Мисля бързо. Хората от рода Стафорд, с изключение на моя съпруг Хенри, чиято скромност го правеше слаб, винаги са били изключително горди. Стафорд подкрепи Ричард от злоба към семейство Ривърс; сега може наистина да заложи на карта собствените си претенции.

– Ще кажа на кралицата, ако желаеш – казвам. – Но смятам, че той е напълно ненадежден. Тя би била глупачка, ако го приеме като съюзник.

Съпругът ми се усмихва, по-скоро като вълк, отколкото като лисицата, с която го сравняват.

– Тя няма много приятели, от които да избира – казва той. – Бих предположил, че ще му се зарадва.

Седмица след това, на разсъмване, моят съпруг стоварва юмрук върху вратата на спалнята ми и влиза, а прислужницата ми изпищява и скача от леглото си.

– Оставете ни – казва ѝ той рязко, и тя побягва уплашено от стаята, докато аз сядам в леглото и се загръщам с робата си.

– Какво има? – Първото ми опасение е, че синът ми е болен, но после виждам, че Томас е толкова блед, сякаш е видял призрак, а ръцете му треперят. – Какво ти се е случило?

– Сънувах сън – той сяда тежко на леглото. – Мили Боже, имах такъв сън. Маргарет, нямаш представа...

– Видение ли беше?

– Откъде да знам? Сякаш бях хванат като в капан в ада.

– Какво сънува?

– Бях на студено и скалисто тъмно място, като някаква пустош, напълно непознато място. Огледах се наоколо: с мен нямаше никой, бях сам, без никого от приближените си, без никого от войниците си, дори без знамето си; без нищо. Бях съвсем сам, нямаше го синът ми, нито брат ми – нямаше те дори теб.

Чакам да чуя още. Леглото се разтриса, когато той потръпва.

– Появи се чудовище и се насочи към мен – казва той, с много нисък глас. – Някакво ужасно, ужасно създание се приближи към мен, с уста, зинала да ме изяде, с дъх, вонящ като самия ад, със зачервени свински очички, които се оглеждаха ту надясно, ту наляво; чудовище, което кръстосваше околността и търсеше мен.

– Какво чудовище? Змия ли?

– Глиган – казва той тихо. – Дива свиня с кръв по бивните и кръв по ноздрите, с пяна на устата, навела ниско глава, която ме преследваше. – Той потръпва. – Чувах я как сумти.

Глиганът е емблемата на Ричард, херцог Пюстър. И двамата знаем това. Измъквам се от леглото и отварям вратата, за да се уверя, че прислужницата си е отишла и никой не слуша отвън. Затварям я здраво и разбърквам въглените от малкия огън в спалнята, сякаш ни е нужна горещина в тази топла юнска нощ. Паля свещи, сякаш за да прогоня мрачния образ на ловуващия глиган. Докосвам с пръст разпятието около врата си. Прекръствам се. Станли е внесъл със себе си в стаята ми своите нощни страхове; струва ми се дори, че дъхът на глигана се е вмъкнал като тих полъх заедно с него, сякаш звярът може да ни подуши, дори сега, дори тук.

– Мислиш ли, че Ричард те подозира?

Той ме поглежда.

– Не съм сторил нищо друго, освен да му доказвам, че съм на негова страна. Но това беше такъв сън... не мога да го отрека. Маргарет, събудих се изпълнен с ужас като дете. Събудих се от писъка си за помощ.

– Ако подозира теб, ще заподозре и мен – казвам. Страхът на Станли е толкова силен, че ме сграбчва в хватката си. – А аз изпратих съобщения до кралицата, както се споразумяхме. Би ли могъл той да узнае, че съм негов враг?

– Възможно ли е съобщенията ти да са се отклонили?

– Сигурна съм в пратеника си. А тя не е глупачка. Но защо иначе той би се съмнявал в теб?

Той поклаща глава:

– Не съм направил нищо, освен да говоря с Хейстингс, който е напълно лоялен. Той отчаяно иска да подсигури престола за принца. Това е последният му акт на обич към крал Едуард. Той много се страхува, че Ричард може да измами принц Едуард. Бои се нещо да не се обърка, още откакто Ричард отведе принца в Тауър. Попита ме дали ти би се присъединила към него на заседание на Частния съвет, за да настояваш принцът да излезе сред народа, да посети майка си, да покаже, че е свободен във всяко отношение. Мисля, че е изпратил човек при кралицата, за да я увери, че се намира в безопасност и да я помоли да излезе от укритието си.

– Хейстингс знае ли, че Ричард е наредил на собствената си съпруга да си остане у дома? Смята ли, че Ричард може да забави коронацията? Да удължи собственото си регентство?

– Казах му, че Ан Невил няма рокля за коронацията, и той веднага заяви, че не вярва Ричард наистина да възнамерява да короняса племенника си. Именно това започваме да си мислим всички. Именно от това започваме да се опасяваме всички. Но не си представям Ричард да стори нещо по-лошо от това да отлага коронацията, може би с години, може би, докато момчето навърши двайсет и една години. Да я отлага, за да може да управлява като регент. – Той скача на крака и започва да кръстосва бос из стаята. – За Бога, Ричард беше най-преданият брат, какъвто Едуард би могъл да има! Винаги е потвърждавал верността си към принца. Към собствения си племенник! Цялата му враждебност беше насочена към вдовстващата кралица, не срещу сина на Едуард. А сега той държи момчето изцяло в своя власт. Коронясан или не, принц Едуард може да бъде единствено фигурант, ако Ричард успее да го задържи далече от майка му и от роднините му.

– Но сънят...

– Сънят показваше глиган, решен да завоюва власт и да сее смърт. Беше предупреждение; трябва да е предупреждение.

И двамата мълчим. Един пън се размества в огнището и ние трепваме от звука.

– Какво ще правиш? – питам го.

Той поклаща глава:

– Какво би направила ти? Ти смяташ, че Бог ти говори и те предупреждава в сънищата ти. Какво би направила ти, ако сънуваш, че глиганът идва за теб?

Поколебавам се:

– Нима мислиш да избягаш?

– Не, не.

– Ще се моля за напътствия.

– И какво би казал твоят Бог? – пита той, и в гласа му за миг припламва обичайният му сарказъм. – От него обикновено може да се очаква да те посъветва да търсиш власт и безопасност.

Сядам на столчето си край огъня, загледана в пламъците, сякаш съм някоя бедна жена, която предсказва бъдещето, сякаш съм кралица Елизабет с нейните магьоснически умения.

– Ако Ричард се обърне срещу племенника си, срещу двамата си племенници, и по някакъв начин им попречи да наследят престола, и се възкачи на трона вместо тях... – Правя пауза. – Те вече нямат влиятелни защитници. Флотът вдигна метеж срещу чичо им, майка им е в свято убежище, вуйчо им Антъни е арестуван...

– Тогава какво?

– Ако Ричард заеме трона и остави племенниците си под ключ в Тауър, мислиш ли, че страната ще се вдигне против него и ще има нова война?

– Йорк срещу Йорк. Възможно е.

– А при тези обстоятелства ще има голям шанс за фамилията Ланкастър.

– За твоя син, Хенри.

– За това Хенри да е последният оцелял, когато те се разкъсат помежду си в смъртоносна схватка.

В стаята се възцарява мълчание. Хвърлям поглед към него, изплашена, че може да съм стигнала твърде далече.

– Между Хенри и трона стоят четири живота – отбелязва той. – Двамата принцове на Йорк: Едуард и Ричард, самият херцог Ричард, а после и неговият син.

– Но те могат да застанат един срещу друг.

Той кимва.

– Ако предпочетат да се унищожат сами, тогава не би било грях Хенри да заеме празния престол – казвам твърдо. – И най-сетне династията, която трябва ще заеме престола на Антия, каквато е и Божията воля.

Той се усмихва на увереността ми, но този път не се обиждам. Важното е, че можем да видим пътя пред себе си, и стига аз да знам, че това е Божията светлина, тогава няма значение дали той смята, че това е пламъкът на греховната амбиция.

– Значи ще отидеш на заседанието на Частния съвет днес?

– Да, ще бъде в Тауър. Но ще изпратя съобщение на Хейстингс да го уведомя за опасенията си. Ако смята да тръгне срещу Ричард, по-добре да го стори сега. Може да принуди Ричард да разкрие картите си. Може да поиска да види принца. Обичта му към покойния крал ще го превърне в защитник на принца. Мога да се отдръпна и да го оставя да движи нещата. Съветът е твърдо решен принцът да бъде коронясан. Хейстингс може да настоява за това. И тогава може да понесе основните последствия от това, че ще разкрие пред Ричард своите подозрения. Мога да насъскам Хейстингс срещу Ричард и да се отдръпна, за да видя какво ще стане. Мога да си извадя поука от това, мога да предупредя Хейстингс, но да оставя той да се изложи на опасността.

– Но каква е позицията ти?

– Маргарет, оставам верен на онзи, който е най-вероятно да триумфира, а в момента човекът, който има подкрепата на армията на север, който владее Тауър, а законният крал му се покорява и е поверен на него, е Ричард.

Очаквам завръщането на съпруга си от заседанието на съвета, коленичила пред молитвения си стол. Утринният ни разговор ме е разстроил и изплашил, аз се моля коленичила, и си представям Жана, която сигурно толкова много пъти е знаела, че е в опасност, и въпреки това е тръгвала на бой, яхнала белия си кон, със знамето си с лилии, и не е била принудена да води битките си потайно и мълчаливо.

Първоначално си мисля, че това е част от фантазията ми – чувам маршируването на много крака надолу по улицата и звънтенето по калдъръма, когато сто копиеносци забиват пиките си в земята, а по голямата външна врата на лондонската ни къща отеква блъскане.

Вече съм на половината път надолу по стълбите, когато момчето на вратаря изтичва нагоре да каже на прислужничките да ме повикат. Сграбчвам го за ръката:

– Кой е?

– Хората на херцог Ричард – избъбря той. – Носят неговата ливрея, водят господаря, арестували са негова милост, вашия съпруг. Ударен е в лицето, има кръв по дрехата, кърви като прасе...

Избутвам го настрани, тъй като не мога да разбера нищо от думите му, и затичвам надолу към входа на настлания с калдъръм двор, където вратарите разтварят със замах портата и отрядът на херцог Ричард влиза с маршова стъпка, а сред тях виждам съпруга си, който се олюлява, а кръвта шурти от една рана на главата му. Поглежда ме, лицето му е бяло, а очите му – безизразни от шока.

– Лейди Маргарет Станли? – пита началникът на стражата.

Едва успявам да откъсна очи от емблемата с глигана върху ливреята му. Глган с големи бивни, точно както го видя съпругът ми в съня си.

– Аз съм лейди Маргарет – казвам.

– Съпругът ви е под домашен арест, и двамата с него не бива да напускате тази къща. Ще бъдат поставени стражи на всички входове, също и вътре в къщата ви, и край вратите и прозорците на неговите покои. Домакинството ви и нужните ви слуги могат да се занимават с обичайните си задачи, но ще бъдат спирани и претърсвани по моя заповед. Разбирате ли?

– Да – прошепвам.

– Ще претърся къщата за писма и документи – казва той. – Разбирате ли и това?

В моите покои няма нищо, което би уличило в престъпление някой от двама ни. Изгарям всичко опасно веднага след като го прочета, и никога не пазя преписи от собствените си писма. Всичко, което върша за Хенри, си остава между Бог и мен.

– Разбирам. Мога ли да отведа съпруга си в моите покои? Ранен е.

Той се усмихва мрачно:

– Когато влязохме да арестуваме лорд Хейстингс, съпругът ви се шмугна под масата и едва не си отнесе сам главата, набучвайки я на острието на една пика. Изглежда по-лошо, отколкото е в действителност.

– Арестували сте лорд Хейстингс? – питам невярващо. – По какво обвинение?

– Мадам, ние го обезглавихме – казва той кратко. Провира се грубо покрай мен и влиза в собствените ми покои, а хората му се разгръщат в двора ми и заемат позиции, и ние вече сме затворници в собствената си голяма къща.

Станли и аз отиваме в покоите ми, заобиколени от войници с пики, и едва след като виждат, че прозорецът е твърде малък за бягство, те се отдръпват и затварят вратата след нас двамата и ние оставаме сами.

Станли хвърля изцапания си с кръв къс жакет и съсипаната риза на пода, потръпвайки, и сяда на едно столче, разсъблечен до кръста. Наливам кана вода в легена и започвам да промивам порязаното място. Разрезът е плитък и дълъг, повърхностен удар, съвсем не смъртоносен, но само един инч по-ниско, и той е щял да изгуби едното си око.

– Какво става? – прошепвам.

– Ричард пристигна в началото на срещата, за да определи реда на коронацията, цял грейнал в усмивка и помоли епископ Мортън да изпрати да донесат ягоди от градината му, беше много любезен. Започнахме работата по коронацията – разпределението на местата, реда, обичайните неща. Той отново излезе, но докато беше навън, някой сигурно му е донесъл новини или съобщение, и когато се върна, беше съвсем друг човек, с лице, потъмняло от ярост. Отрядът влезе след него, сякаш превземаха укрепление, блъскайки по вратата, с оръжия в готовност. Насочиха се към мен, аз се смъкнах на пода, Мортън отскочи назад, Родърам се сниши зад стола си; отведоха Хейстингс, преди да успее да се защити.