– Може би заради красотата ѝ? Тя е сияйно красива, знаеш ли? И очарованието ѝ – тя има най-възхитителната усмивка, наистина е невъзможно да откъснеш поглед от нея. Освен това има весело сърце и чиста душа. Тя е прекрасно момиче, истинска принцеса във всяко отношение. Сякаш, излизайки от убежището, просто грейна в светския живот. Мисля, че той просто е влюбен в нея.

– Кой е този глупак?

Той се усмихва развеселено:

– Кандидатът ѝ, онзи, за когото ти разказвам.

– Е, кой е този зашеметен от любов глупак?

– Самият крал Ричард.

За миг съм принудена да замлъкна. Не мога да си представя такава поквара, такова господство на похотта.

– Той ѝ е чичо!

– Биха могли да вземат разрешение от папата.

– Той е женен.

– Ти сама каза, че кралица Ан е безплодна и няма вероятност да доживее до дълбока старост. Той би могъл да я помоли да се оттегли; няма да е неоснователно. Той има нужда от още едно момче – собственият му син отново е болен. Нуждае се от още едно момче, за да подсигури рода си, а семейство Ривърс са прочути с плодовитостта си. Спомни си само как се представи кралица Елизабет в брачното ложе на Едуард!

Киселото ми изражение му подсказва, че мисля тъкмо за това.

– Тя е достатъчно млада да му бъде дъщеря!

– Както сама знаеш, това едва ли е пречка, а освен това разликата между тях е само четиринайсет години.

– Той е убиецът на братята ѝ, унищожителят на рода ѝ!

– Хайде сега, тъкмо ти знаеш, че това не е вярно. Дори простолюдието не вярва, че Ричард е убил момчетата, особено сега, когато кралицата се помири с него и живее в провинцията, а принцесите са в неговия двор.

Ставам от масата; толкова съм разстроена, че забравям дори да кажа благодарствената молитва след хранене.

– Невъзможно е да възнамерява да се ожени за нея; сигурно смята само да я прелъсти и посрами, да я направи неподходяща за Хенри.

– Неподходяща за Хенри ли? – Той се разсмива на глас. – Сякаш Хенри е в положение да избира! Сякаш самият той е кой знае колко добра партия! Сякаш не си го обвързала с принцесата по същия начин, по който твърдиш, че тя е обвързана с него.

– Ричард ще я превърне в своя блудница, за да опозори нея и цялото ѝ семейство.

– Не мисля така. Мисля, че той я обича истински. Мисля, че крал Ричард е влюбен в принцеса Елизабет, и че е влюбен за първи път в живота си. Само да го видиш как я гледа – сякаш е просто изпълнен с почуда. Необикновена гледка е – сякаш е открил в нейно лице смисъла на живота. Сякаш тя наистина е неговата бяла роза.

– А тя? – процеждам. – Тя държи ли се на подобаващо разстояние? Държи ли като принцеса на себеуважението си? Редно е да мисли само за своята чистота и добродетел, ако е принцеса и се надява да бъде кралица.

– Тя го обожава – казва той простичко. – Личи си. Лицето ѝ светва, когато той влезе в стаята, а когато танцува, му хвърля малка тайна усмивка и той не може да откъсне очи от нея. Те са влюбена двойка, и всеки, само глупак не би го забелязал; нищо повече – и със сигурност, нищо по-малко.

– Тогава тя не е по-добра от някоя блудница – казвам, като излизам от стаята, сякаш ми е непоносимо да чуя и дума повече. – Смятам да пиша на майка ѝ, да ѝ изкажа съчувствието си, и да я уверя, че се моля за дъщеря ѝ, която се е опозорила така. Но те двете не могат да ме изненадат. Майката е блудница, а сега се оказва, че и дъщерята не е по-добра.

Затварям вратата, дочула подигравателния му смях, и за своя изненада откривам, че треперя, и че по бузите ми се стичат сълзи.

На следващия ден пристига пратеник от двора със съобщение за съпруга ми, но той няма любезността да ми го препрати, затова се налага да сляза до двора на конюшнята, като някоя прислужница, за да го намеря, докато свиква хората си и им нарежда да възсядат конете си.

– Какво става?

– Връщам се в двора. Получих съобщение.

– Чаках те да ми препратиш вестоносеца.

– Засягаше мен. Не теб.

Стисвам устни, за да възпра напиращия непокорен, рязък отговор. Откакто придоби земите и състоянието ми, той не се колебае да се държи като мой господар. Подчинявам се на грубостта му със смирението, научено от нашата Повелителка, и знам, че тя ще го забележи.

– Съпруже, умолявам те, ще ми съобщиш ли, ако в страната е възникнала опасност или се е случила беда? Сигурно имам право да получа отговор на въпроса си.

– Има загуба – казва той кратко. – Страната преживява загуба. Синът на крал Ричард, малкият принц Едуард, е мъртъв.

– Дано Бог дари покой на душата му – казвам набожно и чувствам как ми се завива свят от вълнение.

– Амин. Затова трябва да се върна в двора. Ще бъдем в траур. Не се съмнявам, че това ще бъде тежък удар за Ричард. Роди им се само едно дете, а сега вече и него го няма.

Кимвам. Сега между сина ми и трона стои единствено самият Ричард; няма друг наследник освен моя син. Говорехме за животите, които препречваха пътя на сина ми към трона, а сега вече всички момчета на Йорк са мъртви. Наближава времето за момчето на Ланкастър.

– Значи Ричард няма наследник – отронвам аз. – Ние служим на един бездетен крал.

Тъмните очи на моя съпруг са приковани върху лицето ми; той се усмихва, сякаш амбицията ми го развеселява.

– Освен ако не се ожени за принцесата на Йорк – решава да ме подразни той. – А те са плодовит род, не забравяй. Майка ѝ раждаше почти всяка година. Да кажем, че Елизабет го дари с цял рояк принцове и подкрепата на семейство Ривърс, и обичта на родствениците на Йорк? Той няма син от Ан – какво би го спряло да я зареже сега? Тя би могла да му даде развод веднага, и да се оттегли в манастир.

– Защо не се върнеш в двора? – питам, твърде ядосана, за да си меря приказките. – Върни се при вероломния си господар и неговата блудница от рода Йорк.

– Ще отида. – Той се мята на седлото. – Но ще оставя при теб Нед Партън. – Той посочва един млад мъж, застанал до едър черен кон. – Той е мой вестоносец. Говори три езика, включително бретонски, ако поискаш да го изпратиш в Бретан. Разполага с разрешения да преминава безпрепятствено през цялата страна, през Франция и Фландрия, подписани от мен като върховен военачалник на Англия. Можеш да му повериш свои съобщения на когото пожелаеш, никой няма да може да го спре или да му ги вземе. Привидно крал Ричард може и да е мой господар, но аз не забравям сина ти и неговите амбиции, а тази сутрин той се озовава само на една крачка от трона. Той е мой обичан доведен син, какъвто е бил винаги.

– Но на коя страна си? – питам, изпълнена с безсилен гняв, докато неговите хора възсядат конете си и издигат неговото знаме.

– На печелившата страна – казва той, изсмива се кратко, тупва се с юмрук по гърдите в поздрав към мен като войник, и си отива.

Лятото на 1484

Чакам. Всичко, което мога да направя, е да чакам. Изпращам писма по Нед Партън, и Джаспър ми отговаря, вежливо, като на жена без власт и влияние, намираща се далече, която не разбира нищо. Виждам, че проваленият бунт, който им костваше армията и флота, в допълнение е съсипал и вярата им в мен като съзаклятница, като жена с влияние в страната, която се надяваха да превземат. В горещите летни дни, докато реколтата зрее в полята, а косачите излизат да косят сеното, съзнавам, че съм станала незначителна като зайците, които побягват от остриетата и попадат право в примките, защото не разбират нищо.

Пиша, изпращам съобщения. Упреквам Елизабет Удвил, бившата кралица, за поведението на дъщерите ѝ, за което ми се докладва все по-подробно и по-подробно: красивите им дрехи, високото им положение в двора, красотата им, безгрижната им радост, непринуденият им, типичен за фамилията Ривърс чар, с който неусетно преминават от едно забавление към друго. Мнозина казваха, че баба им Жакета била вещица, потомка на водната богиня Мелузина, а сега мнозина твърдят, че тези момичета също плетат магии. Най-хубаво от всички тях е момичето, което е обещано на Хенри, но се държи, сякаш е забравило напълно за него. Пиша на Елизабет Удвил, за да ѝ потърся сметка; пиша на суетната девойка, Елизабет Йоркска, за да я упрекна; пиша на Хенри, за да му напомня за дълга му – и никой, никой не си прави труда да ми отговори.

Сама съм в къщата си; и при все че съм копняла цял живот за установено ежедневие, прекарвано в усамотение и молитви, аз съм наистина ужасно сама, и наистина ужасно самотна. Започвам да си мисля, че нищо никога няма да се промени, че ще изживея живота си тук, посещавана от време на време от един съпруг, който ми се присмива, ще пие вино от избата ми и ще яде дивеч от моите поля с особената наслада на бракониер. Ще научавам новини от двора, от които ще ми става ясно, че никой не помни нито мен, нито някогашното ми високо положение. Ще получавам вести от сина си, някъде далече, той вежливо ще изпраща благопожеланията си, а в деня на своето раждане и признателността си заради моята жертва за него; но никога няма да ми изпрати своята обич или да ми каже кога мога да го очаквам.

В самотата си мисля за това, че се разделихме, когато той беше съвсем малко момче, и оттогава така и не се сближихме – не така, както една майка може да бъде близка с детето си, не така, както Елизабет Удвил винаги е била близка с децата си, които отгледа сама, които обичаше толкова открито. Сега, когато не мога да му бъда от полза, той ще ме забрави напълно. И ако трябва да призная истината, горчивата истина: ако той не беше наследникът на рода ми, в когото се съсредоточават всичките ми амбиции, щях вече да съм го забравила напълно.

Животът ми се свежда до това: един кралски двор, който ме е забравил, съпруг, който ми се подиграва, син, който не храни обич към мен, и един Бог, който е замлъкнал. За мен не е утеха, че презирам двора, че никога не съм обичала съпруга си, и че синът ми е роден само за да изпълни предопределението ми, и ако не може да стори това, не знам каква полза имаме един от друг. Продължавам да се моля. Не знам какво друго да правя. Продължавам да се моля.

Понтефракт,

Юни 1484

Милейди,

Пиша, за да те предупредя за договора, подписан от крал Ричард и настоящия управник на Бретан, който е и ковчежник, и главнокомандващ на войската (тъй като понастоящем херцогът не е с ума си). Крал Ричард сключи споразумение с Бретан. Англия ще предостави стрелци с лък на Бретан, за да помогнат в борбата на Бретан срещу Франция, а в замяна Бретан ще задържи Хенри Тюдор в плен и ще го изпрати в родината му, за да бъде екзекутиран. Помислих си, че ще искаш да знаеш това.

Оставам твой предан съпруг,

Станли

Нямам на кого друг да се доверя, за да изпратя писмото, освен на Нед Партън. Но трябва да поема риска. Изпращам един ред на Джаспър:

Станли ми съобщава, че Ричард е сключил споразумение с Бретан да арестуват Хенри. Внимавайте.

После отивам в параклиса си и коленича пред олтарната преграда, с лице, обърнато към разпятието на страдащия Христос.

– Пази го – шепна отново и отново. – Опази сина ми. И го доведи до победа.

Преди да е изтекъл месецът, получавам отговор. Той е от Джаспър, кратък и делови, както винаги.

Франция,

Юли 1484

Благодаря ти за предупреждението, което бе потвърдено от твоя приятел епископ Мортън, който го чул във Франция. Взех неколцина от хората ни и отидох през границата в Анжу, за да привлека колкото може повече внимание, докато Хенри потегли за Ван само с петима души. Предреши се като слуга и пое към границата, пресичайки я само ден преди да дойдат бретанските стражи. Беше много рисковано начинание, но синът ти запази спокойствие в опасността, и после се смяхме за това, когато опасността беше вече отминала.

Във френския кралски двор ни посрещнаха топло, и обещават да ни подкрепят с армия и пари. Ще отворят портите на затворите, за да съберем армия от разбойници, и имам план да ги обуча. Имам надежди, Маргарет...

Дж. Т.

Зимата на 1484

Дворът прекарва Коледа в Уестминстър, и от клюките на прислугата научавам, че Ричард е организирал по-пищни тържества, отколкото е правил някога брат му. Вестите за музиката, пиесите, дрехите и пиршествата обикалят цялото кралство и с всяко преразказване те стават още по-бляскави. Моите слуги внасят бъдника, имела и зелениката и си устройват голяма веселба без мен в кухнята и голямата зала.