Откривам, че мраморният под на параклиса е прекалено студен под коленете ми. Нямам утеха, нямам свое място, нямам голяма надежда. Ричард е в Уестминстър, сред блясъка на властта на Йорк, горд и неуязвим както за сина ми, така и за девера ми – бедни наемници на неприятеля на Англия: Франция. Виждам ги как потъват в изгнанието; виждам ги принизени и пренебрегнати. Боя се, че ще си останат в кралския двор на Франция през остатъка от живота на Хенри, и той ще остане известен като второразреден претендент: човек, който може да бъде изигран като карта в една игра на договори, но който сам по себе си не струва нищо.

Моят съпруг ми изпраща едно от редките си писма от Уестминстър, и аз се нахвърлям жадно върху него, както просяк се нахвърля върху кора хляб. Твърде бедна съм откъм новини, за да проявявам гордост.

Звездата на принцесата на Йорк е в зенита си; красотата ѝ владее двора, а кралят я следва като кученце. Кралицата я облича в собствените си рокли – обличат се еднакво. Слабата, състарена жена от рода Невил и това сияещо, свежо като роза момиче се явяват на вечеря със скъпи рокли с една и съща кройка и цвят, сякаш искат да предизвикат сравнение..

Сигурно кралят заповядва на кралицата да бъде толкова любезна и мила; тя прави всичко, само дето не слага племенницата си в леглото със своя съпруг. Някои хора споделят мнението ти, че Ричард си е поставил за цел да прелъсти племенницата си само за да оскърби сина ти, да го покаже като безпомощен рогоносец. Ако е така, той се справя великолепно. Хенри Тюдор е станал за посмешище в този кралски двор с буйна кръв. Но има и други, които разсъждават по-просто – че влюбените са просто безразсъдни и не обръщат внимание на това, кога и как се появяват, мислейки единствено един за друг и за собствените си желания.

Дворът е прекрасен по това време; колко съжалявам, че не може да бъдеш тук. Не съм виждал такова богатство и блясък от времето на Едуард, а в центъра на всичко е дъщерята на Едуард, която изглежда така, сякаш отново си е върнала онова, което ѝ се полага по право. Разбира се, че мястото ѝ е тук. Династията Йорк действително може да се равнява със слънцето в неговото великолепие, а види ли Елизабет Йоркска, човек неминуемо остава заслепен.

Между другото, имаш ли вести от сина си? Шпионите на Ричард му докладват тайно, не знам какво му съобщават; но със сигурност зная, че кралят е престанал да се бои от Хенри и бедния му съюзник, лудият херцог на Бретан. Знаеш, той едва не ги залови през юни, мнозина твърдят, че Хенри няма да намери сигурно убежище във Франция. Френският крал просто ще го задържи като разменна монета, докато не изгуби цялата си стойност. Навярно ще се окаже, че последното ти поражение е било последният ти шанс? Какво мислиш? И ако е така, искаш ли да се откажеш от надеждите си за Хенри и да помолиш Ричард за помилване? Навярно бих могъл да се застъпя за теб, ако обещая, че ще признаеш смирено пълното си поражение.

Изпращам ти поздрави за празника и тази малка книга като подарък. Отпечатана е от някой си Томас Какстън на преса, измислена от него самия, донесена в Англия от покойния и многообичан Антъни Ривърс, братът на кралицата. Помислих си, че една печатна книга, вместо ръчно преписан ръкопис, ще представлява интерес за теб. Всички казват, че Ривърс е бил много прозорлив, като е покровителствал подобно дело. Собствената му сестра кралица Елизабет редактира първия текст, слязъл от пресата; разбира се, тя е както красавица, така и начетена жена.

Какво би станало, ако всички можеха да четат и всички можеха да купуват тези книги? Дали биха отхвърлили напълно учителите и кралете? Дали изобщо няма да ги е грижа за родовете Ланкастър и Йорк? Дали ще изучават само онова, което е свързано със собствените им интереси? Дали биха казали: " Чумата да ги отнесе тези два рода"? Забавно е да се поразмишлява върху това, нали?

Станли

Пускам книгата на пода в пристъп на неподправено раздразнение, докато си представям как Елизабет Йоркска и нейният готов да извърши кръвосмешение чичо и любовник танцуват на коледното празненство, а онова бедно създание, Ан Невил, им се усмихва, сякаш е част от щастливо, празнуващо семейство. Станли се опитва да ме подразни с мълчанието на Хенри, а аз не знам как да отговоря. Всъщност не знам какво прави Хенри; не съм получила никаква вест след бягството им във Франция, когато Джаспър ми писа, че храни надежди, но не ми каза какви са те. Предполагам, че Джаспър е посъветвал Хенри да не ми пише. Предполагам, че според тях вестоносецът на Станли, Нед Партън, е ненадежден; смятат, че той докладва на съпруга ми. Заобиколени са от шпиони, и се налага да бъдат мнителни; но се опасявам, че сега се съмняват и в мен. Някога това беше нашата битка, нашият бунт; ние, Тюдорите, срещу династията Йорк. Сега те нямат доверие на никого, дори и на мен. Живея далече от всички, от всичко. Не знам нищо, освен онова, което ми пише съпругът ми, а той пише така, както един тържествуващ човек може да се надсмива над сразен неприятел.

Март 1485

За пореден ден ставам за утринната молитва, моля се, както винаги, за търпение, за да понеса затворничеството си и принудителното мълчание, моля се за успеха на сина си и за падението на враговете му, и откривам, че умът ми блуждае, че си мисля как може да се стигне до падението на Ричард, улавям се, че мечтая за унижението на принцесата на Йорк и на онази вещица, майка ѝ, опомням се сепнато и виждам, че свещите догарят върху олтара, че съм на колене вече от два часа, а придружителките ми се въртят неспокойно зад мен, издавайки тежките въздишки на жени, които си въобразяват, че са зле третирани.

Надигам се, отивам на закуска и виждам насладата, с която дамите ми се нахвърлят на храната си, сякаш са прегладнели до смърт, понеже се е наложило да дойдат около час по-късно. Те наистина са безнадеждно користни същества. Ако можех да живея в манастир през това време на пленничество, поне щях да живея със святи жени, а не тази сбирщина от глупачки. Отивам в стаята си, за да се заема с делата по земите си и събирането на наемите, но няма почти нищо за вършене. Сега всичко отива при управителя на съпруга ми, а аз съм като наемател в къщата, която някога изцяло ми принадлежеше.

Налагам си да се разхождам в градината по един час сутрин, в името на доброто си здраве, но не мога да изпитам удоволствие от налетите пъпки по ябълковите дървета и поклащащите се жълти нарциси. Слънцето отново започва да грее топло, през тази нова пролет от моето пленничество, но ми е трудно да изпитам някаква радост от това. Това е началото на сезона за военни кампании – синът ми несъмнено набира войски и наема кораби, но не зная почти нищо за това. Сякаш съм хваната в капана на зима, изпълнена със самота и мълчание, докато останалата част от света се буди за живот, за благоприятни възможности, дори за прегрешения.

За миг решавам, че това е отглас от настроението ми, когато светът започва да ми се струва странно сенчест, слънчевата светлина, която беше толкова топла и ярка само преди миг, става някак хладна, започва да изглежда почти като светлина от свещ, светлина от свещи из цялата овощна градина, после изведнъж всички птици, които разговаряха с чуруликане в короните на дърветата, замлъкват, а кокошките в края на овощната градина до една забързват към кокошарника, докато навсякъде наоколо става все по-тъмно и по-тъмно, сякаш пада нощ, макар още да не е дори и пладне.

Замръзвам на място: най-сетне моето призвание ме споходи. Най-сетне се случи. Споходи ме видение, истинско видение посред бял ден, и аз най-сетне ще видя ангел или може би самата благословена Дева Мария, и тя ще ми извести кога синът ми ще нахлуе в Англия, и че той ще триумфира. Падам на колене, готова за явяването, което съм чакала цял живот. Най-сетне ще видя онова, което е видяла Девата Жана. Най-сетне ще чуя гласовете на ангелите в църковните камбани.

– Лейди Маргарет! Лейди Маргарет! – Една жена излиза тичешком от къщата, с един страж зад нея. – Влезте вътре! Влезте вътре! Става нещо ужасно!

Сепнато отварям очи и поглеждам зад гърба си към тази пищяща глупачка, докато тя препуска през овощната градина, с развяващи се поли и килнала се накриво шапчица. Това не може да е свято видение, щом такава глупачка може да го види. Изправям се на крака. Днес няма да има видение за мен; предполагаемото ми прозрение е само нещо, което виждат всички останали, и не е чудо, а просто нещо земно и странно.

– Лейди Маргарет! Влезте вътре! Сигурно е буря или нещо по-лошо!

Тя е глупачка, но е права в едно отношение: случва се нещо ужасно, но не мога да разбера какво е. Вдигам поглед към небето, и виждам най-странната и най-зловеща гледка: голям, тъмен кръг, като плосък диск, прокарван пред свещ, поглъща слънцето. Бавно, като засенчвам очи и примижавам през пръсти, виждам как дискът минава пред слънцето, а след това изцяло го покрива, и светът притъмнява.

– Влезте вътре! – прошепва жената. – Лейди Маргарет, за Бога, влезте вътре!

– Ти върви – казвам. Напълно съм омаяна. Сякаш тъмнината и отчаянието на собствената ми скръб са затъмнили самото слънце и сега, съвсем внезапно, става тъмно като нощ. Може би сега винаги ще е нощ; винаги Ще цари тъмнина, докато Ричард е на престола на Англия, а моят син е заличен от света, както слънцето бе заличено от небето. Животът ми е тъмен като нощ, откакто неговият поход завърши с провал, и сега всички могат да споделят с мен тази тъмнина, защото не се надигнаха в подкрепа на моя син. Всички може да бъдем потопени в мрак в това изоставено от Бог кралство без истински крал, завинаги. Това не е нищо повече от съдбата, която всички заслужават.

Жената потреперва, а после затичва обратно към къщата. Стражът стои, почти мирно, на разстояние от мен, разкъсван между дълга си да ме пази, и собствения си страх, и двамата чакаме в зловещия полумрак, за да видим какво – ако изобщо има нещо – ще последва. Питам се дали това е свършекът на света, и дали сега най-сетне ще прозвучи мощният тръбен зов на ангелите и Бог ще ме призове при Себе Си – мен, която съм му служила тъй дълго и толкова усърдно, и така лишена от признание, в тази долина на сълзите.

Падам отново на колене и потърсвам опипом броеницата в джоба си. Готова съм за призива. Не се страхувам, аз съм смела жена, която има Божието благоволение. Готова съм небесата да се разтворят, и Бог да ме призове. Аз съм Негова вярна слугиня; навярно Той ще ме призове първа, показвайки на всички, които някога са се съмнявали в призванието ми, че между Него и мен съществува специално разбиране. Но вместо това отново блясва неземната светлина, аз отварям очи и когато се оглеждам наоколо, виждам един свят, който бавно се възвръща към предишното си състояние, светлината става по-силна, дискът се отделя от слънцето, слънцето отново е твърде ярко за гледане, а птиците започват да пеят, сякаш се зазорява.

Всичко е свършило. Ужасната, нечестива сянка я няма. Това трябва да е поличба – но за какво? И какво трябва да науча от нея? Стражът, треперещ от страх, ме поглежда, и дотолкова забравя положението си, че ме заговаря направо:

– За Бога, какво означаваше всичко това?

– Това е знак – казвам, без да го упреквам, че тъкмо сега ми е заговорил. – Това е знак от Бога. Владичеството на един крал завършва, и изгрява новото слънце. Слънцето на Йорк ще бъде угасено, и новото слънце ще се яви като дракон.

Той преглъща мъчително:

– Сигурна ли сте, милейди?

– Вие сам го видяхте – казвам.

– Видях тъмнината...

– Видяхте ли дракона да излиза от слънцето?

– Така мисля...

– Това беше драконът на Тюдорите, пристигащ от запад. Както ще дойде синът ми.

Той се отпуска на колене и повдига ръце към мен в жеста на вярност.

– Ще ме призовете в подкрепа на сина си – казва той.

– Аз съм ваш васал. Видях слънцето да потъмнява, както казвате, и дракона да пристига от запад.

Вземам ръцете му в своите, и се усмихвам скритом. Така се раждат баладите: той ще каже, че е видял уелския дракон на Тюдорите да идва от запад и да затъмнява слънцето на Йорк.

– Слънцето вече не е в блясъка и великолепието си – казвам. – Всички го видяхме затъмнено и победено. Цялото кралство видя слънцето да угасва. Това ще бъде годината, в която слънцето на Йорк ще залезе завинаги.

Март 1485

До моята съпруга, лейди Маргарет Станли

Пиша това писмо, за да ти съобщя, че кралицата е мъртва. Тя започна да отпада още след коледното празненство, и почина, без за нея да се положат почти никакви грижи, от слабост на белите дробове, в същия ден, когато слънцето притъмня над замъка.