Оставам ваш приятел,

Джон Мортън, Епископ на Или

Вдигам поглед и виждам, че една от моите дами ме гледа.

– Добре ли сте, милейди? – пита тя. – Пребледняхте много силно, а сега поруменяхте и пламнахте.

– Не, изобщо не се чувствам добре – казвам аз. – Доведете ми доктор Луис.

В нощта след коронацията съпругът ми ме намира в моя параклис.

– Готвя се да избера хората, които ще се присъединят към войниците на вдовстващата кралица в нападението срещу Тауър, преди да замина от Лондон, за да придружа краля в пътуването му – казва той, тръсвайки се безцеремонно в един стол, като кимва бегло към олтара, където само една свещ гори сред мрака, и се прекръства без следа от почит. – Точно сега изваждат доспехите и оръжията си от оръжейния склад. Трябва да зная каква е твоята воля.

– Моята воля ли? – питам. Не се изправям, но се обръщам да го погледна, все още сключила ръце в молитва. – Моята воля винаги е Божията воля.

– Ако моите хора разбият вратата на Тауър, както би трябвало да стане според плановете ми, ако влязат първи, както ще им наредя, ако влязат при принцовете и ги намерят сами, само с двама слуги, тогава дали твоята воля – или всъщност Божията воля – е да ги хванат като изгубени агънца и да ги върнат на майка им? Или трябва да отрежат малките им главици още там, на мига, и да заколят слугите, а после да хвърлят на тях вината за всичко?

Втренчвам се в него. Не съм предполагала, че може да бъде толкова рязък и безцеремонен.

– Ти даваш заповеди на хората си. – Опитвам се да печеля време. – Не мога да заповядвам на хората ти. Ти трябва да го направиш. Освен това е възможно някой друг да влезе преди тях и да стори това.

– Изпълняваме твоя план да поставиш сина си на трона – отвръща той троснато. – Ако принцовете умрат, ще изчезнат още двама съперници за трона, а твоят син ще бъде с още две стъпки по-близо до него. Ако те се върнат при майка си, тогава тя ще може да призове цяла южна Англия в тяхна защита. За нейните наследници ще  се бият хора, които биха си останали у дома, ако те са мъртви. Безсмислено е да се бият за Елизабет Удвил – но да се бият за младия крал Едуард и за неговия брат принц Ричард е славна кауза. Тези две момчета ѝ дават двойно по-голяма сила срещу Ричард – и двойно по-голяма сила срещу Хенри.

– Очевидно не може да се допусне принцовете от династията Йорк да предявят претенции за престола.

– Очевидно – отвръща съпругът ми. – Но би ли се съгласила да бъдат лишени от живот?

Забелязвам, че сключените ми за молитва ръце са се вкопчили една в друга.

– Божия воля – прошепвам, и ми се иска да можех да почувствам сигурността, която Жана е изпитвала, когато е потегляла, за да убие или да загине, когато е знаела, че Божията воля я изпраща по труден и кървав път. Но Жана не се е отправила срещу малки момчета, невинни момчета. Жана никога не е изпращала убийци в детска стая.

Съпругът ми се надига от мястото си.

– Трябва да отида да нагледам как върви събирането на войската. Какво е желанието ти? Трябва да кажа на командирите. Не мога да им наредя да чакат, докато Бог вземе решението Си.

Аз също се изправям.

– Малкият е само на девет години.

Той кимва:

– Но е принц. Войната е тежка, милейди. Какво ще заповядаш?

– Това е изключително мрачна, изключително страшна авантюра – прошепвам. Пристъпвам към него и слагам длан върху ръката му, сякаш топлината на тялото му, която се излъчва през елегантно скроения му жакет с прорези на ръкавите, може да ме успокои. – да наредя смъртта на две момчета, две момчета само на по девет и дванайсет години, и то принцове по кръв... Две невинни момчета...

Той се усмихва с вълчата си усмивка:

– О, само кажи, и ние ще ги спасим от коварния им чичо и от пленничеството им, и ще избавим и майка им. Искаш ли да видиш кралската фамилия Йорк възстановена на власт, а техния принц Едуард на трона, като крал? Защото навярно ще можем да постигнем и това тази вечер. Такава ли е волята ти? Да поставим ли принц Едуард на трона? На милосърдна мисия ли потегляме?

Кърша ръце:

– Разбира се, че не!

– Е, трябва да избереш. Когато нашите войници влязат в Тауър, те или ще спасят момчетата, или ще ги убият. Изборът е твой.

Не виждам какво друго мога да направя. Жана е извадила меча си от ножницата и е препуснала без страх, без колебание. Аз трябва да извадя моя.

– Ще трябва да ги убият – казвам. Устните ми са студени, но аз трябва да произнеса думите. – Очевидно момчетата трябва да умрат.

Стоя на малката порта, която води от нашата къща към пътя за Лондон, и виждам как хората на Станли се измъкват в тъмнината. Съпругът ми напусна Лондон и потегли на триумфалното пътуване из страната с новия крал Ричард и кралица Ан по случай коронацията. Аз съм сама. Мъжете не носят факли; изнизват се мълчаливо, осветени само от луната. Не носят ливреята на нашия Дом; знаците върху наметалата им, емблемите на шапките им, и коланите с релефни изображения са свалени настрана. Не носят нищо, което би посочило принадлежността им към нашия дом, и всеки от тях е дал клетва да казва, че са вербувани от кралицата и служат само на нея.

Щом потеглят, братът на съпруга ми, сър Уилям Станли, пише предупредително писмо до коменданта на Тауър, сър Робърт Брекънбъри, за да го извести за опасността от нападение. То ще бъде предадено броени мигове след като нападението бъде предприето.

– Бъди винаги и на двете страни, Маргарет – казва ми бодро Уилям, докато подпечатва писмото с герба на нашия дом, за да може всички да видят верността ни. – Така казва брат ми. Най-малкото, винаги давай вид, че си и на двете страни.

После трябва да чакам.

Давам си вид, че прекарвам една обикновена вечер. След вечеря сядам за малко в голямата зала с прислугата и други членове на рода Станли, а после отивам в покоите си. Прислужничките ми ме събличат за лягане, и аз ги отпращам – дори момичето, което спи в стаята ми – като казвам, че сигурно ще прекарам нощта в молитва. Това е нормално за мен и не предизвиква коментар, и аз наистина се моля известно време, а после си обличам дебелата, топла роба, придърпвам стола си до огъня, седя и чакам.

Представям си Тауър като висок стълб с пътепоказател, който сочи нагоре към Бог. Хората на кралицата ще влязат в ограденото място около Тауър през една малка странична врата, която е оставена отворена; моите хора ще ги последват. Бъкингамският херцог е изпратил малък отряд от обучени войници; те ще опитат да влязат в Бялата кула, чиито стражи са подкупени, за да оставят вратата отворена. Нашите хора ще се вмъкнат вътре – може да се изкачат по стълбите, преди да бъдат забелязани – после ще си проправят път, сражавайки се в близък бой, до покоите на принцовете, ще нахлуят със сила, и когато момчетата хукнат към свободата си, те ще забият кинжалите си в гърдите им. Принц Едуард е смел младеж и вуйчо му Антъни го е обучил да си служи с оръжие; има вероятност той да окаже съпротива. Ричард е само на девет, но може да изкрещи предупреждение; би могъл дори да застане пред брат си, за да поеме удара – той е принц от династията Йорк, знае дълга си. Но сигурно решителната схватка ще продължи само кратък миг, а после с династията Йорк ще е свършено, ако не се брои херцог Ричард, и синът ми ще бъде с две стъпки по-близо до трона. Трябва да се радвам на това. Трябва да се надявам на това.

В ранните часове на утрото, когато небето едва започва да сивее, по вратата се чува подраскване, което кара сърцето ми да забие глухо, и аз забързвам да я отворя. Началникът на стражата е отвън, черната му куртка е разкъсана, на скулата му има тъмна синина. Безмълвно го пускам да влезе и му наливам разреден ейл. Правя му знак, че може да седне до огнището, но оставам права зад стола си, вкопчила ръце в резбованото дърво, за да им попреча да треперят. Изплашена съм като дете при мисълта за онова, което направих.

– Провалихме се – казва той прегракнало. – Момчетата бяха по-добре охранявани, отколкото мислехме. Човекът, който трябваше да ни пусне да влезем, беше посечен, докато се мъчеше да отвори резето. Чухме го да крещи. Затова трябваше да разбием вратата с лост, и докато се опитвахме да я извадим от пантите, стражите на Тауър излязоха от вътрешния двор зад нас, и трябваше да се обърнем и да се бием. Бяхме хванати като в капан между Тауър и стражите, наложи се с бой да си проправим път навън. Дори не влязохме в Бялата кула. Чувах как вратите се затръшваха вътре, и виковете, докато отвеждаха принцовете по-навътре в Тауър. Щом беше вдигната тревога, изгубихме всяка възможност да се доберем до тях.

– Предварително ли са били предупредени? Кралят знаел ли е, че ще има нападение? – И ако е така, знае ли кралят кой е замесен в заговора – помислям си. Дали глиганът ще ни нападне отново?

– Не, не беше засада. Бързо повикаха стражите да излязат, и затвориха вратата, и шпионинът на кралицата вътре не можеше да я отвори. Но отначало ги хванахме неподготвени. Съжалявам, милейди.

– Има ли някой заловен?

– Измъкнахме всичките си хора. Имаше един ранен от нашите; сега се грижат за него – само повърхността рана. Бяха повалени и двама от хората на Йорк. Но ги оставих там, където паднаха.

– Значи всички от рода Йорк бяха там?

– Видях, че там беше Ричард, братът на кралицата, и брат ѝ Лайънъл, синът ѝ Томас, за когото се говореше, че е изчезнал, и имаха добра стража, добре въоръжена. Мисля, че сред тях имаше и хора на Бъкингам. Бяха там, в пълен състав, и се сражаваха добре. Но Тауър е построен от норманите, за да удържи срещу Лондон. Можеш да го удържаш срещу армия в продължение на половин година, ако успееш да затвориш вратата. Щом изгубихме елемента на изненадата, вече бяхме победени.

– И никой не ви позна?

– Всички казахме, че сме от Йорк, носехме бели рози, и съм сигурен, че минахме за такива.

Отивам до ковчежето си, претеглям една кесия на дланта си, и я давам на началника на стражата.

– Разделете това между войниците и се погрижете да не говорят за тази вечер, дори помежду си. Сторят ли го, ще платят за това с живота си. Начинанието се провали и затова сега ще се счете държавна измяна. Всеки, който се хвали, че е бил там, ще подпише смъртната си присъда. И не сте получавали никаква заповед от съпруга ми или от мен.

Началникът на стражата се изправя:

– Да, милейди.

– Всички приближени на кралицата ли се измъкнаха благополучно?

– Да. Но брат ѝ се зарече, че ще се върнат. Извика силно, за да може момчетата да го чуят, че трябва да бъдат смели и да чакат, защото той щял да вдигне цяла Англия да ги освободи.

– Така ли? Е, направили сте всичко по силите си – можете да си вървите.

Младият човек се покланя и излиза от стаята.

Отпускам се на колене пред огъня.

– Повелително наша, ако твоята воля е момчетата на Йорк да бъдат пощадени, тогава прати знак на мен, твоята слугиня. Това, че оцеляха тази вечер не може да е знак. Нали не е възможно твоята воля да е те да оживеят? Невъзможно е твоята воля да е те да останат престолонаследници? Аз съм твоя покорна дъщеря във всяко отношение, но не мога да повярвам, че ти би предпочела на трона да бъдат те, вместо наследникът на Ланкастър, моят син Хенри.

Чакам. Чакам дълго. Няма знак. Приемам, че няма знак, и затова момчетата от рода Йорк не бива да бъдат пощадени.

Напускам Лондон на следващия ден. Не подобава да ме виждат из града, докато удвояват стражата и разпитват кой е нападнал Тауър. Решавам да посетя катедралата на Устър. Отдавна искам да я посетя; това е бенедиктинска катедрала, център на познанието. Кралица Елизабет изпраща съобщение, което ми донасят, докато оседлаваме конете, за да ме извести, че нейните сродници са се спотаили в Лондон и близката околност и чакат удобен момент, и че ще организират бунт. В отговор обещавам подкрепата си и ѝ казвам, че отивам при Бъкингамския херцог, за да привлека него и всичките му приближени на наша страна в случай на открит бунт.

Времето е горещо за пътуване, но пътищата са сухи и ние се движим с добра скорост. Съпругът ми напуска двора при Устър, за да се види с мен за една нощ. Новият крал Ричард, щастлив и уверен, посрещан с въодушевление навсякъде, където отиде, дава на лорд Станли позволение да отсъства за една нощ, предполагайки, че искаме да бъдем заедно като съпруг и съпруга. Но негова светлост е далеч от всякакви мисли за нежност, когато влиза в стаите за гости в абатството.

Не губи време за нежни поздрави.

– Значи се провалиха – казва той.

– Твоят началник на стражата ми съобщава, че работата е била трудно осъществима. Но каза, че в Тауър не са били предупредени предварително.