец може да стане причина за такива страдания. Все едно че яздя през долината на сянката на смъртта, сякаш самите ние яздим като предвестници на смъртта, защото не раздаваме вода, макар войниците умолително да протягат ръце към мен, сочейки към окървавените си уста, в които всички зъби са избити. Не смеем да спрем и да дадем на един, защото това ще накара всички да се спуснат върху нас, затова началникът на конницата поема напред с камшик и крещи: "Разчистете пътя за лейди Маргарет Стафорд", ранените се отместват от пътя ни, тътрейки крака, и пазят главите си от камшика.

Един ездач, съпровождащ нашата група, се връща и казва, че са открили съпруга ми настанен в някакъв хан в Уетстоун, и ние тръгваме след него, а той ни води надолу през калните улици към селцето. Ханът е просто селска кръчма с две стаи за минаващи пътници. Изпитвам неохота да сляза от коня си, боейки се да се озова на земята редом с ходещите мъртъвци. Но слизам и отивам вътре. Много се страхувам, че съпругът ми ще е ужасно осакатен като мъжете на пътя, или посечен от бойна брадва; но го намирам да лежи на пейка с високо облегало в задната стая, със здраво завързан около корема шал. Увеличаващото се червено петно върху шала ми подсказва, че той продължава да кърви. Той обръща глава, когато влизам, и когато ме вижда, успява да се усмихне:

– Маргарет, не биваше да идваш.

– За мен няма опасност, а ме следва и каруца, с която ще те отведа у дома.

Лицето му светва дори само при споменаването на дома ни.

– Ще се радвам да видя дома си. Имаше мигове, когато си мислех, че няма да го видя никога повече.

Поколебавам се:

– Много лошо ли беше? Йорк ли спечели?

– Да – кимва той. – Постигнахме голяма победа. Нападнахме ги нагоре по склона в мъглата, при това бяха двойно повече от нас. Никой освен Едуард от Йорк не би се осмелил да го стори. Мисля, че той е непобедим.

– Значи е свършено?

– Не. Кралицата на Ланкастър е стоварила армията си на суша някъде в Девън. Там всички боеспособни мъже са се присъединили към нея, а Едуард се придвижва колкото е възможно по-бързо, за да ѝ пресече пътя и да ѝ попречи да се добере до подкрепленията си в Уелс.

– В Уелс ли?

– Тя сигурно ще отиде при Джаспър – казва той. – Узнала е, че съюзникът ѝ Уорик е мъртъв, а тази армия – победена, но ако успее да стигне до Джаспър и неговите уелски наемници, може да продължи да се сражава.

– Значи Едуард все още може да бъде победен, и всичко това – мисля си за мъжете, които се тътрят с усилие на юг, надолу по пътя, крещейки от болка, – всичко това ще е било напусто.

– Всичко това е винаги напусто – казва той. – Още ли не си го разбрала? Всяка смърт е безсмислена; всяка битка би трябвало да бъде избегната. Но ако Едуард успее да нанесе поражение на кралицата и да я плени заедно със съпруга ѝ, тогава наистина всичко ще свърши.

Чувам коня на лекаря, и отивам да му отворя.

– Да остана ли, за да ви помогна? – питам без особено въодушевление при мисълта за тази задача.

– Върви си – казва Хенри. – Не искам да виждаш това.

– Каква е раната ти?

– Намушкаха ме с меч в корема – казва той. – Върви и заръчай да ти приготвят място за лагеруване в полето зад този хан. Тук не могат да се намерят легла. И се погрижи да оставят страж, който да пази теб и вещите ти. Иска ми се да не беше идвала.

– Трябваше да дойда – казвам. – Кой друг, ако не аз?

Той ми отправя кривата си усмивка:

– Радвам се да те видя – казва той. – Така се бях поболял от страх в нощта преди битката, че дори си написах завещанието.

Опитвам се да се усмихна съчувствено, но, боя се, той е разбрал, че го смятам не само за изменник, а и за страхливец.

– Е, добре – казва той. – Стореното – сторено. Сега върви, Маргарет, и попитай ханджията какво може да ти намери за вечеря.

Не изпълнявам заръката на съпруга си. Разбира се, че не. Докато той лежи в някакъв мръсен хан, а нашият лекар се грижи за него като за ранен герой, пострадал в името на каузата на Йорк, кралицата на Англия се придвижва възможно най-бързо към сина ми и единствения ми истински приятел, Джаспър, сигурна, че те въоръжават и събират хората си, за да потеглят с нея. Викам момчето, което язди пред мен, то е младо, предано и ще язди бързо. Давам му бележка, адресирана до Джаспър, и му нареждам да препуска с все сили на запад и да намери войници, маршируващи под знамето на Ланкастър, които отиват към Уелс, за да се присъединят към войските, които сигурно ще събира Джаспър. Казвам му да се обърне към тях като приятел и да им заръча да предадат писмото на графа, като им обещае награда. Пиша:

Джаспър,

Съпругът ми стана изменник и е наш враг. Пиши лично на мен, и то веднага, как се развиват нещата за теб и дали момчето ми е в безопасност. Едуард спечели битката тук, при Барнет, и е потеглил да открие теб и кралицата. Държи краля в Тауър и си е подсигурил Лондон. Знае, че кралицата е слязла на суша, и предполага, че се е отправила към теб. Бог да те благослови и да те пази. Бог да пази сина ми: защитавай го с цената на живота си.

Нямам у себе си восък или печат, и затова прегъвам писмото два пъти. Няма значение дали някой ще го прочете. Важното ще е отговорът. Едва тогава отивам да търся някой, който може да ми приготви вечеря и да ми намери легло за нощта.

Лятото на 1471

Не беше лесно да прибера съпруга си благополучно у дома, макар че той не се оплакваше и ме умоляваше да яздя напред. Но аз изпълних своя дълг като съпруга, макар той да се провали в своя дълг към мен. Не беше лесно да изкараме лятото, когато най-сетне научихме какво се бе случило, когато войските на кралицата срещнали Едуард. Били пред Тюксбъри, и кралицата и новата ѝ снаха, Ан Невил, най-малката дъщеря на Уорик, намерили убежище в един манастир и чакали новини, както чакаха новини всички други жени в Англия.

Битката била продължителна и тежка, силите били равни – все войници, изтощени от форсирани маршове под горещото слънце. Едуард победил – да се продъни дано в ада, който му се полага, – а принцът, нашият Уелски принц, загинал на бойното поле, като цвете, покосено по време на жътвата. Майка му, кралица Маргарет Анжуйска, бе взета в плен, с нея – и Ан Невил, а Едуард Йоркски се върна в Лондон като завоевател. Остави зад себе си бойно поле, напоено с кръв. Дори църковният двор в Тюксбъри трябвало да бъде измит и осветен наново, след като той пуснал войниците си сред хората на Ланкастър, които се криели там, за да потърсят свято убежище. Нищо не е свято за Йорк, нито дори Божият дом. Моят сродник, херцог Съмърсет, Едмънд Боуфорт, който дойде в къщата ни, за да поиска от съпруга ми да язди редом с него, бил извлечен от святото си убежище в абатството на Тюксбъри и посечен на пазарния площад: отредена му била смърт на предател.

Едуард влезе в Лондон в триумфална процесия, с кралица Маргарет Анжуйска в свитата си, а същата нощ нашият крал, истинският крал, единственият крал, крал Хенри Ланкастърски, умря в покоите си в Тауър. Разгласиха, че бил болен, че бил изтощен от боледуването. В сърцето си знаех, че е умрял като мъченик, пронизан от меча на узурпаторите Йорк.

Помолих съпруга си да ми позволи да отсъствам целия юни, и отидох при монахините в абатството в Бърмъндзи. Прекарах четири седмици на колене, молейки се за душата на моя крал, и за душата на сина му, и за победената му вдовица. Молих се възмездие да застигне династията Йорк и Едуард, молих се той също да загуби сина си, а съпругата му – неизменно успяващата, красива, а сега тържествуваща Елизабет да познае мъката от загубата на син, както нашата кралица. Събрах сили да се прибера у дома едва когато чух Бог да ми шепне, в онези тъмни нощи на молитва, че ще получа възмездие, че ако съм търпелива и чакам, и планирам, ще възтържествувам. Тогава, най-сетне, можах да се върна у дома, да се усмихвам на съпруга си и да се преструвам на спокойна.

Джаспър издържа в Уелс до септември, а после ми писа, че според него и двамата с Хенри ще бъдат в по-голяма безопасност извън страната. Щом Едуард можа да нападне хора, криещи се в убежище, да посегне на човек, който сам е светец, безпомощен в личните си покои, тогава със сигурност би могъл да убие сина ми за не по-голямо престъпление от името и наследството му. Истинският Уелски принц, Бог да го благослови, загина при Тюксбъри, и това ме поставя още по-близо до престола на Ланкастър, а Хенри е мой син и наследник. Ако в бъдните години хората потърсят за узурпирания трон на Англия претендент от династията Ланкастър, ще могат да се обърнат към Хенри Тюдор. Това е неговата съдба и опасността, която го застрашава, и аз виждам как и двете го застигат. Йорк имат превъзходството: нищо не може да ги унищожи сега. Но Хенри е млад и има право да претендира за трона. Трябва да го опазим и да го подготвим за война.

Отивам в стаята на съпруга си и забелязвам колко удобно са го настанили. Леглото му е добре оправено, чаша с разреден ейл стои на маса до него, книгите му са в сандъка си, хартията за писане на паметни бележки – на писалището му; около него е подредено всичко, което би могъл да пожелае. Седнал е в стола си, със стегната превръзка около корема: от болката лицето му е посивяло и той изглежда по-възрастен от годините си. Но усмивката, която ми отправя, е бодра както винаги.

– Получих вести от Джаспър в Уелс – казвам с равен тон. – Заминава в изгнание.

Съпругът ми чака да кажа още нещо.

– Ще вземе сина ми със себе си – казвам, без да ме е попитал. – В Англия не е безопасно за момче, което е наследник на трона на Ланкастър.

– Съгласен съм – казва спокойно съпругът ми. – Но моят племенник Хенри Стафорд е в достатъчно голяма безопасност в двора на Йорк. Приели са клетвата му за вярност. Не е ли редно и твоят син Хенри да се обърне към крал Едуард и да предложи да му служи?

Поклащам глава:

– Заминават за Франция.

– За да планират нахлуване?

– Заради собствената си безопасност. Кой знае какво ще последва? Времената са тревожни.

– Иска ми се да се погрижа да ти спестя неприятностите – казва той тихо. – Бих искал да помолиш Джаспър да избягва проблемите, а не да ги създава.

– Аз не търся тревоги за себе си, нито пък Джаспър. Само те моля да ми позволиш да отида до Тенби и да ги изпратя, когато отплават. Искам да се сбогувам със сина си.

Той се поколебава за миг. Този изменник, този страхливец, уютно сгушен в леглото си, има право да се разпорежда с мен. Питам се дали ще има смелост да ми забрани да отида, и дали аз ще имам смелост да му се противопоставя.

– Това означава да се изложиш на опасност.

– Трябва да видя Хенри, преди да замине. Кой знае кога ще бъде безопасно да се върне? Той е на четиринайсет години; ще стане мъж, преди да го видя отново.

Той въздиша и аз разбирам, че съм спечелила.

– Ще потеглиш с голяма охрана, нали?

– Разбира се.

– И ще се върнеш, ако пътищата са затворени?

– Да.

– Тогава можеш да отидеш да се сбогуваш със сина си. Но не им давай обещания, нито за самите тях, нито за бъдещето на династията Ланкастър. Вашата кауза беше окончателно загубена при Тюксбъри. Родът на Хенри беше унищожен при Тюксбъри. Свършено е. Би трябвало да ги посъветваш да потърсят начин да се върнат с мир.

Поглеждам го и знам, че изражението ми е предизвикателно и студено.

– Знам, че всичко е свършило – казвам. – Кой би могъл да знае по-добре от мен? Моята кауза е загубена, главата на моя род е екзекутиран, съпругът ми – ранен, докато се сражава за противниците ни, а синът ми отива в изгнание. Кой би разбрал по-добре от мен, че всяка надежда за страната ми е мъртва?