Филипа Грегъри - Червената кралица

Мрачно заръчвам да приготвят спалня, подходяща за принцеса, и потвърждавам пред пърхащите си от възбуда дами, че принцесата на Йорк, или, както с остър тон я назовавам, лейди Елизабет – не я назовавам с фамилно име, защото тя няма такова, след като е обявена за незаконородена – ще пристигне в рамките на следващите няколко дни. Поражда се голяма загриженост за качеството на постелите и най-вече за каната и легена за миене в стаята ѝ, които аз съм използвала, но които прислугата смята твърде жалки и нищожни за такава високопоставена млада дама. Тогава аз казвам кратко, че тъй като е прекарала половината си живот, укривайки се от един миропомазан крал, а другата половина – служейки си с взети назаем вещи, на които изобщо няма право, няма толкова голямо значение дали каната ѝ е оловна или не, няма значение и дали е изкорубена.

Все пак се постаравам да подсигуря хубав молитвен стол в стаята, както и простичко, но голямо разпятие, за да съсредоточава ума си върху греховете си, и сбирка от религиозни текстове, за да може да размишлява над миналия си живот и да се надява на по-добри неща в бъдеще. Включвам също и препис от родословното ни дърво и описанието на произхода ни, за да може да види сама, че рожденото право на моя син е също толкова голямо, ако не и по-голямо, от нейното. Докато я чакам да пристигне, получавам съвсем кратко писмо от Джаспър:

Пъхам писмото в огъня, останала без дъх от шока, и точно в същия миг чувам тропота на конски копита. Сякаш препускат петдесетина души. Отивам до обкования с олово прозорец на голямата зала и надзъртам навън. Виждам знамето на съпруга си и мъжете, облечени в неговата ливрея. Той язди едрия си кон начело на всички; а до него, върху едър и набит работен кон, с куртка, толкова протрита и излъскана от носене, че вече има цвета на светъл кестен, капитанът на стражата язди с допълнително седло; зад него, седнала странично и усмихваща се така, сякаш притежава половин Англия, се е настанила млада жена с костюм за езда от алено кадифе.

Именно цветът ме кара да изсъскам като котка и да отстъпя назад, за да не може тя да види побелялото ми, потресено лице, взиращо се през прозореца, докато тя критично оглежда къщата от горе до долу, сякаш я оценява, за да я купи. Яркочервеният цвят на роклята ѝ е това, което ме потриса. Дори още не мога да видя лицето ѝ, макар да зървам руса коса, прибрана под червената кадифена шапка. Именно този цвят ме кара да потреперя от гняв, още преди тя да е позволила на съпруга ми – съпругът ми, усмихващ се така, както не съм го виждала никога преди – да я повдигне и да я свали от седлото.

После споменът ме връхлита стремително. Годината, в която отидох за първи път в двора, беше годината, в която Маргарет Анжуйска, кралицата на Хенри VI, показа на света новия червен цвят: същото това ярко алено. Спомням си как кралица Маргарет, когато поглеждаше към долния край на голямата зала в кралския двор, не спираше поглед върху мен, сякаш не си заслужаваше да ми обръща внимание. Спомням си ужасно високата ѝ диадема и аления цвят на роклята ѝ. Спомням си как тогава изпитах същото, което изпитвам и сега – кипящото негодувание на жена, която заслужава най-висшето внимание, най-голямо уважение, и въпреки това е пренебрегвана. Лейди Елизабет дори още не е пристъпила прага ми, и въпреки това е избрала цвят, подходящ за жена, която иска да заплени всички. Още преди да е стъпила в къщата ми, съм сигурна, че ще отклони всички погледи от мен. Но съм твърдо решена тя да се научи да ме уважава. Тя ще узнае коя е по-добрата; кълна се в това. Божията сила е на моя страна; прекарала съм живота си в молитва и учение. Досега животът ѝ е бил изпълнен с лекомислие и амбиции, а майка ѝ не е нищо повече от вещица, която е извадила късмет. Тя ще се научи да ме почита в името Божие. Ще се погрижа за това.

Съпругът ми лично ѝ отваря със замах вратата и се Дръпва назад, за да я пусне да влезе пред него в голямата зала. Излизам напред от сенките, а тя веднага се присвива уплашено, сякаш съм призрак.

– О! Ваша светлост, лейди Маргарет! Стреснахте ме! Не ви видях! – изписква тя и бързо се снишава в реверанс, който е точно преценен – не нисък като за кралица, но достатъчно нисък за съпругата на изтъкнат лорд от кралството, достатъчно нисък за жената, която би могла да ѝ стане свекърва; и все пак малко надменен, сякаш за да ми напомни, че съм в немилост пред чичото на това момиче и съм под домашен арест по негова заповед, а тя е негова фаворитка и той е крал.

В отговор кимвам съвсем леко, едва забележимо, а след това пристъпвам към съпруга си и си разменяме обичайната смразяващо студена целувка за поздрав.

– Съпруже, вие сте добре дошли – лъжа любезно.

– Съпруго, радвам се да ви видя – отвръща той. Поне веднъж усмивката му е весела, той е наистина радостен, че води това цъфтящо цвете в студената пустош, каквато представлява моят дом. – Радвам се да ви доведа такава компаньонка, за да разведри самотата ви.

– Щастлива съм в собствената си компания, с моята наука и моите молитви – казвам веднага, а после, когато той повдига вежда към мен, се налага да се обърна към нея. – Но разбира се, много се радвам на посещението ви.

– Няма да ви натрапвам дълго присъствието си, сигурна съм – казва тя, като се изчервява леко от грубостта на леденото посрещане. – Съжалявам, че го правя. Но така нареди кралят.

– Не е по наш избор, но това е сполучливо решение – казва гладко съпругът ми. – Желаете ли да отидем в личните покои? И да пием малко вино?

Кимвам на иконома си. Той знае, че трябва да донесе най-хубавите бутилки; моят съпруг познава избата ми и винаги поднасят най-доброто, сега, когато той е господарят тук. Аз тръгвам начело, и чувам леките ѝ стъпки, които идват зад мен, високите ѝ токове, потропващи по каменната настилка в коридора, в ритъма на суетата.

Когато стигаме до стаята ми, ѝ правя знак, че може да седне на едно столче, а аз се настанявам в украсения с резба стол и свеждам поглед към нея.

Тя е красива, това поне е неоспоримо. Има сърцевидно лице и бледа кожа с цвят на сметана, прави кафяви вежди, и сиви, широко разположени очи. Косата ѝ е светла, руса отпред и чуплива, ако се съди от единствения кичур, който се е измъкнал от шапчицата и се спуска в къдрава букла към рамото ѝ. Тя е висока и притежава изяществото на майка си, но притежава и миловиден чар, какъвто майка ѝ никога не е имала. Елизабет Удвил можеше да замая главите на цяла тълпа, но това момиче стопля сърцата. Виждам какво има предвид съпругът ми, когато казва, че е лъчезарна: тя е невероятно пленителна. Дори сега, докато си изхлузва ръкавиците и поднася ръце към топлината на огъня, без да си дава сметка, че я оглеждам от глава до пети, както бих оглеждала кон, който може да купя, тя притежава някаква уязвима привлекателност. Прилича на малко животно, което ви се иска да погалите веднага щом го видите; на осиротяло еленче, или дългокрако жребче.

Тя усеща очите ми, приковани върху нея, и вдига поглед:

– Съжалявам, че смущавам вашите научни занимания, лейди Маргарет – повтаря тя. – Писах на майка си. Възможно е да ми позволят да замина и да отседна при нея.

– Защо изобщо ви отпратиха от двора? – питам. Опитвам се да се усмихна, за да я насърча да ми се довери. – В някакви глупави неприятности ли се замесихте? Аз съм в пълна немилост, задето подкрепям сина си, знаете.

Тя поклаща глава и през лицето ѝ преминава малка сянка.

– Мисля, че кралят искаше да бъда в дом, където не може да възникне съмнение относно репутацията ми – казва тя. – Имаше разни клюки – може би сте ги чули?

Поклащам глава, сякаш за да намекна, че живея толкова тихо и скромно, така откъсната от света, че не чувам и не зная нищо.

– Кралят е много мил с мен и предпочита компанията ми пред тази на другите придворни дами – казва тя, като лъже гладко, както умеят единствено придворните – и след като нейна светлост кралицата почина по такъв печален начин, кралят пожела ясно да даде да се разбере, че няма повод за клюки. Затова ме изпрати при вас. Толкова съм признателна, че се съгласихте да ме приемете, благодаря ви.

– А какви бяха клюките? – питам, и виждам как тя се размърдва смутено на столчето си.

– Ах, лейди Маргарет, знаете как обича да шушука светът.

– И какво шушукаха? – притискам я. – Ако задачата ми е да подобря репутацията ви, редно е да знам поне какво се е говорело, за да бъде тя застрашена.

Тя вдига откровен поглед към мен, сякаш би ме приела за приятелка и съюзница, ако това е възможно.

– Говорят, че кралят е склонен да ме вземе за своя съпруга – казва тя.

– А би ли ви харесало това? – питам овладяно, но чувам как собственото ми сърце блъска в ушите ми от гняв заради оскърблението към моя син и към нашата фамилия.

Елизабет се изчервява до тъмно розово, става червена като шапчицата си.

– Решението не зависи от мен – казва тихо. – Майка ми трябва да уреди женитбата ми. А освен това, вече съм сгодена за сина ви. Такива неща се решават от майка ми и моите настойници.

– Моминското ви послушание ви прави чест, сигурна съм – казвам аз. Откривам, че не мога да сдържа студеното презрение в гласа си, и тя го долавя, отдръпва се леко назад и ме поглежда отново. Вижда яростта, изписана на лицето ми, руменината се отдръпва от лицето ѝ и тя пребледнява, сякаш ще припадне.

Точно в този момент съпругът ми влиза в стаята, последван от иконома, който носи виното и три чаши, схваща ситуацията за миг, и казва любезно:

– Опознавате ли се? Отлично.