Филипа Грегъри - Червената кралица

Гледам невярващо над светлите води на пристанището в Тенби. Слънчевата светлина искри, повява лек ветрец: това е ден, в който се излиза на плаване за удоволствие, със сигурност не и ден, в който да стоя тук, сред миризмата на риба, с чувство, че сърцето ми се къса.

Хората от това мъничко селце са изцяло на страната на Джаспър, а рибарските съпруги и мъжете трополят с грубите си дървени налъми надолу по калдъръмената улица, която води към кея, където се поклаща малкото корабче в очакване да отведе сина ми от мен. Някои от жените са със зачервени очи заради изгнанието на своя господар; но аз не плача. Ако някой ме погледне, никога не би разбрал, че бих мота да плача цяла седмица.

Моето момче е пораснало още; сега е високо колкото мен – младеж на четиринайсет години, който започва да наедрява в раменете, с кафяви очи, които са на едно ниво с моите, и е блед, макар че летните му лунички са разпръснати по носа му като петънца върху топло птиче яйце. Взирам се в него, виждайки и детето, което е пораснало и е станало мъж, а сега – и момчето, което би трябвало да стане крал. Блясъкът на величието е слязъл над него. И крал Хенри, и синът му, принц Едуард, са мъртви. Това момче, моето момче, е наследник на династията Ланкастър. Това вече не е моето момче, детето, което ми принадлежи: това е законният крал на Англия.

– Ще се моля за теб всеки ден и ще ти пиша – казвам тихо. – Погрижи се да ми отговаряш; ще искам да зная как си. И не забравяй да си казваш молитвите и да бъдеш прилежен в учението.

– Да, почитаема майко – казва покорно той.

– Аз ще го пазя – казва ми Джаспър. За миг очите ни се срещат, но в погледите ни не се крие нищо друго, освен мрачна решителност да сложим край на мига на раздялата, да сложим началото на това изгнание, да опазим това скъпоценно момче в безопасност. Предполагам, че Джаспър е единственият мъж, когото съм обичала, може би е единственият мъж, когото някога ще обичам. Но никога не е имало време за думи на любов между нас; прекарали сме по-голямата част от времето си в сбогувания.

– Времената може да се променят – казвам на Хенри.

– Едуард изглежда непоклатим на трона сега, когато нашият крал е в гроба, а нашият принц също е мъртъв, но аз не се предавам. Ти също не се предавай, синко. Ние сме от династията Ланкастър, ние сме родени да управляваме Англия. Казах го преди, и бях права. Отново ще бъда права. Не го забравяй.

– Няма, почитаема майко.

Джаспър поема ръката ми и я целува, покланя се и тръгва към малката лодка. Хвърля на капитана няколкото си вързопа с вещи, а после, като държи меча си внимателно вдигнат, слиза в малкия рибарски кораб. Той, който владееше половин Уелс, заминава почти без нищо. Това наистина е поражение. Джаспър Тюдор напуска Уелс като бягащ, осъден престъпник. Усещам как у мен пламва негодувание към узурпаторите Йорк.

Синът ми коленичи пред мен, аз полагам длан върху меката му, топла коса и изричам: "Бог да те благослови и да те пази, синко", а после той се изправя и си тръгва, пристъпвайки леко по мръсния калдъръм. Скача надолу по стъпалата на пристана като елен, слиза в корабчето и те отплават, преди да успея да кажа и дума повече. Отишъл си е, преди да съм го посъветвала как да се държи във Франция; отишъл си е, преди да успея да го предупредя за гибелните опасности, които крие светът. Стана твърде бързо, твърде бързо и твърде окончателно. Той вече е тръгнал.

Оттласкват се от стената и вдигат платна; вятърът издува пърхащата тъкан, и те се изопват стегнато. Разнася се скърцане, когато мачтата и платната поемат напрежението, а после корабът започва да се отдалечава, отначало бавно, а после – по-бързо, от стената на кея. Иска ми се да извикам: "Върнете се! Не заминавайте без мен!", като дете. Но не мога да ги повикам да се върнат към опасността, а самата аз не мога да избягам. Трябва да го оставя да си отиде – моя син, моя син с кестенявите коси, трябва да го оставя да прекоси морето и да отиде в изгнание, без дори да зная кога ще го видя отново.

Прибирам се у дома – болката ми е притъпена от пътуването и от постоянно нашепваните молитви по всяка стъпка от обратния път, гърбът ме наболява от тръскането на коня, очите ми са сухи и възпалени – за да открия, че лекарят отново е пристигнал, за да се погрижи за съпруга ми. Пътуването е било дълго, аз съм изтощена от пътя и изнурена от скръб, заради раздялата със сина ми. През всяка стъпка от пътя се питах къде ли е той сега и кога ще го видя, всъщност дали ще го видя отново някога. Не мога да намеря в себе си сили дори да проявя престорен интерес, когато виждам коня на лекаря в конюшнята, а слугата му да чака в коридора. Откакто се прибрахме у дома от битката при Барнет, в къщата ни постоянно присъства една или друга болногледачка – или лекарят, или аптекарят, или бръснарят, който изпълнява ролята и на хирург. Предполагам, че е дошъл да се справи с обичайното оплакване на съпруга ми от болката в раната му. Раната на корема му отдавна е зараснала, оставяйки назъбен белег, но той обича да създава излишна суматоха, говорейки за страданията си през войните, и все още сънува нощем мига, когато мечът се спуснал надолу.

Свикнала съм да пренебрегвам оплакванията му, като му предлагам успокояващо питие и ранно лягане, затова, когато камериерът, който отговаря за спалнята, ме спира, докато влизам в къщата, не мисля за друго освен за желанието да се измия и да сменя мръсните си дрехи. Бих се шмугнала покрай него, но той е настоятелен, сякаш нещо действително не е наред. Казва, че аптекарят счуква билки в помещението за дестилиране на лекарства и напитки, лекарят е при съпруга ми; може би трябвало да се подготвя за лоши новини. Дори когато сядам на стола си и щраквам с пръсти на пажа да ми събуе ботушите за езда, аз почти не слушам. Но човекът продължава да говори развълнувано и тревожно. Сега мислят, че раната е била по-дълбока, отколкото сме си давали сметка, и че не е зарасла: може би кърви в стомаха му. Прислужникът му скръбно ми напомня, че така и не е започнал да се храни добре след битката – но въпреки това яде доста повече от мен: аз постя през всеки ден, когато се почита паметта на някой светец, и всеки петък. Не може да спи, понякога се унася само в кратка дрямка – но пак спи повече от мен, която ставам по два пъти през нощта, всяка нощ, за да се моля. Накратко, това може да означава всичко или нищо, както обикновено. Махвам му с ръка да си върви и му казвам, че ще дойда след малко, но той все така кръжи около мен. Не за първи път се суетят около съпруга ми, смятайки, че е близо до смъртта, а после откриват, че е ял презрели плодове или е пил твърде много вино, и аз съм напълно сигурна, че няма да е и за последен път.

Никога не съм го укорявала, задето пожертва здравето си, за да постави на трона един узурпатор, и съм се грижила за него внимателно, както подобава на една добра съпруга: не може да ми се вмени никаква вина. Но той знае, че виня него за поражението на моя крал, а сигурно знае, че го обвинявам и за загубата на сина си.

Избутвам камериера настрани, отивам да си измия лицето и ръцете и да сменя изцапаната си от пътуването рокля, и затова минава близо час, преди да вляза тихо в покоите на съпруга си.

– Радвам се, че дойдохте най-сетне, лейди Маргарет, защото мисля, че не му остава много – казва ми лекарят тихо. Чакал ме е в преддверието към спалнята на съпруга ми.

– Много ли? – питам. Умът ми е така изпълнен с мисли за сина ми, така се ослушвам, да не би да доловя шума на надигащата се буря, която може да ги отклони от пътя им или дори – моля те, Господи, пощади го – да потопи малкото корабче, че не разбирам какво иска да каже той.

– Съжалявам, лейди Маргарет – казва той, мислейки си, че съм оглупяла от съпружеска загриженост. – Но се страхувам, че не мога да направя нищо повече.

– Повече? – повтарям отново. – Защо, какво става? Какво искате да кажете?

Той свива рамене:

– Раната е по-дълбока, отколкото смятахме, и той вече изобщо не може да приема храна. Боя се, че стомахът му е бил разсечен отвътре и не е зараснал. Страхувам се, че не му остава да живее дълго. Той може само да пие разреден ейл, вино и вода; не можем да го храним.

Поглеждам го неразбиращо, а после се шмугвам покрай него, отварям вратата към спалнята на съпруга си, и влизам вътре с едри крачки.

– Хенри?

Лицето му върху възглавницата е пепеляво, сиво на белия фон. Устните му са почернели. Виждам колко е отслабнал и измършавял през няколкото седмици на моето отсъствие.

– Маргарет – казва той и се опитва да се усмихне. – Радвам се, че най-после си дойде у дома.

– Хенри...

– Момчето ти благополучно ли замина?

– Да – казвам.

– Това е добре, това е добре – казва той. – Сигурно ще си доволна, когато узнаеш, че той е в безопасност. И по-късно може да се застъпиш за връщането му, знаеш. Ще се отнесат добре с теб, когато научат за мен...

Аз мълча. Внезапно ми става ясно: той иска да каже, че ще бъда вдовица, молеща за благоволение краля, в служба на когото моят съпруг отдаде живота си.

– Ти беше добра съпруга – казва той мило. – Не ми се иска да скърбиш за мен.

Стисвам плътно устни. Не бях добра съпруга, и ние и двамата го знаем.

– И би трябвало да се омъжиш отново – казва той задъхано. – Но този път си избери съпруг, който ще ти служи в по-широкия свят. Ти имаш нужда от величие, Маргарет. Би трябвало да се омъжиш за човек, ползващ се с висшето благоволение на краля, този крал, кралят от династията Йорк – не за мъж, който обича огнището и нивите си.

– Не говори за това – прошепвам.

– Знам, че те разочаровах – продължава той с дрезгав глас. – И съжалявам за това. Не бях подходящ за тези времена. – Той се усмихва с кривата си, тъжна усмивка. – Но ти си. Ти трябваше да бъдеш велик военачалник; ти трябваше да бъдеш като Жана д'Арк.

– Почивай си – казвам безпомощно. – Може би състоянието ти ще се подобри.

– Не, мисля, че с мен е свършено. Но благославям теб, Маргарет, и сина ти, и мисля, че ти ще успееш да го върнеш благополучно у дома. Ако някой може да го направи, това със сигурност си ти. Помири се с династията Йорк, Маргарет, и ще можеш да доведеш момчето си у дома. Това е последният ми съвет за теб. Забрави мечтите си, че той ще бъде крал; всичко това е свършено, знаеш. Постави си за цел да го прибереш благополучно у дома – това е най-доброто за него и за Англия. Не го довеждай у дома за нова битка. Доведи го у дома за мир.

– Ще се моля за теб – казвам тихо.

– Благодаря ти – казва той. – Мисля, че сега ще заспя.

Оставям го да спи и излизам тихо, като затварям вратата след себе си. Заръчвам да ме повикат, ако състоянието му се влоши, или ако пита за мен, отивам в параклиса и коленича на твърдия каменен под пред олтара. Дори не използвам молитвена възглавничка за коленичене, и се моля на Бог да ми прости за греховете към съпруга ми, и да го приеме в Своето свято царство, където няма война и съперничещи си крале. Едва когато чувам как камбаната започва да бие отново и отново в кулата над главата ми, осъзнавам, че се е раз съмнало, че съм прекарала на колене цялата нощ, и че съпругът, за когото съм била омъжена тринайсет години, е умрял, без да попита за мен.