– Както желаете – казва той, сякаш му е безразлично.

Искам да разбере, че това е призвание. Предполагам, че някак, по някаква причина, искам той да се опита да ме убеди наистина да му бъда съпруга.

– Вярвам, че Господ ме е избрал да родя следващия крал на Англия от династията Ланкастър – прошепвам му аз. – Посветила съм живота си на опазването на сина си и съм положила свята клетва, че ще го поставя на престола, каквото и да ми струва. Ще имам само един син; посветила съм се само на неговия успех.

Най-сетне той вдига очи, сякаш за да се увери, че лицето ми сияе от свещено вдъхновение.

– Мисля, ясно дадох на съветниците ви да разберат, че от вас ще се иска да служите на династията Йорк: на крал Едуард и кралица Елизабет?

– Да. Аз показах ясно на вашите, че държа да бъда в двора. Единствено с благоволението на краля мога да доведа сина си у дома.

– От вас ще се иска да дойдете в двора с мен, да заемете служба в покоите на кралицата, да ме подкрепяте в работата ми като техен изтъкнат придворен и съветник, така че напълно да създавам впечатлението за лоялен и предан член на фамилията Йорк.

Кимвам, без да свалям очи от лицето му.

– Такова е моето намерение.

– В ума им не трябва да има и сянка на съмнение или тревога, от първия до последния ден – заявява той. – Трябва да ги накарате да ви се доверят.

– За мен ще бъде чест – излъгвам дръзко, и развеселеното проблясване на кафявите му очи подсказва, че разбира как съм се готвила да стигна до този момент.

– Вие сте благоразумна – казва той толкова тихо, че едва го чувам. – Мисля, че той е непобедим – засега. Ще трябва да се нагодим според обстоятелствата, да изчакаме и да видим.

– Дали той наистина ще ме приеме в двора си? – питам, мислейки си за продължителната борба, която Джаспър е водил срещу този крал, и че дори сега Уелс все още е неспокоен под управлението на Йорк, а Джаспър чака в Бретан настъпването на добри времена, пазейки моя син, който би трябвало да стане крал.

– Те са изпълнени с желание да изцерят раните от миналото. Отчаяно се нуждаят от приятели и съюзници. Той иска да вярва, че сте застанали на страната на моя род и споделяте нашите симпатии. Ще ви посрещне като моя съпруга – отвръща лорд Станли. – Говорих с него за този брак, разбира се, и той ни поднася благопожеланията си. Кралицата също.

– Кралицата? Нима?

Той кимва:

– Нищо в Англия не се случва без нейното благоволение.

Насилвам се да се усмихна:

– Тогава, предполагам, ще трябва да се науча да ѝ угаждам.

– Ще трябва. Може да се наложи двамата с вас да живеем до края на дните си под управлението на Йорк. Трябва да се спогодим с тях, и – което би било още по-добре – да си спечелим висшето им благоволение.

– Ще ми позволят ли да прибера сина си у дома?

Той кимва:

– Такъв е планът ми. Още не съм помолил за това, и няма да го сторя още известно време – докато си създадете положение в двора и започнат да ви се доверяват. Ще откриете, че те на драго сърце са готови да се доверяват на хората и да ги харесват. Наистина са очарователни. Ще се убедите, че са приветливи и сърдечни. Тогава ще видим какво можем да направим за сина ви, и какво може да ми предложи той в отплата. На колко години е сега?

– Само на петнайсет е – казвам. Чувам копнежа в гласа си, докато мисля как синът ми възмъжава, далеч от мен.

– Чичо му Джаспър го отведе в безопасност в Бретан.

– Той ще трябва да се раздели с Джаспър – предупреждава ме лорд Станли. – Едуард никога няма да се помири с Джаспър Тюдор. Но съм склонен да мисля, че ще позволят на сина ви да се прибере у дома, ако се съгласи да им се закълне във вярност, и ние дадем думата си, че няма да създава неприятности и ще оттегли претенциите си.

– Джордж, херцог Кларънс, отне на сина ми титлата граф Ричмънд – отбелязвам ревниво. – Синът ми трябва да възвърне правата си. Трябва да получи титлата и земите си, когато се прибере у дома. Трябва да се завърне у дома като граф, какъвто е.

– Трябва да внимаваме да не предизвикаме гнева на Джордж – казва без заобикалки лорд Станли. – Но можем да го подкупим по някакъв начин, или да сключим някакво споразумение. Той е лаком като момче, озовало се в килер със сладкиши. Отблъскващо продажен е. И толкова достоен за доверие, колкото и някоя котка. Несъмнено можем да го подкупим с нещо от общото ни богатство. В края на краищата, ние двамата, взети заедно, сме много крупни земевладелци.

– А Ричард, другият брат? – питам.

– Предан като куче – отвръща лорд Станли. – Смел като глиган. Предан и смел като глигана на фамилния си герб. Верен на Едуард от сърце и душа. Мрази кралицата, така че, ако някой търси слабо място, в двора съществува тази малка пукнатина. Но ще е трудно да провреш вътре дори най-острия връх на кинжал. Ричард обича брат си и презира кралицата. Същото важи и за Уилям Хейстингс, големият приятел на краля. Но каква е ползата да търсим пукнатини в един толкова як и здрав дом? Едуард има красиво, силно момче в люлката и всички основания да се надява на още. Елизабет Удвил е плодовита съпруга. Йорк са тук задълго, и аз се стремя да стана техният най-доверен слуга. Като моя съпруга вие трябва да се научите да ги обичате, както ги обичам аз.

– По убеждение? – питам, толкова тихо, колкото и той.

– За момента съм убеден – казва той, спотаен като змия.

1482

С годините усвоявам нов ритъм на живот с този нов съпруг, и макар че той ме приучава да бъда толкова добра придворна на тази кралска фамилия, колкото аз и близките ми винаги сме били на истинската кралска династия, аз така и не се променям; не преставам да ги презирам. Имаме голяма къща в Лондон, и мъжът ми държи да прекарваме по-голямата част от зимните месеци в двора, където той всеки ден е на услугите на краля. Член е на Частния съвет, а съветите му към краля са винаги предпазливи и благоразумни. Той е високо почитан заради своята сериозност и познанията си за света. Особено внимава винаги да държи на думата си. След като веднъж в живота си е преминал на другата страна, той се старае да убеди династията Йорк, че никога няма да го направи отново. Той иска да бъде незаменим: верен и надежден като скала. Измислят му прозвището "лисицата" заради съобразителността му, но никой не се съмнява в неговата лоялност.

Първия път, когато той ме заведе в двора да ме представи като своя съпруга, с изненада открих, че съм по-нервна, отколкото когато отивах в двора да се срещна с истински монарх. Тя не беше нищо повече от вдовица на провинциален земевладелец; но тази кралица-узурпаторка господстваше над живота ми, а късметът ѝ се увеличава непрестанно, докато моят не беше винаги сигурен. Бяхме на противоположните страни на колелото на съдбата, и тя се издигаше непрестанно, докато аз паднах. Тя ме засенчи; живяла е в дворците, които трябваше да бъдат мои домове; носила е корона, която трябваше да принадлежи на мен. Беше се загръщала в хермелин, с не по-голямо основание от факта, че е красива и прелъстителна, докато тези кожи трябва да ми принадлежат по силата на рожденото ми право. Тя е с шест години по-възрастна от мен, и винаги е била пред мен. Тя стояла край пътя, когато кралят от династията Йорк минал оттам. Същата година, в която той я видя, влюби се в нея, ожени се за нея и я направи своя кралица, беше годината, в която аз трябваше да поверя своя син на грижите на врага си, да живея със съпруг, за когото знаех, че няма да стане баща на сина ми, нито ще се бие за моя крал. Докато тя носеше диадеми, които ставаха все по-високи и по-високи, обвиваше ги с най-фина дантела, поръчваше си рокли, обточени с хермелин, на красотата ѝ се посвещаваха песни, награждаваше победителите в турнирите и зачеваше дете всяка година, аз отивах в параклиса си, падах на колене и се молех синът ми, макар и отглеждан в дома на моя враг, да не стане мой неприятел. Молех се съпругът ми, макар и страхливец, да не стане изменник. Молех се силата на Жана да не ме напусне и да намеря сили да бъда вярна на семейството си, на своя Бог, и на себе си. През всички тези дълги години, когато синът ми Хенри беше отглеждан от семейство Хърбърт и бях безсилна да сторя друго, освен да бъда добра съпруга на Стафорд, тази жена прекара в планиране на бракове за семейството си, заговорничене срещу съперниците си, утвърждаване на влиянието си над своя съпруг, и през цялото това време заслепяваше с чара си Англия.

Дори през месеците, когато звездата ѝ помръкна, докато беше в свято убежище, а моят крал беше отново на престола, ние отплавахме надолу по реката до двореца на краля и той призна на сина ми титлата граф Ричмънд, дори в този мрак тя имаше своя миг на триумф, защото там роди първото си момче, бебето, което сега ще наричаме Уелски принц, принц Едуард, и така даде надежда на фамилията Йорк.

Във всичко, дори в миговете си на привидно поражение, тя възтържествува над мен. Аз сигурно съм се молила близо двайсет години тя да се научи на истинското смирение на Нашата Повелителка, което спохожда само онези, които страдат, и въпреки това никога не съм видяла лишенията и трудностите да подобрят характера ѝ..

Сега тя стои пред мен: жената, която наричат най-красивата в Англия, жената, която си спечели трона с външността си, жената, която разполага с обожанието на своя съпруг и възхищението на един народ. Свеждам очи, сякаш в знак на благоговейна почит. Сам Бог знае, че не е завладяла мен.

– Лейди Станли – обръща се тя мило към мен, когато аз ѝ правя нисък реверанс и се изправям.

– Ваша светлост – казвам. Усещам как усмивката разтяга толкова силно лицето ми, че устата ми пресъхва от усилието.

– Лейди Станли, вие сте добре дошла в двора, както заради самата себе си, така и заради съпруга ви, който ни е такъв добър приятел – казва тя. През цялото време сивите ѝ очи попиват с поглед скъпата ми рокля, диадемата ми, подобна на забрадка на монахиня, скромната ми поза. Опитва се да ме разгадае, а аз, застанала пред нея, с всеки инч на съществото си се опитвам да скрия справедливата си омраза към нея, към красотата ѝ и към положението ѝ. Опитвам се да изглеждам любезна и мила, докато усещам как гордата ми утроба се преобръща от завист.

– За съпруга ми е щастие да служи на краля и на вашия род – казвам. Преглъщам на сухо. – Както и за мен.

Тя се навежда напред, и по готовността ѝ да ме изслуша изведнъж осъзнавам, че иска да вярва в моята измяна и в желанието да им бъда вярна. Виждам стремежа ѝ да се сприятели с мен, а зад него – страха ѝ, че никога няма да бъде изцяло в безопасност. Само ако има приятели във всеки род в Англия, тя може да бъде сигурна, че благородническите родове няма да се надигнат пак срещу нея. Ако успее да ме накара да я обикна, тогава династията Ланкастър губи един от водачите си: мен, наследницата. Сигурно в убежището сърцето ѝ се е сломило, а разсъдъкът – отслабнал. Когато съпругът ѝ трябваше да бяга, за да спаси живота си, а моят крал беше на трона, сигурно е била толкова изплашена, че сега копнее за каквото и да е приятелство: дори за моето, особено за моето.

– Ще се радвам да ви имам сред моите дами и моите приятели – казва тя великодушно. Всеки би си помислил, че е родена да бъде кралица, че не е била вдовица без пукнат грош; тя притежава целия стил и изящество на Маргарет Анжуйска, и много по-голямо обаяние. – Радвам се да ви предложа място в двора, като една от моите придворни дами.

Представям си я като млада вдовица, застанала край пътя, в очакване да се зададе похотливият крал, и за миг се изплашвам, че презрението ще проличи върху лицето ми.

– Благодаря ви. – Свеждам глава, отново правя много нисък реверанс, и излизам.

Странно ми е да се усмихвам и кланям на моите врагове и да се стремя да не допускам негодуванието да проличи в погледа ми. Но през десетте години на служба при тях се научавам как да го правя толкова добре, та никой не знае как шепна на Бог, че не трябва да ме забравя в дома на неприятелите ми. Научавам се да се представям за предана придворна. Всъщност кралицата се привързва към мен и ми оказва доверие; аз съм една от приближените ѝ придворни дами, които вечерят на специално определена за тях маса, танцуват пред двора и я придружават във великолепно обзаведените ѝ покои. Братът на Едуард, Джордж, крои заговори срещу кралското семейство, и тя се вкопчва в нас, нейните дами, когато в семейството на съпруга ѝ цари разделение. Преживява неприятни мигове, когато е обвинена в магьосничество и половината придворни злорадстват, а другата половина се кръстят, когато сянката ѝ пада върху тях. Аз съм до нея, когато Джордж отива на смърт в Тауър, и чувствам как придворните потръпват от страх заради вътрешното разделение в кралската фамилия. Държа ръката ѝ, когато донасят вестта за смъртта му, и тя вярва, че най-сетне враждебността му вече не я застрашава. Прошепва ми: "Хвала на Бога, че вече го няма", а аз си помислям единствено: да, сега него вече го няма, титлата му, която някога принадлежеше на сина ми, отново е свободна. Навярно ще мога да я убедя да му я върне?